Трейси Шевалие - Жива жар

— Джем, Мейси, и вие ли бяхте тук? — попита Томас Келауей.

— Да, тате — отвърна Джем. — И ние пренасяхме кофите.

Томас Келауей кимна.

— Така приляга на съседи. Помниш ли как миналата година пламна хамбарът на Уитман и ние направихме същото?

Джем си спомни пожара в покрайнините на селото им, но той беше различен от този. Помнеше колко малко помогнаха кофите срещу пламъците, които се извисиха колкото близките дъбове, щом сламата пламна. След това хората не можаха да направят нищо да ги спрат. Помнеше цвиленето на конете, хванати в капана на пламъците, и мириса на опърлено месо и крещящия обезумял мистър Уитман, когото едва удържаха да не се хвърли в огъня при животните си. Помнеше как човекът плачеше и се вайкаше. И Роузи Уитман, с която той и Мейси понякога играеха в реката Пидъл, ловяха змиорки и събираха пореч. Роузи наблюдаваше огъня с ужасени очи и скоро след като се разбра, че е палила свещи в хамбара, избяга от къщи. Оттогава не я бяха чували и понякога Джем си мислеше за нея, чудейки се какво може да е станало с момиче като Роузи. Мистър Уитман загуби хамбара, сеното и конете си. Двамата с жена му свършиха в приюта за бедни в Дорчестър.

Пожарът на мистър Астли унищожи само фойерверките, докато този на Уитман беше ад, който унищожи цяло семейство. Кралят така или иначе щеше да стане с една година по-възрастен, независимо дали неговите поданици щяха да се любуват на фойерверки в чест на рождения му ден. Всъщност Джем понякога се питаше как Филип Астли може да хаби време и енергия за толкова безполезно нещо. Ако Томас Келауей и другите майстори не правеха столове, пейки и табуретки, хората щяха да седят по земята. Но ако Филип Астли не правеше представления, щеше ли да има някаква разлика? Джем обаче не можеше да каже такова нещо на майка си. Никога не бе предполагал, че тя ще заобича цирка толкова. Дори и в този момент гледаше с блеснали очи Филип и Джон Астли.

По едно време Филип Астли почувства втренчения й поглед и се обърна. Не можа да не се усмихне на тревогата, изписана по лицето на тази жена, която не желаеше да го види преди няколко месеца.

— Е, госпожо, не се разстройвайте — рече той, като извади носна кърпа от джоба си и я подаде на Ан, макар да беше толкова мръсна от саждите, че нямаше да й послужи. — Ние, мъжете от нашия род, сме видели и по-страшни неща в живота си.

Ан Келауей не прие кърпичката му, а избърса очи в ръкава си.

— Не, не, от пушека е. Лондонският пушек ми действа така. — Тя отстъпи назад, защото неговото присъствие винаги караше хората да се отдръпват.

— Не се бойте, мисис Келауей — продължи Филип Астли, като че ли тя не беше казала нищо. — Това е само временно затруднение. И благодаря на Господ, че само един дърводелец е ранен. Той със сигурност ще се оправи много скоро.

Томас Келауей стоеше до жена си, вперил очи в димящите развалини. После заговори:

— Ако има да се върши дърводелска работа, докато той оздравее, аз и моето момче с радост ще ви помогнем, нали така, Джем?

Чистосърдечното предложение към съседа, изпаднал в нужда, изречено тихо и безкористно, трогна Филип Астли. Той погледна Томас Келауей тъй, сякаш някой току-що беше запалил много ярки лампи. Мълчанието му, преди да отговори, не беше от нелюбезност, а защото мислеше в тази нова светлина. Той погледна Джон Фокс, който стоеше неотлъчно до него, отново с примижали очи, след като пожарът бе загасен.

— Ами… — започна той. — много любезно предложение, господине, наистина много любезно. Може да ви наема, защо не? Ще видим. Засега, господине, госпожо — той се поклони на Ан Келауей, — трябва да се сбогувам, защото има толкова неща за вършене. Но ще ви се обадя много скоро, надявам се. Много скоро. — И той се отдалечи с Джон Фокс, за да се разпореди за едно и друго.

Джем занемя от разговора между Томас Келауей и Филип Астли. Не можеше да си представи той и баща му да работят за друг освен за себе си. Лицето на Мейси обаче светна, защото вече си представяше как ще си намира поводи да посещава баща си и брат си в амфитеатъра и ще вижда Джон Астли. Ан Келауей също се чудеше дали това означаваше, че тя ще има възможност да притичва до цирка още по-често.

По същото време Дик Батърфийлд беше забелязал Маги заедно със семейство Келауей и, започна да се промъква към нея. Подготвяше се да я подгони, ако сега му се изплъзнеше, защото тя вероятно щеше да побегне от него, когато чу предложението на Томас Келауей към Филип Астли и се стъписа. Дик Батърфийлд се мислеше за майстор на медените думи и навременните предложения, с които омайваше хората и им прибираше парите. Беше много добър, но Томас Келауей току-що го беше надминал.

— По дяволите! — измърмори той и се хвърли към Маги. Тя изписка от изненада и се опита да избяга от баща си.

— Хвана ли я? — извика Бет Батърфийлд, поправяйки си път през тълпата. — Къде беше, немирнице? — изрева тя към борещата се Маги и я зашлеви. — Да не си посмяла повече да бягаш!

— О, вече няма да го прави — заяви Дик Батърфийлд, като отново сграбчи Маги. — Много ще е заета с работа, нали, Магс? Въжетата не ти харесват, а? Не се притеснявай, намерих ти друго място. Един приятел има фабрика за горчица долу край реката. Ще работиш там от идния понеделник. Няма вече да можеш да правиш бели. Време е да започнеш да носи пари вкъщи, достатъчно си голяма. Дотогава Чарли ще те държи под око. Чарли! — извика той и се огледа.

Чарли неохотно се отлепи от стената, до която беше клекнал. Опита се да изгледа Джем заплашително и същевременно да се усмихне на Мейси, но се получи глупава гримаса. Джем му върна заплашителния поглед. Мейси си гледаше в краката.

— Къде беше, момче? — извика Дик Батърфийлд. — Дръж сестра си и не я изпускай от поглед, докато не я заведеш във фабриката за горчица в понеделник сутрин.

Чарли се захили и сграбчи другия лакът на Маги с две ръце.

— Разбира се, татко.

Когато никой не ги гледаше, той я ощипа силно. В присъствието на родителите си Маги не можеше да го ритне.

— Проклет да си, Чарли! — извика тя. — Мамо!

— Не ми говори, момиче — намуси се Бет Батърфийлд. — Не искам да имам нищо общо с теб. Изкара ми акъла.

— Но… — Маги спря, когато Чарли направи знак, че ще й пререже гърлото. Тя затвори очи и си помисли за вниманието, което получаваше от семейство Блейк и за кратките мигове на спокойствие в тяхната градина, където можеше да изличи от ума си Чарли и миналото си. Знаеше, че е твърде хубаво, за да продължи дълго, и в края на краищата ще трябва да напусне градината и да се върне към обичайния си живот. Просто искаше да реши сама кога ще се случи това.

От очите й потекоха сълзи и макар че бързо ги изтри с пръсти, децата на Келауей ги забелязаха. Мейси я погледна съчувствено, а Джем заби нокти в дланите си. Никога не беше му се искало толкова да удари някого, както сега Чарли Батърфийлд.

Бет Батърфийлд се огледа, осъзнала внезапно, че неразбирателството в семейството им е видно за всички.

— Здравейте отново — каза тя на Ан Келауей и се опита да възобнови мирните съседски приказки. — Ще намина да довърша онова копче, бландфордското колело на талига…

— На каруца — поправи я Ан Келауей. — Бландфордско колело на каруца.

— Точно така. Пак ще се видим. Да тръгваме ли, Дик? — Тя хвана мъжа си за ръка.

— Към "Кучето и патицата", викам аз.

— Добре.

Батърфийлд тръгнаха в една посока, а Келауей в друга. Джем срещна погледа на Маги, която Чарли дърпаше за ръка, и те не разделиха очи, докато тя не се скри от поглед заедно с брат си.

Така и никой не беше забелязал, че мистър Блейк седи на стълбите на една от къщите срещу опожарената работилница. Мисис Блейк стоеше зад него, облегната на стената. На коляното му беше малкият бележник и той бързо пишеше нещо в него.