Трейси Шевалие - Жива жар

Когато се наложеше, както днес, Джем помагаше на баща си в амфитеатъра. Друг път се присъединяваше към момчетата от помощния персонал, които изпълняваха поръчките на Филип Астли и Джон Фокс. Обикновено трябваше да ходят до Ламбет или Съдърк. Малкото пъти, когато го караха да отиде по-далеч — при един печатар до "Сейнт Пол", адвокатска кантора в Темпъл или до галантерията зад парка "Сейнт Джеймс", Джем отстъпваше задачата на другите момчета, които винаги търсеха някое допълнително пени, придружаващо отиването на отсрещния бряг на реката.

Джем често не знаеше къде трябва да отиде.

— Изтичай до склада на Никълсън и кажи, че ни трябва още една каруца букови дъски със същите размери като вчерашните — казваше Джон Фокс и си отиваше, преди Джем да успее да попита къде е складът. Точно в такива моменти Маги му липсваше най-много. Тя би могла на мига да му каже, че Никълсън е западно от моста "Блекфрайърс". Вместо това той трябваше да пита другите момчета, които му се подиграваха и за невежеството, и за акцента му.

Джем нямаше нищо против да отскочи до вкъщи. Всъщност се радваше, че може да се измъкне от амфитеатъра. Септември беше месец, в който той обичаше да е навън дори повече, отколкото през летните месеци, защото времето беше приятно топло, без да е задушно. Септемврийската светлина в Дорсетшър беше прекрасна, слънцето хвърляше златисти полегати лъчи върху земята, а не напичаше право отгоре, както през лятото. След усиленото събиране на сеното през август, когато селяните не подвиваха крак, септември беше месец на спокойствие и размисъл. Повечето от зеленчуците на майка му бяха узрели, а далиите, хризантемите и розите изпъстряха градините. С братята му и Мейси се тъпчеха с къпини, докато пръстите и устните им не станеха ярко лилави, и така чак до Архангеловден, когато според преданието Дяволът плюеше по къпините и те ставаха кисели.

И все пак, при цялото златисто септемврийско изобилие едно неизбежно течение теглеше в обратната посока. Все още имаше доста зеленина, но листата започваха да капят, а лозите да се сбръчкват. Цветята бяха най-ярки, но и увяхваха бързо.

Септември в Лондон не беше така златист, както в Дорсетшър, но все пак беше много приятен. Джем би се разходил, ако можеше. Но знаеше, че ако закъснее да донесе триончето, чакащият дърводелец ще отиде в кръчмата и после ще е неспособен да работи, така че за него и баща му щеше да остане повече работа. Ето защо той бързаше през задните улички между Амфитеатъра на Астли и комплекса "Херкулес", без да спира да се наслади на слънчевата светлина.

Мис Пелам сновеше из предната градина, размахваше ножицата, с която подрязваше храстите, и жълтата й рокля грееше под слънчевите лъчи. В това време един мъж излезе от къщата на Уилям Блейк. Джем не го беше виждал, но му се стори някак познат, приведен и с кръстосани ръце зад гърба, с решителна и уверена крачка. Широкото му чело беше набраздено от бръчки. Едва когато мис Пелам прошепна: "Това е братът на мистър Блейк", Джем осъзна колко си приличат.

— Майка им умря — продължи шепнешком тя. — Та ето какво искам да кажа, Джем, вашето семейство не бива да вдига шум, чуваш ли ме? На мистър Блейк няма да му е приятно това чукане, хлопане и стържене. Непременно кажи на родителите си.

— Да, мис Пелам. — Джем гледаше как братът на мистър Блейк върви нагоре покрай комплекса "Херкулес". Това трябва да е Робърт, помисли си той. Мистър Блейк го беше споменавал няколко пъти.

Мис Пелам настървено подрязваше плета.

— Погребението е утре следобед, така че тогава не се мотайте наоколо.

— От тук ли ще тръгне шествието?

— Не, не. Отвъд реката. Ще я погребат в Банхил Фийлдс. Но все пак не притеснявайте мистър Блейк. Няма да иска вие или онова момиче да му се пречкате в този тъжен момент.

Джем не беше виждал мистър Блейк цяло лято, а и Маги срещаше рядко. Все едно бе изминала година, откакто Маги се скри у семейство Блейк и животът им се беше променил така внезапно.

Още по-изненадващо беше, когато след няколко минути я забеляза не другаде, а тъкмо в градината на Блейк. Погледна от задния прозорец да види дали майка му не е в градината на мистър Астли. Там беше и показваше на една от племенничките на Астли как да връзва доматите за колчетата, без да наранява стеблата. Томас Келауей беше събрал кураж да попита Филип Астли дали жена му може да използва една част от поляните за своя зеленчукова градинка, като в замяна помага на племенницата им, която явно не различаваше ряпа от цвекло. Ан Келауей засия, когато той се съгласи, защото, макар и да беше средата на юни, твърде късно за садене, все пак успя да посади някои късни марули и репички, лук и зеле.

Джем тъкмо се канеше да слезе долу с триончето в ръка, когато едно бяло петно в лятната къща на Блейк привлече погледа му. Първоначално се притесни да не би да са отново голите тела, които зърна преди няколко месеца. Още се изчервяваше, когато се сетеше за тази гледка. После видя в сянката на входната врата протегната ръка и обувка, която разпозна, и неподвижната фигура на Маги постепенно се очерта пред погледа му.

В градината на Блейк нямаше никой друг, макар че мис Пелам беше отишла в задния си двор и подрязваше розите си. Джем се поколеба за момент, после се спусна надолу, изтича по уличката, която водеше до Херкулес Хол, и после зави наляво покрай зида на задната градина. Ан Келауей все още се занимаваше с доматите и Джем се промъкна покрай нея. Стигна до двора на семейство Блейк, където в избуялата трева все още стоеше една щайга от дните, когато Маги прескачаше стената, за да не минава през къщата им. Той застана до нея и надзърна към майка си, която беше с гръб към него. После бързо се прехвърли през стената.

Изгази през храсталаците в дъното и се промъкна към Маги, като внимаваше лятната къща да е между него и прозорците на Блейк, за не го видят. Щом стигна до нея, видя как раменете и гърдите й се повдигат лекичко от дишането й. Джем се огледа и като се увери, че семейство Блейк не са наоколо, седна да наблюдава спящата Маги. Бузите й бяха зачервени, а по ръката й имаше жълти петна.

След пожара Джем почти не я виждаше. Той и баща му работеха усилено при Астли, но не толкова дълго, колкото Маги прекарваше във фабриката за горчица, където започваше в шест сутринта и работеше до вечерта, шест дни в седмицата. В неделя, когато семейство Келауей бяха на църква, Маги още спеше. Понякога спеше цялата неделя. В такива случаи Джем не я виждаше чак до другата седмица.

Ако станеше в неделя следобед, те се срещаха на поляните на Астли и отиваха заедно до реката — понякога до Ламбет Палас, друг път се разхождаха по Уестминстърския мост. Често не правеха дори това, а просто сядаха до стената. Джем наблюдаваше как жизнеността й се стопява. С всяка следваща неделя изглеждаше все по-уморена и слаба, а формите, които толкова го привличаха, се изостряха. Линиите по дланите и пръстите й бяха пожълтели. По кожата, по бузите, врата и ръцете й бе полепнала прах, която не можеше да се отмие напълно, сякаш в нея се бе вселил жълт дух, а черната й коса посивя. Отначало Маги я миеше всеки ден, но скоро се отказа. Миенето отнемаше време, през което можеше да спи, пък и защо да се притеснява за чистата си коса, когато следващата сутрин пак щеше да се покрие с прах от горчица?

Усмихваше се по-рядко. Приказваше по-малко. Джем откри, че за пръв път той води разговора. През повечето време я забавляваше с истории от цирка: за кавгата между Филип Астли и мистър Йоханот заради неприличните думи в "Песента на пекаря", при които публиката всяка вечер лягаше от смях; за изчезването на една от шивачките на костюми, намерена по-късно в един парк пияна и бременна; за вечерта, когато дъсченият вулкан на Юпитер се прекатури от изригването на фойерверките. Маги обичаше тези истории и все искаше още.

Като я гледаше сега, Джем изпита болка. Искаше му се да се пресегне и да прокара пръст по прахта от горчица върху ръката й.

Накрая прошепна името й.

Маги се изправи с вик:

— Какво? Какво става? — Огледа се наоколо.

— Шшшт! — опита се Джем да я успокои, проклинайки се, че я е уплашил. — Мис Пелам е наблизо. Видях те от нашия прозорец и си помислих… ами просто исках да видя как си.

Маги разтърка лице и се окопити.

— Разбира се, че съм добре. Защо да не съм?

— Няма защо. Просто се питах… не трябваше ли да си във фабриката.

— О, да. — Тя въздъхна като някоя старица и прокара пръсти през разрешените си къдрици. — Много съм уморена. Сутринта отидох на работа, но избягах през обедната почивка. Единственото, което искам, е да поспя малко. Имаш ли нещо за ядене?

— Не. Не яде ли нищо във фабриката?

Маги преплете пръсти и протегна ръце нагоре.

— Не, гледах да изчезна час по-скоро. Няма значение, ще хапна по-късно.

Поседяха в мълчание, вслушвайки се в клъцкането на мис Пелам, която подрязваше розите си. Джем не сваляше очи от ръката на Маги, с която сега беше обвила коленете си.

— Какво гледаш? — попита тя внезапно.

— Нищо.

— Не, гледаш нещо.

— Просто се чудех… какъв вкус има. — Той кимна към жълтото петно на ръката й.