Търси се кораб за превоз на обемен товар до Дъблин. Отплаване на 13-и, 14-и или 15-и т.м. Отнесете се към Филип Астли, Амфитеатъра на Астли, Уестминстър Бридж Роуд

Мейси не разбираше от морски транспорт, но беше сигурна, че са нужни повече от три дни, за да се намери превоз до Ирландия. Това я накара да затаи дъх и да стисне ръце в скута си. Може би по време на забавянето мистър Астли щеше най-сетне да покани Томас Келауей и семейството му да заминат с цирка в Дъблин, за което се молеше през последния месец.

Из амфитеатъра се разнесоха аплодисменти, тъй като сега мис Хана Смит стоеше на един крак на седлото, а другият й крак беше изпънат назад. Всички бяха спрели работа и я наблюдаваха. Дори Джем и Томас Келауей бяха дошли иззад кулисите заедно с другите дърводелци и ръкопляскаха. Тъй като не искаше да я забележат, че не реагира, Мейси също изръкопляска. Мис Смит се усмихна изкуствено, докато се мъчеше да държи неподвижен изпънатия си назад крак.

— Браво, скъпа! — извика мистър Астли от съседната ложа. — Напомня ми на Пати — рече той на Джон Фокс. — Трябва да доведа жена ми да види това. Жалко, че толкова малко жени са способни на такива изпълнения.

— Имат повече здрав разум от мъжете — изтъкна Джон Фокс. — Изглежда, тя е загубила своя.

— Това момиче е готово на всичко заради Джон — каза Филип Астли. — Заради него се е изправила на коня сега.

— На всичко?

— Е, не чак на всичко. Все още не. — Двамата мъже се изсмяха.

— Тя знае какво прави — продължи Филип Астли. — И Джон е дресирала като някакъв кон. Браво, скъпа! — извика той още веднъж. — Гранд финалът е готов!

Мис Смит дръпна юздите на коня, който забави ход, и тя свали крака си. Когато се настани на седлото, Джон Астли се наклони на една страна и й целуна ръка, предизвиквайки още аплодисменти и смях, както и изчервяване от страна на мис Смит.

Точно в този момент Мейси почувства тишината да се носи от ложата от другата страна на арената. Тя надникна и видя там една личност, която не ръкопляскаше: от сянката изплува кръглото бяло лице на мис Лора Девайн, вторачена надолу в мис Смит с по-голяма неприязън от тази, която Мейси изпитваше към наивницата. Лицето на мис Девайн вече не беше толкова гладко и ведро, както някога. Сега беше измъчено и застинало в гримаса на отвращение, сякаш току-що беше вкусила нещо, от което й се гадеше. Изглеждаше нещастна.

Когато мис Девайн вдигна поглед и срещна очите на Мейси, изражението й не се промени. Те се взираха една в друга, докато мис Девайн не потъна обратно в сянката като луна, изчезваща зад облаци.

2

В съседната ложа Филип Астли и Джон Фокс преглеждаха списък с имена.

— Мистър и мисис Кастро. Мистър Йоханот. Мистър Лорънс. Мисис Хенли. Мистър Дейвис. Мистър Кросман. Мистър Джефрис. Мистър Уитмор. Мосю Рише. Мистър Сандърсън.

— Той ще дойде по-късно.

— По дяволите, Фокс, имам нужда от него сега! Ирландците ще искат нови песни, и то веднага. Очаквах да пътувам заедно с него и да ги съчиним, докато стигнем до Дъблин.

— В момента пише песни за някакво представление, което ще се играе на Хеймаркет.

— Не ме интересува, ако ще да пише и за краля! Искам го с нас на тринайсети.

От Джон Фокс дойде само мълчание.

— Някакви други изненади за мен, Фокс? Нещо друго, което трябва да знам? Кажи ми го сега. Остава да ми съобщиш, че дърводелците са захвърлили инструментите и са станали моряци.

Джон Фокс се прокашля.

— Няма дърводелец, който е съгласен да дойде с нас.

— Какво? И защо не?

— Повечето ще се хванат на работа другаде, защото не им допада да пътуват. Знаят какво е в Дъблин.

— Няма му нищо на Дъблин. Питахме ли всички?

— Всички освен Келауей.

Мейси следеше разговора разсеяно, но сега напрегна слух.

— Тогава ми доведи тук Келауей.

— Да, сър. — Настъпи пауза. — Ще трябва да говорите и с нея.

— С коя?

— С дамата отсреща. Не я ли виждате?

— А, да.

— Тя знае ли за мосю Рише? — попита Джон Фокс.

— Не.

— Трябва да научи, сър. Така че да могат да репетират.

Филип Астли въздъхна и каза:

— Добре, ще говоря и с нея след Келауей. Доведи го сега.

— Да, сър.

— Не е лесно да си управител, Фокс.

— Безспорно, сър.

Когато баща й се появи пред мистър Астли, Мейси се сви в стола си и застана неподвижно в ложата, вече беше гузна, че ги подслушва, макар още да не бяха изрекли и една дума.

— Келауей, добри приятелю, как си? — извика Филип Астли, като че ли Томас Келауей се намираше от другата страна на арената, а не точно пред него.

— Не се оплаквам, сър.

— Добре, добре. Все още ли опаковаш декорите?

— Да, сър.

— Толкова неща трябва да се свършат, преди да тръгнем, Келауей. Изисква се много планиране и опаковане, опаковане и планиране, нали така?

— Да, господине. Нещо като да се преместиш от Дорсетшър в Лондон.

— Мисля, че си прав, Келауей. Така че за теб ще е по-лесно този път, след като си свикнал.

— С какво да съм свикнал, сър?

— Да му се не види, прибързвам, нали, Фокс? Искам да дойдеш с нас в Дъблин.

— В Дъблин ли?

— Знаеш, че отиваме в Дъблин, нали, Келауей? В края на краищата нали затова опаковаш декорите.

— Да, сър, но…

— Какво но…

— Аз… аз не мислех, че се отнася и за мен, сър.

— Разбира се, че се отнася и за теб! Да не би да си решил, че няма да се нуждаем от дърводелец в Дъблин?

— Аз съм майстор на столове, не дърводелец.

— Не и за мен. Виждаш ли наоколо някакви столове, които ти да си направил, Келауей?

— Освен това — продължи Томас Келауей, все едно Филип Астли не беше проговарял — в Дъблин ще има дърводелци, които ще вършат тази работа също толкова добре.

— Не такива, които познават декорите като теб, Келауей. Кажи, какво те притеснява? Мислех си, че ще се зарадваш на едно пътуване до Дъблин. Той е град, който кипи от живот, ще ти хареса. И след това Ливърпул също. Хайде, Келауей, искаше да се махнеш от Дорсетшър и да видиш свят, нали така? Ето ти възможност. Тръгваме след три дни. Достатъчно време да се приготвиш.

— А… а семейството ми?

Седалката изскърца, когато Филип Астли се размърда.

— А, Келауей, това вече е труден въпрос. Когато пътуваме, трябва да затягаме коланите. Малка компания сме, няма място за други хора. Съпругата ти ще е допълнителен товар. Дори Пати не идва в Дъблин, нали, Фокс? Опасявам се, че само ти трябва да пътуваш, Келауей.

Мейси затаи дъх. За щастие мъжете не я чуха.

— Но ще се върнеш скоро, Келауей. Още през март.

— Това прави пет месеца, господине.

— Знаеш ли, Келауей, семейството ти ще е толкова щастливо, когато се върнеш. За нас с Пати отсъствието действа като ободрително питие. То кара сърцето да обича повече, знаеш ли?

— Не знам, господине. Ще трябва да поговоря с Ан и ще ви дам отговор утре.

Филип Астли понечи да каже нещо, но Томас Келауей за пръв път го прекъсна:

— Сега трябва да се връщам на работа. Извинете, сър. — Мейси чу, че вратата се отвори и баща й си тръгна.

От съседната ложа се чу приглушен кикот.

— О, не започвай, Фокс.

Кикотът продължи.

— По дяволите, Фокс, той видя добрата ми страна. Сигурно си мисли, че има избор, нали така? Но аз съм този, който взема решенията, а не някакъв дърводелец.

— Не трябва ли синът ви да взема тези решения, сър? Като се има предвид, че той е управителят?

Филип Астли въздъхна и каза:

— Човек би си помислил така, нали, Фокс? Но я го погледни.

Мейси погледна надолу. Джон Астли обикаляше с коня си из арената, изнесъл тяло настрани, а мис Хана Смит го наблюдаваше.

— Това може би прави най-добре, а не да седи тук и да взема трудни решения. Между другото иди да доведеш мис Девайн.

3

Джон Фокс заобиколи през галерията до ложите от другата страна. Макар че мис Девайн сигурно го беше видяла да идва към нея, тя не се обърна да го посрещне, нито отговори на почукването; просто седеше и гледаше втренчено Филип Астли. Накрая Джон Фокс отвори вратата и влезе в ложата. Наведе се към мис Девайн и прошепна нещо в ухото й. После застана на прага и зачака.

Дълго време тя не помръдна, но накрая заметна шала на раменете си и стана. Приглади диплите на полата си и прокара длан по тъмната си коса, която беше прибрана в кок на тила й, преди да хване под ръка Джон Фокс, който очаквателно бе повдигнал лакът. Съпроводи я през галерията, сякаш бе пълна с невъздържана публика, от която трябваше да я защитава. Когато я заведе в ложата на Филип Астли, тя каза: "Остани, Джон", като че ли неговата галантност можеше да смекчи удара, който предстоеше. Защото тя знаеше, че ще понесе удар. Очакваше го от седмици.

И Мейси знаеше какво ще се случи. Двете с майка й забелязаха, че мис Девайн играе по-бавно и тромаво в едно от последните представления, и разбраха на какво се дължи това. Тя също се досещаше, че присъствието на Джон Фокс няма да се отрази на изхода, а може би само на начина, по който мистър Астли щеше да го обяви.

— Заповядай, Лора — каза мистър Астли с глас, в който нямаше и следа от шеговития тон на разговора с Томас Келауей. — Седни, скъпа, седни тук до мен. Изглеждаш малко бледа… нали така, Фокс? Ще поръчаме на мисис Конъл да ти свари бульон. С него ме лекува тя, когато не съм добре, а Пати умира за него, нали, Фокс?