— Джем! Джем! Върни се!

Джем се завъртя и надникна през претъпканата улица.

— Ето там — рече Маги и се втурна към къдрава бяла шапчица.

Мейси стоеше с друго момиче до една сергия, на която продаваха миди. То беше дребно за възрастта си, със сламена коса, бледо слабичко лице, огромни петна руж на двете бузи и начервени устни, които сигурно си мислеше, че разкрасяват лицето й. Очите й бяха възпалени — беше плакала и се оглеждаше в очакване отнякъде да й се стовари удар. Не беше облякла блуза, а просто кожения си корсет, потъмнял и омазнен от носене, и червена сатенена пола над мръсна фуста. Беше откъснала ивица от подгъва на полата и си я беше завързала на косата.

— Джем! Джем! — извика Мейси, като се втурна към него. — Ето я Роузи Уитман. Не я ли позна, като минаваше? Роузи, това е Джем.

Джем не би погледнал момичето втори път, но когато тя обърна зачервените си очи към него, той видя под ружа, мръсотията и жалкия опит да бъде прелъстителна лицето на момичето, с което ловеше змиорки в река Пидъл и чиито родители загубиха хамбара си заради нея.

— Добър ден, Джем — рече тя, разкривайки познатото разстояние между предните си зъби.

— Божичко, ти познаваш това момиче? — каза Маги.

— Тя е от нашия край — отвърна Мейси.

— И какво, за Бога, правиш ти тук, мис Пидъл?

Мейси изглеждаше хрисима, доколкото това беше възможно за момиче, носещо шапчица с къдрички.

— Аз… ви следвах. Видях ви как тръгвате след семейство Блейк и казах на мама и тате, че ме боли глава, и тръгнах след вас. Следвах ви през целия път — добави тя гордо.

— Да имаш едно пени, Джем? — попита Роузи.

— Съжалявам, Роузи, нямам никакви пари в себе си.

— Дай й меденката — нареди Мейси.

Джем подаде отхапаното парче на Роузи, която го натъпка в устата си.

— По дяволите! Блейк! — измърмори Маги и се обърна да потърси процесията. След като пълзеше през задните улици, сега катафалката се забърза на по-широкия път — Хай Холбърн Роуд. Вече почти не се виждаше.

— Само ще изтичам да видя накъде отиват. Чакайте ме, ще се върна да ви взема. — Маги изчезна в тълпата.

— Ти какво правиш тук? — попита Джем Роузи.

Роузи се огледа, сякаш да си припомни къде се намира.

— Тук работя — рече тя с пълна уста.

— Но защо избяга и дойде в Лондон?

Роузи преглътна.

— Знаеш защо. Не можех да търпя нашите и съседите да ме сочат с пръст за пожара. Така че се настаних тук, разбираш ли.

— Но защо не си идеш у дома? — каза Мейси. — При родителите ти, които… — Внезапно млъкна, като си спомни, че семейство Уитман са в приюта за бедни в Дорчестър, нещо, което нямаше да съобщи на Роузи. — Както и да е, в Дорсетшър със сигурност ще е по-добре от тук.

Роузи повдигна рамене и обви ръце около тялото си, като че ли се успокояваше с прегръдка.

— Не можем да я оставим, Джем — каза Мейси. — Да я заведем в Ламбет с нас.

— Но тогава мама и татко ще разберат, че сме идвали чак чук — възрази Джем, опитвайки се да не показва отвращението си. Изглежда, проститутките го следваха навсякъде.

— О, те няма да се сърдят, особено като видят, че сме довели Роузи.

Докато брат и сестра обсъждаха какво да правят, Роузи стоеше послушно и облизваше трохите от меденката по пръстите си. Трябваше да се очаква, че ще се заинтересува какво ще се случи с нея, но тя стоеше безучастно. След пристигането си в Лондон преди година често я изнасилваха, ограбваха и биеха. Не притежаваше нищо освен дрехите на гърба си и вечно беше гладна. И макар още да не знаеше, беше хванала гонорея. Роузи вече не очакваше, че ще може да решава съдбата си, и затова не каза нищо.

Досега беше успяла да привлече само един мъж. Сега обаче, може би защото й се отделяше внимание, мъжете внезапно започнаха да я забелязват повече. Роузи улови погледа на един малко по-добре облечен мъж и лицето й светна.

— Заета ли си, скъпа? — попита той.

— Не, господине. Всичко каквото пожелаете, господине. — Роузи изтри ръце в роклята си, среса с пръсти сламенорусата си коса и го хвана за ръката. — Оттук, господине.

— Какво правиш? — изкрещя Мейси. — Не можеш да ни оставиш!

— Радвам се, че се срещнахме — рече Роузи. — Сбогом.

— Чакай! — Мейси я хвана за лакътя. — Ела… ела да ни потърсиш. Можем да ти помогнем. Живеем в Ламбет. Знаеш ли къде е?

Роузи поклати глава.

— Била ли си на Уестминстърския мост?

— Била съм — отвърна Роузи.

Мъжът издърпа ръката си от нейната.

— Идваш ли, или ще си търсиш компания другаде?

— Разбира се, че идвам, господине. — Роузи отново сграбчи ръката му и тръгна с него.

— Отиваш до моста, Роузи — извика Мейси, — и в края му ще видиш голяма сграда, от която се вее бял флаг с червени и черни букви на него. Това е цирк "Астли". Иди там през деня и попитай за Томас Келауей, разбра ли?

Роузи не се обърна, а поведе клиента си по една странична уличка, като го дърпаше да се скрият час по-скоро.

— О, Джем, мисля, че кимна — каза Мейси. — Чу ме и кимна. Ще дойде, сигурна съм. — Очите й бяха пълни със сълзи.

Маги дотича при тях.

— Всичко е наред — каза тя задъхано. — Заклещени са от две карета, които са се ударили, и сега кочияшите се карат. Имаме една-две минути. — Тя се огледа. — Къде е другата мис Пидъл?

— Тръгна си — каза Джем.

— Утре ще се срещнем до цирка — добави Мейси.

Маги погледна единия и другия и повдигна вежди.

5

Докато следваха траурната процесия надолу по Хай Холбърн, Джем усети промяна в града, колкото по на изток отиваха, към по-старата част. Улиците на Сохо се пресичаха под прав ъгъл и оформяха нещо като решетка. Сега обаче те се отклоняваха от Хай Холбърн не толкова предвидимо, губеха се от погледа или внезапно свършваха в сляпа стена, или се стесняваха така, че по тях не можеше да мине каруца. Изглеждаха като случайно появили се, без да са били планирани. Тази част на Лондон беше безразборно строена и не полагаше усилия да изглежда величествена, елегантна или подредена, както Сохо и Уестминстър. Наоколо пак имаше много къщи, магазини и кръчми, но между тях се издигаха по-големи сгради — фабрики и складове. Джем подуши дъх на бира, оцет, нишесте, катран, луга, сало и вълна. И когато най-накрая свърнаха встрани от Хай Холбърн, усети мириса на кръв.

— Боже милостиви, не мога да повярвам, че ще минат през Смитфийлд — извика Маги и сбърчи нос. — Не можаха ли да изберат друг път?

— Какво е Смитфийлд? — попита Мейси.

— Говеждият пазар.

Улицата водеше нагоре към редица от ниски постройки, където вонята на тор, урина и кравешка пот се смесваше с потискащата остра смрад на кръв и месо. Макар че пазарът беше затворен в неделя, все още имаше хора, които чистеха яслите. Докато минаваха, една жена лисна пред краката им кофа с кървава вода. Мейси замръзна в розовата локва и затисна устата си с длан.

— Хайде, мис Пидъл — подвикна Маги, като я грабна за ръката и закрачи с нея през кървавата вода, макар че самата тя бе пребледняла. — Не спирай, не искаме да повърнеш върху нас, нали така? Е, не си ни казала как успя да ни следиш толкова дълго, без да те забележим. Поне аз не я забелязах, а ти, Джем? — Докато говореше, дишаше дълбоко и това накара Джем да се вгледа в нея.

Мейси се изкикоти.

— Не беше лесно, особено докато чакахте погребалните агенти. По едно време двамата тръгнахте точно срещу мен и трябваше да се обърна и да гледам във витрината на един часовникар, докато отминете. Бях толкова сигурна, че ще ме видите, но не. После, на втория площад, докато гледах статуята, вие приближихте и трябваше да се скрия зад нея! О, нали смяташ, че Роузи ще дойде в цирка, кажи! Трябва да дойде. И ние ще й помогнем, нали така?

— Наистина не виждам какво можем да направим. Няма как да я изпратим обратно в Дорсетшър, не и при родителите й в приюта и не такава, каквато е сега.

— Може да остане у нас, какво ще кажеш? Мама и татко няма да я изгонят.

— Мис Пелам ще я изгони.

— Не и ако кажем, че ни е сестра, дошла от Дорсетшър. Мис Пелам не знае, че нямаме сестра.

— Трябва да си смени дрехите. Задължително — намеси се Маги. — Не може да носи такива дрехи и да казва, че ви е сестра. Старата сврака веднага ще разбере каква е.

— Ще й дам от моите дрехи. И може да си намери работа — във фабриката за горчица например. Може да работи с теб.

Маги изсумтя.

— Не бих пожелала това и на врага си. Виж какво се случва, когато работиш там. — Тя извади кърпичка от корсета си и им я показа. Беше жълта и изцапана с кръв. — Нали знаете какво е, като си сложиш много горчица на говеждото или на рибата и те заболява носът. Ето това се чувства всеки ден във фабриката. Когато отидох за пръв път, кихах през цялото време и очите и носът ми течаха. Казаха, че ще ме уволнят, ако продължавам така. Да бяха ме уволнили. Накрая свикнах, но сега не усещам никаква миризма и чувствам вкуса на горчица, каквото и да ям. Дори оная джинджифилова меденка имаше вкус на горчица. Така че не предлагайте на вашата приятелка да идва там.

— Може да й намерим работа в цирка — каза Мейси.

— Или може да я вземат в Приюта за момичета сираци, ако излъжем, че родителите й са умрели — рече Джем. — И без това не могат да се грижат за Роузи.

— Има по-добри места за нея — каза Маги. — Може да отиде в Дома за превъзпитание в Сейнт Джордж Фийлдс. Там приемат проститутки… — Мейси се сви при тази дума — и ги превръщат в порядъчни момичета, учат ги да шият, намират им места като прислужници.

— Роузи може да шие — обади се Мейси. — Знам, че може. Заедно правехме копчета. Сигурна съм, че можем да й помогнем!