— Фокс, всички ли са тук? Добре. Чуйте ме сега, приятели. — Филип Астли размаха ръце, за да успокои недоволството. — Момчета и момичета, първо искам да кажа, че вършите чудесна работа. Мисля, че този сезон ще бъде един от най-добрите ни. Никой не може да се мери с нас по професионализъм и артистичност. Сега, приятели мои, трябва да споделя някои новини, които ще засегнат всички ни. Както всички осъзнават, времената са трудни. Опасни, бих казал. Революционни времена. През цялото лято във Франция имаше размирици, нали така? Е, добри хора от цирка, те може би наближават кървав завършек. Някои от вас може да са чули днешните новини от Париж — убити са около дванайсет хиляди граждани. Дванайсет хиляди роялисти, приятели, верни на краля и кралското семейство! Хора като вас и мен! Не сто-двеста, а дванайсет хиляди! Имате ли представа колко много народ е това? Все едно публиката от дванайсет представления, господине… — Той погледна певеца мистър Йоханот, който се облещи от изумление. — Представете си публиката в този амфитеатър, умножена дванайсет пъти, да лежи по околните улици, мили дами. — Филип Астли се обърна към група шивачки, които се кикотеха в партера, но когато той се вторачи в тях, замръзнаха на седалките. — Изклани безмилостно, мъже, жени и деца с прерязани гърла, с разпорени кореми. Представете си как кръвта им се излива в канавките на Уестминстър Бридж Роуд и Ламбет Марш. — Едно от момичетата се разрида, последвано от още две.

— С право плачете — извиси глас над хлипането Филип Астли. — Такива събития близо до собствените ни брегове са сериозна заплаха за всички нас. Френският крал и семейството му са хвърлени в затвора, което е изпитание и за нашата кралска фамилия. Наблюдавайте и плачете, приятели. Това е краят на невинността. Англия не може да се примири с подобно предизвикателство към мирния ни живот. До шест месеца ще бъдем във война с Франция, инстинктът ми на кавалерист го подсказва. Сбогувайте се с бащите, братята и синовете си сега, защото те скоро могат да заминат на война.

По време на последвалата пауза, през която Филип Астли остави думите му да подействат, раздразнените физиономии и мърморенето бяха заменени с тревожна тишина, нарушавана от плача на шивачките. Томас Келауей се огледа учуден. Революцията във Франция наистина се обсъждаше много повече в лондонските кръчми, отколкото в "Петте камбани" в Пидълтрентайд, но и през ум не му минаваше, че тя може да засегне и него. Погледна към Джем, който току-що беше навършил тринайсет години. Макар и твърде млад за пушечно месо, синът му беше достатъчно голям, за да бъде насилствено мобилизиран. Томас Келауей беше видял как действа военната комисия за набиране на войници. В една кръчма в Ламбет подмамиха вътре някакъв доверчив младеж с обещания за безплатна бира, след което го повлякоха за ръцете и краката към най-близката казарма. И Томи можеха да откарат така, помисли си Томас Келауей. Ако Томи беше жив, щеше да го е страх за него. Но ако Томи беше жив, те щяха да си бъдат някогашното сплотено щастливо семейство в едно закътано селце, далеч от заплахата на военните комисии. Томас Келауей не беше предвидил такива опасности, когато двамата с жена му решиха да дойдат в Лондон.

— Споменах нашата многобройна публика — продължи Филип Астли и Томас Келауей прекъсна размислите си, за да го чуе. — Майсторите на забавленията трябва да бъдат нащрек за общественото настроение. Нащрек, приятели. Осъзнавам, че макар публиката да обича да бъде осведомявана за събитията по света, тя идва в амфитеатъра и за да ги забрави — да се смее и радва на превъзходните чудеса пред очите си и за една вечер да изличи от ума си тревогите и заплахите на света. Този свят — той замахна към арената, партера, ложите и галериите — се превръща в техен свят.

Дори и преди днешните ужасни новини бях стигнал до неизбежното заключение, че настоящата програма поставя твърде голям акцент върху военните сцени. Очарователното и реалистично представяне на войниците, които установяват лагера си в Багшот Хийт и празнуването на мира чрез военния парад, който разиграваме, са спектакли, с които можем да се гордеем. Но може би при сегашното положение във Франция, приятели, те идват в повечко, особено на дамите. Трябва да мислим за чувствителната им природа. Виждал съм много представителки на нежния пол да потръпват и да отвръщат глави при представянето на тези събития. Всъщност три от тях припаднаха през последната седмица!

— Това беше от горещината — промърмори дърводелецът до Томас Келауей, макар и недостатъчно високо, за да го чуе Филип Астли.

— Така че, момчета и момичета, ще заменим спектакъла за Багшот Хийт с една пантомима, която съм измислил. Тя ще бъде продължение на приключенията на Арлекин, които синът ми представяше в началото на този сезон, и ще се нарича "Арлекин в Ирландия".

Надигна се ропот. Цирк "Астли" играеше пред многобройна публика и след няколко промени в програмата артистите предпочитаха познатото и очакваха да го играят от ранния октомври до края на сезона. Те бяха уморени от репетициите и нямаха нищо против да се повтарят всяка вечер, без да трябва да учат ново представление, което означаваше доста допълнителна работа. Свободният съботен следобед със сигурност щеше да бъде отменен.

Още докато Филип Астли повтаряше, че "Арлекин в Ирландия" ще освежи публиката, отегчена от революции, дърводелците се оттеглиха зад кулисите, за да се приготвят за незабавния строеж на декорите. Томас Келауей ги последва по-бавно. Дори след три месеца работа в цирка понякога му беше трудно да работи с толкова много хора и често си мечтаеше за спокойствието в работилницата си в Дорсетшър или в комплекса "Херкулес", където само той и семейството му вдигаха шум. Тук имаше непрекъсната върволица от изпълнители, музиканти, коне, доставчици на дървен материал, платове, овес и сено, момчета, които тичаха напред-назад с различни поръчки, възложени от Филип Астли, и безделници, които създаваха хаос редом с другите. А над цялата олелия се извисяваше гласът на Филип Астли, който се разпореждаше гръмогласно, спореше със сина си за програмата или с мистър Конъл за продажбата на билети, или пък с Джон Фокс за всичко друго.

Шумът не беше единственото нещо, с което Томас Келауей трябваше да свикне на новата си служба. Всъщност работата беше напълно различна от правенето на столове и понякога си мислеше да каже на Филип Астли, че не е подходящ за изискванията, предявявани към него, и да признае, че е приел работата само за да зарадва жена си, която бе влюбена в цирка.

Томас Келауей беше майстор на столове — професия, изискваща търпение, сигурна ръка и точно око за формата, която дървото ще приеме. Да строи декорите, от които цирк "Астли" имаше нужда, означаваше съвсем различно отношение към дървото. Все едно да поискаш от един пивовар да си размени работата с една перачка, защото и двамата използват вода. При столарството изборът на дървото за всяка част беше решаващ за направата на здрав и удобен стол. Томас Келауей познаваше своя бряст и ясен, тисовото дърво, кестена и ореха. Беше наясно кое е най-доброто дърво за седалката (винаги бряст), за краката предпочиташе тисово дърво (ако можеше да го намери), а обръчът за гърба и облегалките за ръцете обикновено бяха от ясен. Той знаеше доколко може да огъва ясена, преди да се разцепи, знаеше доколко може да дялка брястовата дъска с теслата, за да оформи седалката. Обичаше дървото, защото го беше използвал през целия си живот. За декорите обаче Томас Келауей трябваше да работи с най-евтиния и некачествен дървен материал, който някога беше виждал. Чворест дъб, употребявани букови летви, дори обгорели при пожара дъски. Трудно му беше да докосва този боклук.

Но още по-трудно му беше да разбере това, което трябва да изработи. Когато правеше стол, знаеше, че е стол — изглеждаше като стол и щеше да бъде използван за сядане. Иначе нямаше смисъл да го прави. Декорите обаче не бяха това, което трябваше да бъдат. Той изрязваше дървени плоскости във формата на облак, боядисваше ги в бяло и ги окачваше високо в "небето", така че да приличат на облаци. И все пак не бяха облаци. Строеше замъци, които не бяха замъци, издигаше планини, които не бяха планини, и индийски шатри, които не бяха индийски шатри. Единствената задача на това, което правеше сега, беше да прилича на нещо, а не да бъде самото нещо. Естествено, всичко изглеждаше добре от разстояние. Публиката често ахваше и ръкопляскаше, когато завесата се вдигаше и произведенията на дърводелците създаваха обстановката, дори отблизо да бяха сковани парчета дърво, боядисани ефектно. Томас Келауей не беше свикнал нещо да изглежда добре отдалеч, но не и отблизо. При столовете този номер не минаваше.

Първите му дни при Астли обаче не бяха катастрофални. Томас Келауей беше доста учуден от това, защото никога в живота си не беше работил заедно с други хора. Първия път, когато се появи в амфитеатъра, ден след като Филип Астли го нае, нарамил торба с инструменти, никой не го забеляза в продължение на цял час. Другите дърводелци бяха заети с изграждането на навес, където да складират спасените от пожара вещи. Томас Келауей ги наблюдава известно време. После, като видя, че един от тях се разхожда из галерията на цирка и затяга перилата, той намери някакви пирони и парчета дърво, взе инструментите си и се зае да потяга столовете в ложите. Когато свърши, се почувства малко по-уверен и отново отиде в строящия се навес. Безмълвно се включи в работната суматоха — подаваше дъска с подходяща големина, когато беше нужно, изнамираше отнякъде пирони, когато никой друг не знаеше къде са, закрепяше отпрала се летва, преди да е ударила някой човек. Когато и последната дъска за наклонения покрив беше закована, Томас Келауей вече беше станал част от групата. За да отпразнуват идването му, дърводелците го заведоха на обяд в любимата си кръчма, "Гербът на амбулантния търговец", точно срещу склада за дървен материал до Уестминстърския мост. Всички освен Томас Келауей се напиха, вдигайки тостове за покойния главен дърводелец, клетия Джон Онър.