— А Чарли къде е? — попита тя, когато се успокоиха.

— Не знам. Каза, че има да прави нещо. — Дик Батърфийлд поклати глава. — Иска ми се някой ден да се върне вкъщи и да ми каже, че е сключил сделка. И да ми покаже парите.

— Има дълго да чакаш, тате.

Преди Дик Батърфийлд да успее да отговори, един висок мъж с широко четвъртито лице, който стоеше на бара, заговори с дълбок завладяващ глас, който накара хората да млъкнат.

— Граждани! Слушайте сега!

Маги разпозна един от ораторите на митинга в Къмбърланд Гардънс. Той държеше нещо, което приличаше на черна папка.

— Казвам се Робъртс, Джон Робъртс. Току-що идвам от митинга на Ламбетското сдружение на местните жители, верни на краля. Ние осъждаме размириците, подклаждани от френските агитатори. Можеше и вие да сте на митинга, вместо да пиете цял следобед.

— Някои от нас бяха! — извика Маги. — Вече ви слушахме.

— Много добре — каза Джон Робъртс и пристъпи към тяхната маса. — Тогава знаеш какво правя тук и първа ще подпишеш.

Дик Батърфийлд срита Маги под масата и я изгледа кръвнишки.

— Не й обръщайте внимание, господине, прави се на интересна.

— Ваша дъщеря ли е?

Дик Батърфийлд му намигна и рече:

— Бог ме наказа за греховете, ако разбирате какво искам да кажа.

Мъжът не прояви никакво чувство за хумор.

— Тогава внимавайте да си държи езика зад зъбите, освен ако не иска да си осигури нар в "Нюгейт". С тия работи шега не бива.

Дик Батърфийлд повдигна вежди и челото му се набразди.

— Може би ще си направите труда да ми кажете с какво не трябва да се шегувам, господине.

Джон Робъртс се загледа в него, като умуваше дали Дик Батърфийлд му се подиграва, или не.

— Това е декларация за лоялност към краля — каза той накрая. — Ходим от кръчма на кръчма и от къща на къща и молим хората от Ламбет да я подпишат.

— Ние трябва да знаем какво подписваме, нали така? — каза Дик Батърфийлд. — Прочетете ни го.

Сега кръчмата беше притихнала. Всички наблюдаваха как Джон Робъртс отваря папката.

— Може би вие ще пожелаете да го прочетете на всички наоколо, щом толкова се интересувате — каза той, като плъзна папката по масата към бащата на Маги.

Ако си беше мислил, че по този начин ще го унижи, не беше познал. Дик Батърфийлд придърпа папката и зачете доста гладко, дори с чувство, каквото може би не изпитваше:

Ние, жителите на енория Ламбет, дълбоко осъзнавайки благата, предоставени ни от сегашната форма на управление, на която се възхищаваме, на която завиждат и която се състои от Крал, Камара на лордовете и Камара на представителите, чувстваме за свой неотменен дълг в този критичен момент да заявим не само своята искрена и дълбока привързаност към монархията, но и да изразим ненавистта си към всички неприкрити, нагли опити да се разклати и събори безценната ни система, която в изпитанията на вековете показа, че е най-солидната основа на народното благоденствие.

Единодушно решихме да се обединим в сдружение за отпор на всякакви бунтарски незаконни събрания на злонамерени личности и да предприемем най-ефективните мерки според възможностите ни да предотвратим подстрекателски писания, целящи да се подвежда народът и да се предизвикат анархия и смут в това кралство.

Когато Дик Батърфийлд свърши да чете, Джон Робъртс сложи мастилница на масата и му подаде перо.

— Ще подпишете ли, господине?

За изненада на Маги Дик Батърфийлд отпуши мастилницата, взе перото и го натопи, след което започна да се подписва накрая на листа.

— Тате, какво правиш? — прошепна тя. Мразеше назидателното поведение на Джон Робъртс и на своя работодател мистър Бофой, и на всички мъже, говорили на митинга, и смяташе, че баща й също мисли така.

Дик Батърфийлд спря.

— Какво му е лошото да подпиша? Ами съгласен съм, макар че думите са малко префърцунени за моя вкус.

— Но ти току-що каза, че според теб французите не са заплаха!

— Тук не става дума за французите, а за нас. Аз подкрепям стария крал Джордж, живея добре при него. — И той отново заскрибуца с перото по листа. В настъпилото безмълвие в кръчмата всички погледи бяха съсредоточени в него. Когато свърши, Дик Батърфийлд се огледа и се престори на изненадан от вниманието. Обърна се към Джон Робъртс.

— Нещо друго искате ли?

— Напишете и къде живеете.

— На Бастил Роу номер шест — изкикоти се Дик Батърфийлд. — Но може би Йорк Плейс ще е по-добре за такъв документ, а? — Той го написа до името си. — Ето. Няма нужда да идвате у дома, нали?

Сега Маги си спомни няколкото каси портвайн, които се появиха незнайно откъде преди няколко дни и бяха скрити под леглото на родителите й, и се усмихна: Дик Батърфийлд беше подписал с такава готовност, защото не искаше тези хора у дома.

Снабден с данните на Дик Батърфийлд, Джон Робъртс плъзна отворената папка към Томас Келауей и каза:

— Сега ти.

Томас Келауей се втренчи в листа със старателно измислената декларация, чиито думи бяха високопарни и почти неразбираеми, съчинени в тесен кръг, разпръснал подписки из кръчмите и пазарите на Ламбет още преди митингът в Къмбърланд Гардънс да свърши. Разгледа подписите, някои със сигурна ръка, други колебливи, имаше няколко кръстчета вместо подписи, с имена и адреси, надраскани след тях с почерка на Джон Робъртс. Всичко беше твърде сложно за него.

— Не разбирам защо трябва да подписвам това.

Джон Робъртс се наведе и почука масата до папката.

— Подписваш в подкрепа на краля! Така заявяваш, че искаш той да бъде твоят крал и че ще се бориш с тези, които се мъчат да го свалят. — Той се вгледа в озадаченото лице на столаря. — Какво, не вярваш ли, човече? Глупав ли си, какво? Не приемаш ли краля за свой крал?

Томас Келауей не беше глупав, но думите го безпокояха. Винаги в живота си гледаше да подписва колкото се може по-малко документи, и то само свързани с работата му. Не подписваше дори писмата, които Мейси изпращаше на Сам, и не й даваше да разказва за него. Смяташе, че по този начин оставя в този свят малка следа подир себе си, нищо освен столовете, и няма да бъде разбран погрешно. Документът пред него, почувства той с учудваща яснота, можеше да предизвика погрешно тълкуване.

— Не съм сигурен, че кралят е заплашен — рече той. — Тука няма никакви французи, нали така?

Очите на Джон Робъртс се присвиха.

— Ще се изненадаш на какво е способен един зле осведомен англичанин.

— За какви писания споменавате в своята декларация? — продължи Томас Келауей, сякаш не беше чул Джон Робъртс. — Не знам нищо за никакви писания.

Джон Робъртс се огледа. Добронамереността, която подписът на Дик Батърфийлд беше предизвикал сред посетителите в кръчмата, бавно се топеше с всяка дума от размишленията на Томас Келауей.

— Нямам време за обяснения — изсъска Робъртс. — Тук има много желаещи да се подпишат. Къде живееш? — Той отвори на друга страница и зачака да запише адреса. — Ще те посетим по-късно да ти дадем отговор.

— Комплекс "Херкулес" номер дванайсет — отвърна Томас Келауей.

Джон Робъртс настръхна.

— Живееш в комплекса "Херкулес"?

Томас Келауей кимна. Джем почувства, че стомахът му става на буца.

— Познаваш ли един Уилям Блейк, печатар, който също живее там?

Джем, Маги и Дик Батърфийлд тутакси схванаха за какво става дума, отчасти поради въпроса на Томас Келауей за писанията. Маги ритна стола му и го погледна намръщено, а Дик Батърфийлд се престори, че кашля.

За съжаление, когато искаше да обясни нещо, Томас Келауей ставаше непреклонен като териер.

— Да, познавам мистър Блейк. Той ни е съсед. — И защото не го беше грижа за враждебната физиономия на Джон Робъртс, реши да изясни чувствата си. — Той е добър човек, спаси дъщеря ми преди месец-два.

— Така ли? — усмихна се Джон Робъртс и затвори папката си. — Е, имаме намерение да посетим мистър Блейк тази вечер и може да се отбием и при теб. Довиждане.

Той взе перото и мастилницата и отиде на съседната маса. Докато обикаляше кръчмата да събира подписи, Джем забеляза, че няма друг освен баща му, който да откаже да подпише. Джон Робъртс поглеждаше от време на време към Томас Келауей със същата презрителна усмивка. Това силно разтревожи Джем.

— Хайде да си тръгваме, тате — рече той тихо.

— Нека да си изпия бирата.

Никой не можеше да притиска Томас Келауей, особено когато имаше още половин халба, нищо че бирата беше блудкава. Стоеше неподвижно на стола си, хванал халбата с две ръце, и мислеше за мистър Блейк. Чудеше се дали не му е причинил неприятности. Макар че не го познаваше така добре, както децата му, беше сигурен, че е добър човек.

— Какво трябва да направим? — каза Джем тихо на Маги. И той мислеше за мистър Блейк.

— Не се бъркай — намеси се Дик Батърфийлд. — Блейк сигурно ще подпише — добави той, като погледна към Томас Келауей. — Както повечето хора.

— Ще го предупредим — заяви Маги, без да обръща внимание на баща си. — Това ще направим.

2

— Мистър Блейк работи, милинки — каза мисис Блейк. — Не можем да го безпокоим.

— Важно е, госпожо! — извика Маги нетърпеливо и отстъпи встрани, сякаш искаше да я заобиколи. Но мисис Блейк беше препречила прага и не се помръдна.

— В момента подготвя нещо за отпечатване и не обича да го прекъсват — обясни тя. — Така че не мога да го повикам.

— Опасяваме се, че е важно, госпожо — каза Джем.

— Тогава го кажете на мен и аз ще му го предам.

Джем се огледа и за миг му се прииска да има ужасна мъгла, която да го скрие от любопитните минувачи. След срещата с Джон Робъртс мислеше, че отвсякъде ги наблюдават, дори когато си вървяха по пътя. Очакваше всеки момент жълтите завеси на мис Пелам да помръднат. В този момент един човек, който караше каруца, натоварена с тухли, обърна глава към входа и като че ли задържа погледа си върху тях.