— Той никога не подрязва лозата си и греши, защото всички лози се нуждаят от грижи. Иначе гроздето ще е ситно и кисело.

Мис Пелам се беше доверила на майката на Джем в моментен опит да се примири с новите наематели. Скоро обаче откри, че Ан Келауей не е човек, с когото да споделяш нещо.

Освен поливането на лозата с бульон и посещенията на един мъж, който чистеше с гребло и подрязваше храстите, градината обикновено беше безлюдна и Джем ходеше там, когато можеше. Беше голо място с геометрични форми и неудобни пейки и без никаква трева, на която да полегнеш. Нямаше място да засадиш зеленчуци или дървета. От нещата, които Джем очакваше от градините — плодородна почва, растителност, нещо, което се променя всеки ден и все пак подсказва постоянство, — в градината на мис Пелам присъстваха само любимите му зелени багри. Затова ходеше там — да съзерцава цвета, който обичаше най-много. Оставаше, докато мис Пелам не се появеше на прозореца си да го пропъди.

Сега Джем застана на прозореца до Маги да погледне към градината.

— Странно е да я гледаш отгоре — рече тя. — Виждала съм я само ей от там. — Тя посочи тухлената стена в дъното на градината.

— Какво? Прескачала ли си я?

— Не съм я прескачала. Не съм влизала вътре. Само надниквах през стената от време на време да видя какво прави. Не че има какво толкова да се види. Не е като в някои други градини.

— Каква е оная къща зад стената?

Джем посочи голяма тухлена къща на два етажа, увенчана с три кули, сама сред поляните зад комплекса «Херкулес». Перпендикулярно на къщата имаше дълга конюшня с прашен двор.

Маги се изненада на въпроса му.

— Това е Херкулес Хол. Не знаеше ли? Домът на мистър Астли. Живее там с жена си и няколко племенници, които се грижат за тях. Жена му сега е инвалид, но по-рано яздеше с него. Не я виждаме често. Мистър Астли държи там и някои от конете на цирка — най-добрите, като неговия бял кон и дорестата кобила на Джон Астли, сина му. Не го ли видя да язди на арената в Дорсетшър?

— Да. Един човек яздеше дореста кобила.

— Той живее през две къщи от вас. От другата страна на семейство Блейк. Виждаш ли я? С градината, в която има само трева.

Откъм Херкулес Хол долиташе игрива музика и Джем забеляза мъж, облегнат на конюшнята, който свиреше на лютня. Маги затананика тихо:

Нощем, кат се връщах от играта,

срещнах аз мома в гората.

С бузки розови и мека гушка,

с място, дето моят Робин да се мушка!

Мъжът изсвири няколко фалшиви тона и спря.

Маги се изкиска:

— Никога няма да получи работа. Мистър Астли е много придирчив.

— Какво искаш да кажеш?

— Всякакви хора идват да свирят за него с надеждата, че ще ги наеме. Той рядко харесва някого, но им дава по петаче за усилията.

Човекът с лютнята отново подхвана песента и Маги продължи да му приглася, докато изучаваше близките градини.

— Гледката от тук е много по-хубава, отколкото отзад — заяви тя.

След това Джем не можеше да си спомни дали звукът или движението привлече вниманието му. Звукът беше едно тихо изохкване, което все пак успя да стигне до прозореца на Келауей. Движението беше моментната поява на голо рамо в градината на Блейк.

До къщата на Блейк имаше добре оформени лехи, засадени със зеленчуци. Сега в наторената почва на края на лехите стърчеше мотика. През последната седмица Ан Келауей гледаше със завист съседката с боне на главата, която копаеше и сееше семена. Същото би правила и тя, ако беше в Дорсетшър или ако имаше място да си направи градина тук. Когато решиха да се преместят в Лондон, и през ум не й мина, че може да няма дори мъничко парченце земя. Тя обаче не виждаше смисъл да се моли на мис Пелам, чиято градина беше само декоративна. Но й беше криво и се чувстваше безполезна.

Задната част на градината на Блейк беше запусната и обрасла с къпини и коприва. Между нея и спретнатата половина имаше дървена лятна къща. Френските й прозорци бяха отворени и именно там Джем съзря голото рамо, а после голи гърбове, крака, задници. Ужасен, той се бореше с изкушението да се отдръпне от прозореца, защото така щеше да подскаже на Маги, че има нещо, което не иска тя да види. Затова само отклони поглед и се опита да насочи вниманието й в друга посока.

— И къде е твоята къща?

— Бастил Роу ли? Оттатък поляните е, но не може да се види от тук, защото къщата на мис Пелам я закрива. Какво е това дърво в градината ви?

— Викат му златен дъжд. Ще разбереш защо през май, когато разцъфне.

Опитът на Джем да отклони вниманието й се провали, когато отново долетя едно «Ооох!» от същото място, където бе мярнал голото рамо. Този път и Маги го чу и тутакси разбра откъде идва. Колкото и да искаше, Джем не можа да откъсне очи от лятната къща. Маги започна да се кикоти.

— Боже милостиви, каква гледка!

Тогава Джем отстъпи назад с пламнало лице.

— Трябва да помогна на татко — промърмори той, отдалечи се от прозореца и отиде при баща си, който продължаваше да стругова крака на стола и не беше чул нищо.

Маги се изсмя на смущението му. Остана на прозореца още няколко минути и после се отдръпна.

— Представлението свърши.

Отиде да гледа как бащата на Джем работи на струга, в който бе затъкнат наполовина обработен крак. Когато Томас Келауей натискаше педала на струга, кракът се въртеше и от него хвърчаха ситни стърготини.

— Ти можеш ли като баща си? — обърна се Маги към Джем, за да разчупи неловкостта, макар че се изкушаваше да го подразни още малко.

— Не толкова добре — отвърна той с все още зачервено лице. — Сега чиракувам, но ако татко хареса някои, той ще ги използва.

— Чудесно се справяш, синко — промърмори Томас Келауей, без да вдига поглед.

— Твоят баща какво прави? — попита Джем.

В Пидълтрентайд хората правеха различни неща — хляб, бира, ечемик, обувки, свещи или брашно. Маги измърмори:

— Прави пари, ако може. Върши това-онова. Време е да го потърся. И без това ме заболя главата от тая миризма. От какво е?

— От лака и боята. Човек свиква.

— Нямам намерение да свиквам. Не се притеснявай, ще изляза сама. До скоро виждане.

— До скоро.

— Чакаме те — провикна се Мейси от другата стая, когато Маги затрополи по стълбите.

Ан Келауей зацъка с език и рече:

— Какво ще си помисли мис Пелам за тая тупурдия? Джем, иди да й кажеш да не вдига толкова шум.

6

Когато след един приятен ден, прекаран с приятелки в Челси, мис Пелам приближи портата на оградата, тя забеляза стърготините, които Мейси беше изсипала пред къщата, и се намръщи. Отначало Мейси изхвърляше талаша в грижливо подрязвания плет в предната градина. Тогава мис Пелам я беше скастрила строго. Разбира се, беше за предпочитане талашът да е на улицата, отколкото на стълбите. Но щеше да е най-добре, ако изобщо нямаше никакъв талаш и никакви наематели, които да го произвеждат. През последната седмица мис Пелам често съжаляваше, че е била толкова строга към предишните си наематели. Една нощ вдигаха шум, а накрая бебето ревеше постоянно, но поне не ръсеха талаш навсякъде. Знаеше, че сега горе е задръстено от дървен материал, който пренасяха пред очите й по нейния коридор. Имаше и миризма, и тропане, което мис Пелам изобщо не понасяше.

И сега… коя беше тази тъмнокоса разбойничка, която излизаше на бегом от къщата и от подметките й се ръсеше талаш? Имаше потаен вид и мис Пелам стисна по-здраво чантата си. После разпозна Маги.

— Ей, момиче! — извика тя. — Каква работа имаш ти в къщата ми? Какво си откраднала?

Преди Маги да успее да отговори, се появиха двама души: Джем, който изскочи след нея, и мистър Блейк, който излезе от своя двор. Мис Пелам се дръпна назад. Мистър Блейк винаги бе любезен с нея, ето и сега й кимна, но въпреки всичко я дразнеше. Стъкленият му поглед я караше да си представя птица, готова да те клъвне.

— Доколкото знам, тая къща е на мистър Астли, а не твоя — отвърна нахакано Маги.

Мис Пелам се обърна към Джем.

— Какво прави тук това момиче? Надявам се, че не ти е приятелка.

— Не, дойде да ни донесе нещо. — Дори в селото им Джем не минаваше за добър лъжец.

— И какво е то? Вмирисана риба? Пране, невидяло и капчица сапун?

— Пирони — намеси се Маги. — Ще им ги нося редовно, нали така, Джем? Ще ме виждаш много често.

Тя отстъпи встрани от алеята на мис Пелам и нагази в градинката; тръгна около чемшира, оформен в безсмислен кръг, и взе да роши повърхността му.

— Вън от градината ми, момиче! — изкрещя мис Пелам. — Джем, изкарай я от там!

Маги се изсмя и затича около кръга все по-бързо и по-бързо, после прескочи чемшировия плет и затанцува в средата, като удряше с юмрук храстите.

— Ой! Ой! — пищеше мис Пелам, сякаш удряха нея.

Джем наблюдаваше как Маги боксира чемшира, от който хвърчаха листенца, и неволно се усмихна. Самият той често се изкушаваше да срита тия осакатени храсти, така различни от живите плетове у дома. В Дорсетшър те се правеха с определена цел — да пазят животните да не излизат от пасището и да не стъпват по пътеките. Бяха от глог, бодлива зеленика, бъз или леска, оплетени с бръшлян или повет.

Едно потрепване по прозореца горе го върна от Дорсетшър. Майка му го гледаше строго и му правеше знаци да прогони Маги.

— Ей, Маги. Нали щеше да ме водиш някъде? — каза той. — При баща ти, нали така? Тате ми поръча… да се договоря за цената.

— Вярно. Тръгвай тогава. — Маги не обърна внимание на мис Пелам, която все още крещеше и ръкомахаше, и си проби път през чемшира; този път не си направи труда да го прескача, а остави зад себе си дупка и изпочупени клончета.