Нито Джон Фокс, нито мис Девайн реагираха на неговото предложение и той продължи да бърбори:

— Гледаш репетициите, нали, скъпа? Вълнуващо е, когато наближава заключителният спектакъл. И после пътуването до Дъблин. Боже, колко пъти още ще стягаме багажа и ще прекосяваме Ирландско море, а, Фокс? — Тук той млъкна, като осъзна, че това не е най-тактичното нещо, което може да се каже в момента. Личеше си, че търси подходящите думи. Колебанието му продължи само миг, но беше достатъчно, за да се разбере, че му е трудно да каже това, което е намислил. Мис Лора Девайн все пак работеше в цирка му вече десет години и беше… Сега вече намери думите: — Ти си ми като дъщеря, скъпа, да, като дъщеря. Познавам те добре, както един баща познава дъщеря си и усеща, ако в нея има промяна. А нещата при теб са се променили, Лора, нали така?

Мис Девайн не каза нищо.

— Нима си мислила, че няма да се досетя? — попита Филип Астли, като допусна в тона му да прозвучи част от присъщата му невъздържаност. — Половината публика се досети! Наистина ли си смятала, че няма да забележим как напълняваш и ставаш по-бавна? Бавна и тромава!

Мейси едва се въздържа да не ахне в ужасеното безмълвие, което последва жестоката му забележка. Онемяването подтикна Филип Астли да продължи:

— Кажи, момиче, какво си мислеше? Как допусна да ти се случи такова нещо? Смятах те за по-умна. — След кратко мълчание добави по-кротко: — Той не е мъж за теб, Лора. Със сигурност го знаеш.

Най-накрая мис Девайн отговори с въпрос:

— Семейството ми не е достойно за вас, така ли? — каза тя с шотландското си напевно наречие толкова тихо, че Мейси трябваше едва ли не да надникне в тяхната ложа, за да я чува. — Надявам се, че нейното семейство повече ви допада.

Сега мис Смит се подрусваше лекичко върху жребеца си, обикаляйки арената, докато Джон Астли яздеше в обратната посока. Всеки път, когато се разминаваха, единият подаваше чаша вино на другия, който отпиваше от нея и я връщаше при следващото им разминаване.

— Лора, никога не съм си давал мнението за жените на сина ми. Това си е негова работа. Не искам двамата да спорим защо прави едно или друго. Ти трябва да си изясниш отношенията с него. Моята единствена грижа са представлението и артистите. И когато видя член на компанията, който вече не може да играе поради своето състояние, трябва да взема мерки. А, да кажа, наех мосю Рише от Брюксел да играе в представлението.

Последва кратко мълчание.

— Мосю Рише е един клоун — каза тя с презрение. — Клоун, който залита на въжето.

Вярно беше, че двамата акробати имат напълно различен стил. За мис Лора Девайн беше въпрос на чест и добър вкус да не се люлее, докато върви по въжето. Изпълнението й беше гладко като тъмната й коса и бледата й кожа.

— Когато Джон и мис Смит свършат на арената — продължи Филип Астли, все едно не я чу, — ще трябва да репетираш с мосю Рише за заключителното представление, което ще покаже уменията му на публиката и ще я подготви за неговата соло изява, когато се върнем следващата година. Защото ти няма да дойдеш с нас в Дъблин, Лора, нито пък ще играеш тук, когато се върнем. Съжалявам, скъпа, но така стоят нещата. Можеш да останеш в квартирата си още един месец.

Филип Астли се изправи, явно готов да прекрати този разговор, след като истината беше излязла наяве.

— Сега трябва да се погрижа за някои неща. Ако мога да направя нещо друго за теб — добави той, като отвори вратата, — просто се обърни към Джон Фокс.

Филип Астли понечи да излезе, но тихият глас на мис Девайн неочаквано се извиси:

— Изглежда, забравяте, че детето ще бъде ваше внуче.

Филип Астли спря рязко и кресна:

— Не ми излизай с тоя номер! Това бебе няма да има нищо общо с моето семейство! Нищо! Не искам да чувам за никакво внуче!

Гръмкият му глас, привикнал да смълчава актьорите и публиката, се чуваше във всички ъгли на амфитеатъра. Чуха го и шивачките на костюми, които опаковаха купища дрехи в една стая зад кулисите. Томас и Джем Келауей, които сковаваха табли за придържане на декора при пътуването до Дъблин, също го чуха. Мисис Конъл, която пресмяташе приходите от продажбата на билети във фоайето, също го чу. Дори момчетата, които чакаха отвън Джон Астли и мис Смит да свършат репетицията, за да поемат конете, и те го чуха.

За Мейси последните реплики сложиха край на въпросите, които си беше задавала напоследък. Тази случка беше нещо, което тя очакваше, но се надяваше да не е истина, защото иначе трябваше да намрази мис Девайн.

Мис Хана Смит със сигурност чу крясъците на Филип Астли. Въпреки че продължи да язди около арената, тя обърна лице към ложата и едва сега забеляза драмата, която се разиграваше само на няколко метра над главата й.

Единствено Джон Астли, изглежда, не беше забелязал избухването на баща си. Беше свикнал с крясъците на Филип Астли и рядко се заслушваше в тях. Тъй като мис Смит все още стоеше с ръка, протегната за чашата, той й я подаде. Но тя гледаше в друга посока, така че не успя да я хване и чашата падна помежду им. Независимо от натрупаните по пода стърготини, тя се счупи.

Джон Астли веднага спря коня си.

— Чашата! — извика той. Едно момче, което чакаше наблизо да измете конските изпражнения, в случай че има такива, дотича на арената с метлата си.

Мис Хана Смит обаче не спря коня си. Продължи да язди около арената, извъртайки очи, за да следи Филип Астли и мис Лора Девайн. И щеше направо да прегази момчето, което метеше, ако Джон Астли не бе грабнал юздите на коня й и не го беше спрял.

— Хана, какво ти става? — извика той. — Внимавай къде стъпва конят ти. Това стъкло може да го нарани.

Мис Смит седеше на коня си и местеше очи от мис Лора Девайн към Джон Астли и обратно. Беше много пребледняла и вече беше загубила хубавата си усмивка, която огряваше лицето й по време на репетицията. Сякаш всеки миг щеше да повърне.

Джон Астли се вторачи в нея, после погледна нагоре към ложата, където мис Лора Девайн седеше с разярен поглед, а баща му все още пръхтеше като запъхтян кон.

Тогава Мейси чу нещо, което не беше си представяла, че може да излезе от устата на мис Смит:

— Джон Астли, ти си едно голямо лайно!

Не викна толкова високо, колкото Филип Астли, но достатъчно, за да я чуят Мейси и всички в съседната ложа. Момчето, което метеше стъкълцата, хлъцна. Джон Астли зяпна, но не можа да измисли подходящ отговор. Тогава мис Смит скочи от коня си и побягна; извитите й навън стъпала направиха оттеглянето й още по-покъртително.

Когато тя изчезна, Джон Астли погледна заплашително нагоре към ложата, където седеше мис Лора Девайн, триумфираща в жалкия фарс, макар и само за миг. Той като че ли искаше да каже нещо, но кикотещото се в краката му момче го накара да се откаже от намерението си. Джон скочи от коня си, подръпна ръкавите на синия си фрак и забърза след мис Смит.

— Е, надявам се да си щастлива, скъпа? — просъска Филип Астли. — Това ли искаше?

— Вие превръщате всичко в публична драма — отвърна Лора Девайн. — Не можете да си сдържате нервите.

— Изчезвай! Не искам да те виждам повече! — Макар че Филип Астли й изкрещя тези думи, самият той излетя навън, като викна на Джон Фокс да го последва.

Мис Лора Девайн остана неподвижна в ложата, а Мейси седеше притихнала в съседната. Ръцете й трепереха в скута.

— Ела за малко при мен — чу Мейси тихия глас на мис Девайн и се стресна, когато осъзна, че молбата е отправена към нея — беше я видяла и сигурно знаеше, че е чула всичко.

Мейси стана и се шмугна в другата ложа, опитвайки се да не привлича внимание, макар че освен момчето, което беше отвело конете и сега се бе върнало да доизмете стъклата и конските изпражнения, наоколо нямаше никого.

Мис Девайн не вдигна поглед при влизането на Мейси.

— Седни при мен, миличко. — Единствено това каза тя.

Мейси потъна в стола, който Филип Астли току-що бе освободил. Столът беше още топъл. Двете се загледаха в арената, която беше необичайно пуста, ако не се броеше метящото момче. Мейси откри, че равномерното бръскане на метлата я успокоява. Съзнаваше, че не мрази мис Девайн, каквото и да се беше случило. По-скоро я съжаляваше.

Мис Девайн, изглежда, беше изпаднала в някакъв транс. Може би мислеше за всичките въжета, по които беше ходила, около които се беше въртяла или от които беше висяла на тази арена. Или мислеше за изключителния финал, който щеше да изиграе след три вечери. Или може би се ослушваше в тялото си, в онзи безмълвен личен диалог, който бременните жени понякога водят със себе си.

— Съжалявам, мис Девайн — рече Мейси най-после.

— А аз не… не и заради себе си. Заради теб може би. И заради нея. — Мис Девайн кимна при спомена за Хана Смит, яздеща на арената. — През целия си живот ще трябва да се тормози с него и с всичките му жени. Аз вече приключих с това. — Тя погледна към Мейси. — На колко си години, мис…

— Мейси. На петнайсет съм.

— Значи не си вече наивно дете. Но нямаш и опит, нали така?

На Мейси й се искаше да възрази — кой на прага на съзряването обича да му припомнят, че все още е наивен. Ала измъченото лице на мис Девайн изискваше честен отговор.

— Малко познавам света — призна тя.

— Тогава нека те науча на някои неща. Онова, което искаш, не струва и половината от това, което притежаваш в момента. Помни го от мен.

Мейси кимна, въпреки че все още не разбираше смисъла на тези думи. Тя ги скъта в съзнанието си за по-късно, когато щеше да ги извади от там и да ги разтълкува.

— Какво ще направите сега, мис Девайн? — попита тя.

Лора Девайн се усмихна и каза:

— Ще изчезна от тук, миличка. Това ще направя.

4