При нормални обстоятелства Мейси оставаше по-дълго в амфитеатъра и наблюдаваше репетициите по цял следобед, стига да можеше, но след думите на мис Девайн нямаше търпение да си тръгне начаса. Не искаше да остава и да наблюдава как известната танцьорка на въже репетира със собствения си заместник. Освен това Джон Астли беше изчезнал, но Мейси се съмняваше, че ще успее да убеди мис Хана Смит да се върне на коня си. А трябваше и да помага на майка си за зелето и да продължи с шиенето, което сега поемаха, вместо да правят копчета. Защото Бет Батърфийлд изкупи всичките им копчета и материали и ги накара да я научат да прави някои модели. Мейси изрази учудване, когато майка й склони да се откаже от копчетата, но Ан Келауей беше твърдо решена да изостави тази работа.

— Сега живеем в Лондон, не в Дорсетшър — каза тя. — Трябва да забравим нещата от миналото.

Отначало Мейси се радваше на промяната, но после дорсетските копчета започнаха да й липсват. Да кърпиш хорските дрехи не носеше такова удовлетворение, както да правиш нещо съвсем ново — нежно, подобно на паяжина копче, създадено от една халка и малко конци.

Сега тя стоеше на стълбите пред амфитеатъра и се вглеждаше в мъглата, която обгръщаше Лондон. Семейство Келауей бяха чували много за това дебело задушаващо одеяло, но за свой късмет досега не го бяха усетили истински, защото през пролетта и лятото имаше вятър, който разпръскваше мъглата. През есента обаче камините и печките с въглища горяха през целия ден и бълваха пушек на улицата, където той се наслояваше в безветрието, в дрезгавата светлина и приглушените звуци. Беше едва ранен следобед, но уличните фенери вече бяха запалени. Мейси можеше да ги види как изчезват в сумрака на Уестминстърския мост. По навик тя изучаваше хората, които се появяваха от мъглата и приближаваха към нея, като във всяка фигура търсеше Роузи Уитман. Мейси я бе чакала през изминалия месец, но старата й приятелка не дойде.

На стълбата се поколеба. Откакто се беше изгубила в Лондон, престана да минава по задните улици от амфитеатъра до дома, макар и да познаваше пътя и някои от хората и магазините по него. Обикновено вървеше по Уестминстър Бридж Роуд, където имаше повече хора и светлина. Но сега, за разлика от предишния път, когато излезе от амфитеатъра, беше станало толкова мъгливо, че тя се поколеба дали да мине дори оттам. Тъкмо се обръщаше да влезе вътре и да попита Джем дали няма да я придружи, когато Джон Астли излетя през вратата и се блъсна в нея.

— О! — извика Мейси.

Джон Астли се поклони.

— Моите извинения, госпожице.

Щеше да я отмине, но случайно погледна лицето й и се спря. Защото Джон Астли видя в него изражение, което изличи от ума му гнева на мис Лора Девайн и сълзите на мис Хана Смит. Мейси го зяпаше с безкрайното обожание на провинциално момиче. Тя никога не би го гледала заплашително, не би го нарекла "голямо лайно" и не би го зашлевила, както току-що беше направила мис Хана Смит, когато той я последва зад кулисите. Мейси нямаше да го критикува, а да го подкрепя, нямаше да изисква нищо от него, а да го приема какъвто е, нямаше да го отхвърли с презрение, а да го приласкае. Макар и не така изискана като мис Хана Смит — беше в края на краищата момиче от село със зачервен нос и смешна шапчица, — тя все пак имаше блестящ поглед и изящна фигура, на която част от неговото тяло вече реагираше. Тя беше освежаващата напитка, от която един мъж имаше нужда, след като е бил мишена на гняв и ревност.

Джон Астли скалъпи най-милата си физиономия и показа, че е заинтригуван от нея, което беше безкрайно прелъстително за момиче като Мейси. Той я изучаваше, докато тя се колебаеше на прага на гъстата, мръсна, всепоглъщаща мъгла.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита той.

— О, благодаря ви, господине! — извика Мейси. — Трябва… да си отида вкъщи, но мъглата ме плаши.

— Наблизо ли живееш?

— Да, господине. През две къщи от вас в комплекса "Херкулес".

— О, значи сме съседи. Тъкмо си казвах, че ми изглеждаш позната.

— Да, господине. Срещнахме се по време на пожара през лятото, помните ли? И… ами баща ми и брат ми работят тук, в цирка. Често идвам да им нося храна.

— И аз отивам към "Херкулес". Позволи ми да те придружа. — Джон Астли сви лакът, за да го хване под ръка. Мейси се вторачи в него, като че ли й предлагаше корона със скъпоценни камъни. В живота на едно скромно момиче рядко се случваше да получи точно това, за което е бленувало цял живот. Протегна ръка и плахо докосна лакътя му, като че очакваше да се стопи. Но синият фрак и плътта под него бяха истински и тя потръпна от вълнение.

Джон Астли хвана пръстите й с другата си ръка и ги стисна, окуражавайки я да обгърне лакътя му.

— Ето така, мис…

— Мейси.

— На вашите услуги, мис Мейси.

Джон Астли я поведе надолу по стълбите и наляво през мъглата по Стангейт Стрийт вместо към по-осветеното платно на Уестминстър Бридж Роуд. Мейси плуваше в собствена топла мъгла и безмълвно му позволи да я води по прекия път, който беше избягвала цял месец. Всъщност Мейси изобщо не забелязваше накъде вървят. Да може да върви до най-красивия, най-способния и най-елегантния мъж, когото познаваше, и дори да се допира до него, беше повече от сън. Това беше най-важният момент в живота й. Тя стъпваше леко, като че ли мъглата беше под краката й и я отделяше от земята.

Джон Астли си даваше сметка, че Мейси е запленена от него, и беше достатъчно опитен, за да знае, че не бива да говори много в началото. Казваше нещо само колкото да я насочва през мъглата: "Внимавай с тази каруца"; "Да не стъпиш в канавката"; "Мини малко надясно да не нагазиш в изпражненията." Джон Астли беше израснал с лондонската мъгла и беше свикнал да се движи ловко в нея с изострени сетива. Носът му подушваше коне, кръчми или боклук, краката му усещаха наклона на канавките отстрани на пътя или камъчетата по малките улички. Макар че мъглата приглушаваше звуците, все пак можеше да каже дали приближават два или три коня, да различи кабриолет от каруца. Затова вървеше уверено в мъглата, но не бързаше, защото комплексът "Херкулес" не беше далеч, а той имаше нужда от време.

След като получи физическото доверие на Мейси, той внимателно поведе разговор.

— Донесе ли обяд на баща си и брат си днес? — поинтересува се той.

— Да, господине.

— И с какво ги нахрани? Чакай да позная. Пай с месо?

— Да, господине.

— Купи ли го, или ти го направи?

— Помагах на мама. Аз разточих горната кора.

— Сигурен съм, че точиш хубави кори, Мейси, с тези нежни пръсти, най-нежните в Ламбет.

Мейси се разсмя.

— Благодаря ви, господине.

Повървяха още малко, преди да стигнат до кръчмата на ъгъла, където Стангейт Стрийт се вливаше в Ламбет Марш, а жълтата светлина над входа придаваше на мъглата цвят на гной. Нямаше никой, който да пие навън в такова време, но когато минаха покрай вратата на кръчмата, тя внезапно се отвори и навън излезе един залитащ мъж, който псуваше и се хилеше.

— О! — Мейси сграбчи ръката на Джон Астли.

Той отново сложи другата си ръка върху нейната и притисна лакът, така че да са по-близо един до друг.

— Спокойно, мис Мейси, няма от какво да се боиш. Ти си с мен все пак. Няма да те докосне и с пръст.

Всъщност мъжът не ги беше забелязал и започна да се клатушка нагоре по една уличка, а Джон Астли и Мейси завиха по друга.

— Надявам се, че тръгна да купува зеленчуци за жена си. Какво мислиш, че ще купи — цвекло или репи?

Мейси се изсмя, въпреки че беше нервна.

— О, сигурно цвекло, господине. Мисля, че ще е по-добре.

— А праз или зеле?

— Праз! — Мейси се засмя, сякаш беше изрекла нещо много забавно, и Джон Астли се присъедини към смеха й.

— Тази кръчма е отвратителна — каза той. — Не трябваше да минаваме покрай нея, Мейси. Много се извинявам.

— О, не се притеснявайте, господине. С вас съм в пълна безопасност.

— Добре. Радвам се, мила. Разбира се, не всички кръчми са като тая. Някои са много приятни. "Ананасът" например. Там могат да влизат и дами и да се чувстват като у дома си.

— Сигурно е така, господине, макар че никога не съм стъпвала в нея.

При споменаването на тази кръчма лицето на Мейси посърна малко, защото се сети как чакаше отвън да зърне Джон Астли, който излезе с една от шивачките. Неволно издърпа малко ръката си изпод здраво притиснатия му лакът. Той почувства промяната в настроението й и изруга наум. Тогава не "Ананасът", помисли си той, явно не я харесва. Може би все пак не беше най-доброто място, макар и да беше удобно, защото конюшнята на баща му беше наблизо, а тя беше крайната му цел. Освен това имаше вероятност тази кръчма да е пълна с хора от цирка, които можеше да я познават.

Преди Джон Астли да предложи "Ананасът", Мейси сякаш летеше на крилете на своето въображение, щастлива от безгрижния закачлив разговор. Споменаването на кръчмата обаче я накара да се замисли за неговите намерения. Щом я канеше да пият, значи си беше наумил нещо. Тя се поколеба и каза:

— Наблюдавах ви да яздите с мис Смит преди малко. Двамата заедно изглеждахте прекрасно.

Джон Астли не хареса посоката на разговора. Искаше да се върне към шегите със зеленчуците.

— Мис Смит язди много добре — отвърна той и се запита какво е видяла Мейси по време на репетицията. Чула ли беше какво изкрещя баща му на Лора Девайн?

От своя страна Мейси също мислеше за това, което беше видяла и чула, за парченцето от мозайката, което свързваше Джон Астли и мис Девайн. Скоро установи, че самото му присъствие, широките му рамене и тесният ханш под добре скроения син фрак, сивите очи и вечната усмивка, леката уверена походка и здравата ръка, дори силничката миризма на конска пот бяха за нея много по-важни от всичко, което беше сторил някому. С леко чувство за вина заради любезността на мис Девайн и предупреждението й Мейси пропъди от мислите си миналото му и се съсредоточи върху настоящия миг. Той може и да обръщаше внимание на много жени, но защо пък и тя да не получеше малко от това внимание? Искаше го. Мейси дори улесни Джон Астли. Когато стигнаха до комплекса "Херкулес" с квартирата на Келауей отдясно, тя каза: