Трейси Шевалие - Жива жар

Той я зяпна с такъв ужас, че Маги се изкикоти.

— Знам, че Чарли е лош — каза тя, — но името му свърши работа.

Тя обясни за лъжата, която беше сътворила, и добави:

— А Роузи е омъжена за мистър Блейк.

Джем се изкиска и Маги се присъедини с онзи отривист смях, който липсваше на Джем, откакто бяха разделени.

— Как е мистър Блейк? — попита той, когато престанаха да се смеят. — А мисис Блейк?

— Ония от Сдружението още го тормозят. Никой не може да каже дума за краля или за Франция, или нещо необичайно, без те да скочат. А знаеш, че мистър Блейк не казва обичайни неща. Не му е леко. Мейси може да ти разкаже, тя беше при тях през повечето време.

— Той ли ми прати това? — Джем извади книгата от джоба си.

— Той. Е, в известен смисъл. — Като видя въпросителния поглед на Джем, тя добави. — Не, не съм я откраднала! Как можа да си го помислиш? Никога не бих взела нещо от мистър Блейк! Не, просто… той ми даде две, увити в кафява хартия, еднакво големи. И… е, аз ги пъхнах в джоба си и не знам коя е за теб и коя за мен.

— Не са ли еднакви?

— Не. — Маги скочи от оградата. Сега тя беше от едната страна, а Джем от другата. Вдигна вързопа си и измъкна другата книга. — Виждаш ли? — Тя я отвори на заглавната страница, където двете деца четяха книга на коляното на една жена. — "Песни за невинността" — каза тя. — Помня я от преди. Не знам как се казва другата и затова избрах тази. Как се казва?

— "Песни за опита". — Джем разгърна своята книга и й показа заглавието.

— Ха! Значи са противоположни. — Те се усмихнаха един на друг. — Но коя е твоя и коя е моя? Коя за кого според теб е нарекъл мистър Блейк? Много държеше едната да е за теб, а другата за мен.

Джем поклати глава.

— Можеш да го попиташ.

— О, не мога. Ще е разочарован, че съм ги объркала. Ние трябва да решим помежду си.

Те разглеждаха книгите мълчаливо. В един момент Маги проговори отново:

— Джем, защо си тръгна от Ламбет, без да се сбогуваш с мен?

Джем сви рамене.

— Трябваше да се махнем бързо заради мис Пелам.

Маги изучаваше профила му.

— Можеше да ме намериш, за да ми кажеш довиждане. Не беше ли, защото не можеше… не можеш… да ми простиш, че съм извършила онова нещо? Защото, когато то ми се случи, за известно време мислех, че светът никога няма да се оправи. Щом човек извърши нещо такова, не може да се върне към света, в който е живял преди. Губи го и е трудно да си го върне. Но тогава се появихте ти и Мейси, и мистър Блейк. И се почувствах по-добре, най-накрая. Освен че… казах ти, освен че се страхувам от тъмното и да съм сама.

Те се загледаха в книгите си сред падащия мрак. Тогава Маги се надвеси над една страница в неговата книга.

— Това тигър ли е?

Джем кимна и зачете:

— Тигре, Тигре… жива жар…

За негова изненада Маги се присъедини:

— Мейси ме научи — добави тя. — Но все още не мога да чета много добре.

— Мейси те е научила? — Той се замисли над думите й, чудейки се колко много се е променила сестра му от престоя си в Лондон. — Какво е "стръвна красота"?

— Не знам, питай нея.

Джем затвори книгата и се изкашля.

— Сега къде отиваш, в тъмното… съвсем сама?

Маги потупа с дланта си книгата.

— Мислех да настигна мъжа с копчетата в Пидълтаун и да му предложа да работя за него, докато събера пари за дилижанса до Лондон.

Джем сбърчи чело и попита:

— Колко струва?

— Една лира, но ако съм на капрата, а ако хвана някоя каруца, по-малко.

— Маги, ще трябва да направиш поне хиляда копчета да си платиш пътя! — засмя се той.

— Така ли? Мили боже! — Маги също прихна. Скоро и двамата се превиваха от смях.

Когато смехът им най-сетне утихна, Джем каза:

— И какво смяташе да правиш, качена на тази ограда. Да останеш тук цяла нощ?

Маги погали обвивката на книгата.

— Знаех, че ще дойдеш.

— Така ли!

— Щом съм от тая страна на оградата, а ти си от другата, какво има в средата?

Джем сложи ръка върху пречката.

— Ние двамата.

След малко Маги сложи ръка върху неговата и пръстите им се преплетоха. Останаха така известно време, като всеки топлеше другия.

Сега долината пред тях потъмняваше, реката и дърветата долу вече не се виждаха.

— Въпреки всичко не мога да остана тук, Джем — каза Маги тихо. — Не мога. — Пророни сълзи, но веднага ги избърса.

— Ще вървя с теб до Пидълтаун, ако искаш — каза Джем след малко.

— Как? Погледни колко е тъмно!

— Луната ще изгрее скоро, ще ни осветява пътя.

— Така ли? Откъде знаеш?

Джем се усмихна.

— Това са работи, които ние тук знаем. Нямаме хора, дето ходят по улиците и палят фенерите.

Той й подаде книгата си, докато прекрачваше оградата. Когато Маги му върна "Песни за опита", Джем поклати глава.

— Запази я заедно с другата. Виж как добре стоят една до друга в ръката ти. Същият размер са.

— О, не, не мога! Ти ги задръж. Иначе никога вече няма да ги видиш.

— Мога да дойда в Лондон да ги видя.

— Не, това не е честно. Не, вземи ги и аз ще ти дойда в Пидъл-дрън-дий на гости.

Джем се засмя и я хвана за ръка.

— Тогава ще трябва да се научиш да пресичаш полето сама.

— Не и ако ти дойдеш да посрещнеш дилижанса.

Спориха за това през целия път до Пидълтаун.