Най-накрая мистър Смарт си тръгна с пожелания «Късмет» и «Бог да ви благослови!», но докато се отдалечаваше от «Херкулес» № 12, мърмореше под нос:

— Е, Господ да ви е на помощ.

Мейси му помаха с кърпичка, макар че той не се обърна назад. Когато каруцата зави надясно в края на пътя и се изгуби от поглед, стомахът на Джем се сви. Той подритна няколкото фъшкии, останали от коня, и макар да усещаше погледа на Маги върху себе си, не вдигна очи.

Не след дълго уличната гълчава позатихна. Въпреки че още беше шумно от тропота на конете, каретите и каруците, от честите провиквания на продавачите на риба, метли и кибрит, на ваксаджиите и калайджиите, сякаш настъпи момент на покой и вглъбение. Дори мис Пелам замлъкна, а Маги спря да зяпа Джем. Тогава той вдигна очи и видя, че се е взряла в един мъж, който минаваше край тях. Беше среден на ръст и набит, с кръгло широко лице, високо чело, изпъкнали сиви очи и бледа кожа. Облечен в бяла риза, черни бричове и малко старомодно тъмно палто, той се набиваше на очи заради червената си шапка. Джем никога не беше виждал такава — с прегънат мек връх, завит нагоре ръб и розетка в червено, бяло и синьо, забодена от едната страна. Беше от вълнен плат и в необичайната за март горещина по челото на мъжа се стичаше пот. Беше вирнал главата си самоуверено, сякаш шапката беше много ценна и той държеше да привлича хорските погледи. И успява, помисли си Джем.

Мъжът мина през портата на съседната къща и тръгна по пътеката, като затвори след себе си, без да се оглежда. Когато се скри, улицата заприлича на куче, което се оживява след дрямка.

— Видя ли? Ето защо трябва да говоря веднага с мистър Астли — заяви мис Пелам на Джон Фокс. — Не стига, че имам съсед бунтовник, ами и ме принуждават да приемам непознати от Дорсетшър. Това наистина е прекалено.

Маги се обади:

— Няма страшно, Дорсетшър не е Париж, мис Пелам. Обзалагам се, че тия хора дори не знаят какво е bonnet rouge, нали така, Джем, нали, Мейси?

Те поклатиха глави. Макар да беше благодарен на Маги, че ги защити, Джем не искаше тя да им изтъква непрестанно колко са невежи.

— Ах, ти, малка разбойнице! — изкрещя мис Пелам, която чак сега забеляза Маги. — Не желая да те виждам наоколо. Проклета си като баща си. Остави на мира наемателите ми!

Веднъж бащата на Маги беше продал на мис Пелам дантела, като я увери, че е брюкселска. Но се оказа, че я е изплела една старица, която живееше наблизо. Макар че мис Пелам не накара да го арестуват от страх съседите да не разберат, че е била измамена от Дик Батърфийлд, при удобен случай винаги го хулеше.

Маги се изсмя. Беше свикнала хората да навикват баща й.

— Ще предам на татко, че му пращате поздрави — каза тя театрално, след което се обърна към Джем и Мейси: — Засега довиждане.

— Довиждане — отвърна Джем и я проследи с поглед как тича надолу и изчезва в тясната уличка между две къщи. Искаше му се тя да дойде отново.

— Извинете, господине — каза Мейси на Джон Фокс, който тъкмо си тръгваше с момчетата от цирка. — Какво е bonet rouge?

Джон Фокс спря.

— Червена шапка като на съседа ви, госпожице. Носят ги тези, които подкрепят революцията във Франция.

— О, чухме за тях, нали, Джем? Те освободили всички затворници от Бастилията, вярно ли?

— Точно така, госпожице. Това нас не ни засяга много, но някои хора обичат да показват какво мислят по въпроса.

— А кой е съседът ни? Французин ли е?

— Не, госпожице. Това е Уилям Блейк, роден и израснал в Лондон.

— Хич не ви трябва да знаете, деца! — намеси се мис Пелам. — Не бива да се забърквате с него.

— Защо не? — попита Мейси.

— Той печата памфлети с глупави бунтарски призиви, ето защо. Тоя човек е подстрекател, казвам ви. Не искам да виждам никакви bonnets rouges в къщата ми. Чувате ли ме?

5

Маги дойде да види семейство Келауей седмица по-късно, изчаквайки, за да е сигурна, че вече са се подредили в квартирата си. Мина няколко пъти покрай комплекса «Херкулес» и винаги поглеждаше към предния им прозорец, който те бързо се научиха да държат затворен, за да не влиза прах от улицата. Два пъти зърна там Ан Келауей, притиснала ръце към гърдите си. Щом забеляза Маги, тя отстъпи назад намръщена.

Този път никой не гледаше от прозореца. Маги се канеше да хвърли едно камъче, за да привлече вниманието им, когато входната врата се отвори и на прага застана Мейси с метла и лопата. Тя отвори портата на оградата и след като се озърна, изсипа дървесните стърготини право на улицата. Щом забеляза Маги, се сепна, но после се засмя.

— Добър ден, Маги. Може ли да ги изсипвам на улицата? Виждам, че другите хвърлят повече.

Маги изсумтя:

— Можеш да хвърляш каквото си искаш в канавката. Но защо хвърляш талаша? Всеки друг би го изгорил.

— О, имаме много талаш, колкото щеш. Някои стърготини са от неизсъхнало дърво и не горят добре.

— Не го ли продавате този талаш?

Мейси я погледна недоумяващо и каза:

— Мисля, че не.

— Трябва да го продавате, трябва. Ще си изкарате някое и друго пени. Ето, аз мога да го продавам вместо вас и да ви давам шест пенса на всеки шилинг.

Мейси се обърка още повече, сякаш Маги говореше прекалено бързо.

— Не знаеш ли как се търгува? — попита Маги. — Ето, като него. — Тя посочи един продавач на картофи, който крещеше: «Чудесни картофи, искате ли малко картофи!», състезавайки се с друг човек, който викаше: «Който не е глупак, ще си купи черпак!»

— Виждаш ли? Всеки има нещо за продан.

Мейси поклати глава и къдричките на шапчицата потрепериха около лицето й.

— Ние не правим така в нашия край.

— Добре де. Подредихте ли се вече?

— Горе-долу. Иска се време човек да свикне. Но мистър Астли заведе тате и Джем в един склад до реката да купят дъски за столовете, които той иска.

— Може ли да дойда да погледна?

— Разбира се.

Мейси я поведе нагоре и Маги млъкна, в случай че мис Пелам се навърташе наоколо. Като изкачиха стълбите, Мейси отвори една от двете врати и извика:

— Имаме гостенка!

Влязоха в задната стая, която служеше за работилница. Там Томас Келауей струговаше крак на стол. Джем стоеше до него и го наблюдаваше. Баща му носеше бяла риза и кафеникави бричове, препасал кожена престилка, покрита с резки. Вместо да се мръщи, както правят много хора, когато се съсредоточават, на лицето на Томас Келауей имаше завеяна усмивка. Когато накрая вдигна поглед, се усмихна още по-широко и според Маги сам не знаеше на какво се усмихва. Светлосините му очи бяха насочени към нея, но сякаш не я виждаше. Бръчиците около тях му придаваха тъжно изражение дори когато се усмихваше.

Джем обаче гледаше право в Маги, радостно изненадан.

Томас Келауей разтърка облото дърво между дланите си.

— Какво каза, Мейси?

— Помниш ли Маги, тате? Тя държеше коня на мистър Смарт, докато разтоварвахме багажа. Тя живее… о, къде живееш, Маги?

Маги ровеше с крак в стърготините по пода, смутена от вниманието.

— Отвъд поляните — промърмори тя и посочи към задния прозорец, — на Бастил Роу.

— Бастил Роу? Ето ти едно странно име.

— Всъщност улицата е Йорк Плейс — обясни Маги, — но ние я наричаме Бастил Роу. Мистър Астли построи къщите миналата година с парите, спечелени от един спектакъл, в който представяше превземането на Бастилията.

Тя се огледа, учудена от неразборията, която семейство Келауей бяха успели да създадат тук само за няколко дни. Като че ли цяла една дъскорезница, пълна с талпи, летви и талаш, беше изсипана в тази стая. Навсякъде бяха разпръснати триони, длета, тесли, бургии и други инструменти, които Маги не познаваше. В ъгъла съзря тенекиени легени и корита, пълни с някаква течност. Във въздуха се носеше миризма на смола и лак. Тук-там се забелязваше някакъв порядък: редица от брястови дъски, подпрени на стената, дузина готови крака, подредени като подпалки на една лавица, обръчи, които висяха на куки, разпределени по големина.

— Бързичко сте се устроили. Мис Пелам знае ли какво правите тук, горе? — попита тя.

— Досега работилницата на татко беше на двора — каза Джем, сякаш да обясни неразборията.

Маги се изкикоти.

— Той, изглежда, все още мисли, че е на двора.

— Другите стаи са си подредени — обади се Ан Келауей, появила се на вратата зад тях. — Мейси, ела да ми помогнеш.

Явно гледаше с подозрение на Маги и искаше да държи дъщеря си под око.

— Ето, това е седалката за стола, който татко прави специално за мистър Астли — каза Мейси, която искаше да се задържи по-дълго при новата си приятелка. — По-широка, че да му е по мярка, виждаш ли?

Тя показа на Маги възголяма седалка с форма на седло, облегната на другите дъски.

— Трябва да изсъхне още малко. После ще прибави краката и облегалката.

Маги се възхити от седалката, после се обърна да погледне през отворения прозорец, откъдето се виждаха задните градини на мис Пелам и съседите им. Задните градини на комплекса «Херкулес» бяха широки само двайсетина крачки, но затова пък три пъти по-дълги. Мис Пелам беше разделила своята градина на три квадрата, всеки с централен орнамент: бял люляк в квадрата най-близо до къщата, каменна поилка за птички в средния квадрат и едно декоративно дръвче в последния. Миниатюрни плетове, пътечки с чакъл и лехи, засадени с рози, очертаваха правилни форми, които имаха малко общо с природата, но много общо с реда.

Мис Пелам беше заявила ясно, че не желае семейство Келауей да се мотаят в градината й, освен когато използват клозета. Всяка сутрин, когато не валеше, тя вземаше чаша, пълна с бульон, и сядаше на една от двете каменни пейки, разположени една срещу друга по средата на градината. Преди да се прибере вътре, изливаше недопития бульон върху една лоза, която пълзеше по стената до пейката. Вярваше, че бульонът ще помогне на гроздето да узрее по-бързо от това на съседа й мистър Блейк.