— Какво хубаво момче — рече една жена, хванала за ръка друга. — Откъде си?

— От Дорсетшър — отвърна той.

Маги го дръпна и изсъска:

— Не говори с нея! Ще се вкопчи в теб и няма да те пусне!

Другата проститутка бе с рокля на цветя и хубава шапка и можеше да мине за елегантна, ако нямаше такова дълбоко деколте.

— Дорсетшър, а? — каза тя. — Тук имаме момичета от Дорсетшър. Искаш ли да се запознаеш с тях? Или искаш лондончанка?

— Оставете го на мира! — измърмори Маги.

— Какво, вече си си намерил? — каза тази с роклята на цветя, като хвана Маги за брадичката. — Тя едва ли ще ти даде това, което аз мога.

Маги се освободи с рязко движение и пусна ръката на Джем. Проститутките се изсмяха и ги оставиха на мира, за да търсят по-добра плячка. Джем и Маги закрачиха неуверено в неловко мълчание. Мъглата се беше сгъстила, слънцето се беше скрило и само от време на време надничаше иззад облаците.

За щастие Хеймаркет беше къса улица и скоро стигнаха до по-тихи и по-тесни улички, където сградите бяха залепени една за друга, но не бяха запуснати, а минувачите изглеждаха малко по-заможни от техните съседи в Ламбет.

— Къде сме? — попита Джем.

Маги заобиколи една конска фъшкия.

— В Сохо.

— Банхил Фийлдс наблизо ли е?

— Не, има още път. Първо ще отидат в къщата на майка му и ще я вземат от там. Виж, спряха. Ето. — Семейство Блейк чукаха на вратата на един магазин, на чиито прозорци бе закачен черен плат.

— Джеймс Блейк, галантерист — прочете Джем на глас табелата над магазина.

Вратата се отвори и двамата влязоха вътре. Мистър Блейк се обърна да заключи вратата след себе си и Джем видя, че той вдигна поглед за момент, но не достатъчно дълго, за да ги забележи. Въпреки всичко те се отдръпнаха доста назад по улицата.

Пред вратата не чакаха никакви карети, никой друг не се появи. След като се облегна на някакъв зид и привлече строгите погледи на хората, влизащи и излизащи от съседните къщи, Маги се отмести от зида и тръгна обратно към магазина.

— Какво правиш? — прошепна Джем, когато я настигна.

— Не можем да стоим там и да чакаме, привличаме внимание. Ще се разходим наоколо и ще гледаме кога ще дойде катафалката.

Те минаха покрай прозорците на магазина и по съседните улици и скоро се озоваха на Голдън Скуеър, чието име им каза един продавач на цветя. Както и другите лондонски площади този не беше особено елегантен, но фасадите на къщите бяха по-широки и наоколо беше по-светло, отколкото на тесните улици. Самият площад беше ограден с железни перила, така че Джем и Маги се разходиха от външната им страна и огледаха статуята на Джордж II в средата.

— Защо се държат така с мен? — попита Джем, докато вървяха.

— Кой как се държи?

— Онези… жени на Хеймаркет. Защо подмятат такива неща? Не виждат ли, че съм малък за… за това?

Маги се изкиска.

— Може би момчетата в Лондон възмъжават по-рано.

Джем почервеня и съжали за думите си, защото на Маги явно й харесваше да го дразни за тези работи. Усмивката й го накара да разрита чакъла по пътеката.

— Да се връщаме — промърмори тя.

Когато стигнаха до магазина, отпред беше спряла катафалка и вратата беше отворена. Съседите започнаха да излизат на улицата и Джем и Маги се скриха между тях. Мистър Блейк се появи с погребалните агенти и двамата си братя — единият беше мъжът, който Джем видя предишния ден. Мисис Блейк излезе с друга жена, която имаше същите гъсти вежди и месест нос като братята и сигурно беше сестра им. Докато мъжете изнасяха ковчега през вратата и го поставяха на катафалката, насъбралата се тълпа наведе глави, а мъжете свалиха шапките си.

После двама от погребалните агенти се качиха на капрата и потеглиха бавно, а опечалените тръгнаха пеша, последвани от съседите. Процесията продължи по улицата, докато тя се стесни. Там те спряха и останаха да наблюдават катафалката, която скоро зави в още по-малка уличка и изчезна.

Джем забави крачка.

— Може би трябва да се връщаме в Ламбет — предложи той, мъчейки се да преглътне буцата, заседнала на гърлото му. Като видя ковчега в катафалката и съседите със свалени шапки, си спомни за погребението на брат си и съседите, които стояха пред къщите си с наведени глави, когато каруцата с ковчега мина покрай тях и продължи към гробището, съпроводена от погребалния звън на една-единствена камбана в църквата на Пидълтрентайд. Хората плачеха, защото обичаха Томи, и на Джем му беше много трудно да измине пред очите на всички краткото разстояние между дома им и църквата. Макар че сега по-рядко мислеше за брат си, все още имаше моменти, когато го връхлитаха спомени. Лондон не погреба напълно Томи за който и да е от семейство Келауей. Нощем Джем често чуваше майка си да плаче.

Маги обаче не се съгласи с него. Щом съседите се обърнаха да се приберат по къщите си, тя хукна нагоре по улицата. На ъгъла, където процесията бе завила, тя погледна назад към Джем и замаха енергично. След миг той я последва.

4

Скоро стигнаха до Сохо Скуеър, малко по-голям площад от Голдън Скуеър, но с подобна желязна ограда, тревни площи, алеи със ситни камъчета и статуя на Чарлз II върху пиедестал в центъра. За разлика от Голдън Скуеър можеше да се влиза вътре и докато погребалната процесия заобикаляше покрай северната страна, Джем и Маги пресякоха направо, смесвайки се с други лондончани, излезли на разходка за малко свеж въздух и светлина, макар че въздухът тук беше по-мръсен, отколкото в Ламбет, изпълнен с миризмите на хора, живеещи нагъсто: въглищен прах и пушек, кисел дъх на мухлясали дрехи, варено зеле и развалена риба. И макар че Сохо Скуеър беше по-просторен от околните улици, през които бяха минали, небето се бе покрило с облаци, така че златистата септемврийска светлина вече я нямаше. Над тях висеше сивкава пелена, която напомни на Джем за безкрайния ноемврийски сумрак. Имаше чувството, че е привечер и е отсъствал от Ламбет цял следобед, макар да не беше чул камбаните да отброяват четири часа.

— Вземи. — Маги му отчупи от меденката с джинджифил, която беше купила от един продавач, понесъл табла на главата си.

— Благодаря. — Джем захапа меденката с чувство за вина. Не беше си взел никакви пари, защото мислеше, че може да му ги откраднат.

От другата страна на площада отново застанаха на опашката на процесията и след няколко минути минаха покрай четвъртита църква с висока кула. Маги потрепери. "Сейнт Гайлс" бяха единствените думи, които изрече, сякаш името говореше само за себе си и нямаше нужда от обяснения. Джем не попита нищо — знаеше, че Гайлс е светецът покровител на несретниците, и околните порутени сгради оправдаваха името на църквата. Макар че не отидоха до тях, Джем видя мръсотията по претъпканите улици, подуши миризмата, която се носеше отдалеч, и долови нещастието, белязало лицата наоколо. Това не беше първата му среща с лондонските предградия. Двамата с Маги бяха обикаляли крайбрежните улици в Ламбет, недалеч от мястото, където тя правеше горчица. Беше смаян, че хората могат да живеят в такава влага и мизерия. И тогава, както и сега, сърцето му се свиваше от копнеж по Дорсетшър. Искаше да спре един човек в дрипи, който мина покрай тях с изпито и мръсно лице, и да му каже да излезе от Лондон и да върви, докато не стигне красивите, прорязани от бразди и окъпани в слънце зелени хълмове, които бяха декорът на детството му.

Той обаче не спря мъжа, а последва Маги, която пък следваше семейство Блейк. Забеляза, че мистър Блейк обърна глава да огледа мизерните улици, докато продължаваше да върви след ковчега на майка си.

Където в Лондон имаше коптори, имаше и проститутки. Наоколо беше пълно с тях. Бяха достатъчно възпитани да не се провикват към хората от погребалната процесия. Но Джем вървеше на разстояние и не носеше черно, така че го сметнаха за добра мишена. Започнаха да му подвикват, като жените на Хеймаркет, макар че тези бяха много по-различни. Дори Джем, който нямаше опит с проститутки, забеляза, че тези около "Сейнт Гайлс" са далеч по-окаяни от своите добре облечени и жизнени посестрими от Хеймаркет. Тук лицата бяха изпити и белязани от шарка, зъбите бяха почернели или липсваха, кожата жълта, а очите зачервени от пиене или изтощение. Джем не можеше да понесе гледката и забърза с риск да настигне семейство Блейк. Но ги чуваше.

— Господине, господине! — Настояваха да го наричат така, докато подтичваха покрай него и го дърпаха за ръкава. — Опитайте, господине. Дайте ни шест пенса, господине. Ще ви накараме да се усмихнете, господине.

Акцентът на повечето беше ирландски, както на по-голямата част от жителите на този квартал, но имаше и други — с ланкашърски, корнуолски и дори дорсетски гърлен и мелодичен акцент.

Джем закрачи по-бързо. Но и клетвите на Маги не можаха да го отърват от жените. Той се приближи толкова до погребалната процесия, докато проститутките крещяха като гъски покрай него, че един от братята Блейк, когото Джем смяташе за Робърт, се обърна и ги изгледа намръщено, при което те изостанаха.

— Наближаваме Хай Холбърн — обяви Маги, когато улицата започна да се разширява. После тя спря.

Джем също спря и попита:

— Какво има?

— Шшшт! Слушам.

Той не чуваше нищо освен нормалните звуци на лондонския живот: тропот на преминаващи карета; един човек, който викаше "Памучни връзки за обувки, половин пени парчето, дълги и здрави!"; друг свиреше тъжна мелодия на гайда и спря, за да изкряска "Дайте пени на бедния човек и ще сменя мелодията с весела!"; мъж и жена, които се караха за халба бира. Това бяха звуци, с които беше привикнал след шест месеца в Ламбет.

И тогава сред цялото това ръмжене, трополене и крясъци се чу глас с друг акцент, дорсетски: