Трейси Шевалие - Жива жар

По средата на втория куплет една жена запя с ясен звънлив глас. Маги вдигна глава и се ослуша: песента идваше или от къщата на Блейк, или от градината на мис Пелам. Маги махна на музиканта да му благодари и се върна при стената. Съмняваше се, че е мис Пелам — не беше от тия, дето се забавляват. Нито пък беше чувала някога мисис Блейк да пее. Може да беше прислужницата на мис Пелам, въпреки че момичето беше толкова плахо, че Маги не го беше чувала да говори, камо ли да пее.

Когато вече беше добутала количката на Астли до стената, песента спря. Все пак Маги се качи на количката и надникна над стената.

Градината на мис Пелам беше пуста, но в градината на Блейк една жена беше коленичила сред зеленчуковите лехи близо до къщата. Носеше тънка рокля и престилка, както и капела с широка периферия. Отначало Маги си помисли, че е мисис Блейк, ала жената беше по-ниска и не се движеше така енергично. Маги беше чула, че семейство Блейк са наели прислужница, но не я беше виждала, защото мисис Блейк продължаваше да пазарува и да върши домакинска работа. Маги не беше посещавала тази къща с месеци. След като Джем го нямаше, се чувстваше неудобно да почука на вратата им сама, въпреки че мистър Блейк винаги й кимаше и я питаше как е, когато я срещаше по улицата.

Докато наблюдаваше как работи прислужницата, чу тропот на копита по уличката в посока към конюшнята. Прислужницата спря работата си, обърна глава и Маги получи първата от двете изненади. Беше Мейси Келауей.

— Мейси! — извика тя.

Мейси обърна поглед назад, а Маги се прехвърли през стената и забърза към нея. За миг й се стори, че Мейси ще скочи и ще изтича вътре. Но тя явно размисли и остана наведена над пръстта.

— Мейси, какво правиш тук? — извика Маги. — Мислех, че си в Дорсетшър! Не си ли? Я чакай, ти си прислужницата на Блейк! Никога не си се връщала в Пидъл-дрън-дий, нали? През цялото време си била тука!

— Аха — промълви Мейси. Обръщайки поглед към хубавата почва, тя извади един плевел от леха с моркови.

— Но… защо не ми се обади? — Маги искаше да я раздруса. — Защо се криеш? И защо избяга така, без дори да се сбогуваме? Знам, че оная дърта сврака Пелам ви тормозеше да напуснете, но можеше да ми кажеш довиждане. В края на краищата преживяхме заедно някои неща. Можеше да ме намериш и да ми кажеш. — По време на тази тирада някои от думите й бяха отправени към липсващия Джем. В очите й проблясваха сълзи.

Мейси също се просълзи.

— О, Маги, много съжалявам! — изхлипа тя, изправи се на крака и прегърна приятелката си. Тогава Маги получи втората си изненада, защото коремът на Мейси не се виждаше, докато беше коленичила: тя износваше едро бебе.

Прегръдката им пресуши сълзите на Маги. Докато все още държеше Мейси в своите обятия, тя погледна надолу към корема й. Това бе един от редките моменти в живота й, когато не намери какво да каже.

— Знаеш ли, когато мама и татко решиха да се върнат в Пидълтрентайд — започна Мейси, — беше много студено и те се страхуваха, че не съм укрепнала за такова дълго пътуване. Тогава мистър и мисис Блейк казаха, че ще ме приемат. Първо отидохме при техни приятели в провинцията, за да избягаме от онези ужасни мъже, които обсаждаха къщата им. Хората живееха на затънтено място — мисля, че се казваше Егам. Дори това пътуване ми докара възпаление на гърдите и трябваше да останем там един месец. Бяха толкова мили с мен. После се върнахме и от тогава съм тук.

— Никога ли не излизаш? Изобщо не съм те виждала.

Мейси поклати глава.

— Нямах желание, поне отначало. Беше толкова студено и често ми прилошаваше. А после не исках мис Пелам и другите да слухтят наоколо, особено след като започна да ми личи. Не исках да й доставям това удоволствие. — Беше положила ръка върху издутия си корем. — А и онези мъже от Сдружението заплашваха, че ще преследват татко. Помислих си, че ще е по-добре да си кротувам. Не исках да се крия от теб, честно ти казвам. Веднъж, след като се върнахме от Егам, ти дойде до вратата и попита мистър Блейк за Джем, помниш ли? Искаше да знаеш къде е, кога е заминал. Бях горе и те чух и толкова ми се искаше да изтичам долу и да те видя. Но си помислих, че ще е по-добре… и по-безопасно… да се крия, дори и от теб. Съжалявам.

— Но какво работиш тук? — Маги надникна през задния прозорец в кабинета на мистър Блейк и като че разпозна главата му, наведена над масата.

Мейси грейна и каза:

— О, най-различни работи! Те наистина се отнасят чудесно с мен. Помагам в готвенето и миенето, в градината. И знаеш ли — тя сниши глас, — мисля, че присъствието ми им се отрази добре, защото така мисис Блейк може да му помага повече. Той не е същият, откакто дойдоха да го търсят в онази нощ на безредиците, разбираш ли? Съседите се държат странно с него, гледат го накриво. Това го изнервя и не работи толкова добре. Мисис Блейк трябва да го успокоява и като съм тук, тя има време за това. Помагам и на мистър Блейк. Знаеш печатарската преса в предната стая. Правихме книги. Книги! Не съм си мислила, че ще се докосна до книга в живота си освен молитвеника в църквата, камо ли пък да ги печатам. Мистър Блейк ме научи и да чета — не само молитви, а истински книги! Понякога вечер четем на глас от една книга, наричана "Изгубеният рай". В нея се разказва за Сатаната, за Адам и Ева и е толкова вълнуващо! Е, невинаги я разбирам, защото се говори за хора и места, които никога не съм чувала, а и има такива трудни думи. Но винаги ми е приятно да слушам. И понякога той ни чете на глас своите стихове. Това го обожавам. — Мейси спря, за да си припомни нещо. После затвори очи и започна да рецитира:

— Има още, но само това помня.

Маги потрепери, въпреки че денят беше топъл.

— Харесва ми — каза тя след минута. — Но какво значи?

— Чух веднъж мистър Блейк да казва на един гостенин, че е за Франция. Но после каза на друг, че е за Създателя и за Творението. — Мейси повтори фразата със същата интонация, която беше употребил мистър Блейк. Ревност прониза Маги при мисълта, че Мейси прекарва приятни вечери до огъня, като чете със семейството и слуша как мистър Блейк рецитира поезия и говори с образовани гости. Чувството изчезна, когато Мейси сложи ръка на гърба си да облекчи напрежението от тежестта на бебето и Маги си припомни, че какъвто и период на благоволение да има Мейси, той няма да продължи дълго. Чувството за вина моментално измести ревността.

— Не съм знаела, че — Маги се поколеба… — че ти и Джон Астли наистина сте… ти знаеш. Мислех, че сме дошли навреме с мистър Блейк. Не отсъствах дълго от конюшнята онази вечер. Върнах се колкото се може по-бързо.

Мейси сведе поглед към земята, като че ли търсеше плевели.

— Не беше нужно много време…

— Джем знае ли? А родителите ти?

Лицето на Мейси се сгърчи.

— Не!

Тя пак заплака — дълбоки ридания разтърсиха наедрялото й тяло. Маги я прегърна и я поведе към стъпалата на лятната къща, където Мейси сложи глава в скута й и рида дълго време, наплака се, както й се беше искало от месеци насам, но не смееше пред семейство Блейк.

Накрая хълцанията затихнаха и тя се изправи, бършейки очи в престилката си. Лицето й беше станало на петна, беше по-пълно и по-свежо в сравнение с преди няколко месеца. Шапчицата й, изглежда, беше някое старо боне на мисис Блейк и Маги се запита какво ли се е случило с глупавата й къдрава дорсетска шапчица.

— Какво ще правим с бебето тогава? — каза тя, изненадана от своето "ще правим".

Мейси не заплака пак — морето от сълзи беше пресъхнало и сега беше просто изтощена.

— Мама и татко все ми пишат да се върна, казват, че ще пратят Джем да ме доведе. — Дъхът на Маги спря при мисълта, че Джем ще се върне. — Все отказвам — продължи Мейси, — мисля, че ще е по-добре да родя бебето в Лондон. Мисис Блейк каза, че мога да остана и да родя тук. После мога… мога да го дам на някого и да се върна вкъщи, без никой нищо да разбере. Ако е момиче, мога просто да го занеса зад ъгъла в Девическия приют и… и…

— Ами ако е момче?

— Не знам… не знам. — Мейси сучеше на пръст единия край на престилката си. — Ще намеря някакво място да… — Не можа да завърши изречението и започна друго. — Ще бъде трудно да остана тук, най-малкото че той е в съседната къща. — Тя погледна плахо към прозорците на Джон Астли и после обърна глава и нахлупи шапката си така, че никой от там да не може да я разпознае. — Понякога го чувам през стената и това просто ме кара… — Мейси потрепери.

— Той знае ли за бебето?

— Не! Не искам да знае!

— Но може да помогне — поне да ти даде някакви пари.

Още докато го казваше, Маги знаеше, че е малко вероятно Джон Астли да направи дори това.

— Жалко, че старият Астли не е тук. Можеше да направи нещо за теб, като разбере, че това е негово внуче.

Мейси отново потрепери при тези думи.

— О, не, няма. Чух го да говори с мис Девайн. Нали я знаеш, танцьорката на въже. Тя беше в същото положение като мен, от същия мъж. Мистър Астли се държа ужасно с нея, изхвърли я от цирка. Той няма да ми помогне. — Тя се загледа в тухлената стена, разделяща семейство Блейк от мис Пелам. — Веднъж Лора Девайн се отнесе много мило с мен. Чудя се какво ли е направила.

— Аз мога да ти кажа — рече Маги. — Чух, че се върнала в Шотландия да роди детето си.