— Не си го измислям. То вече е в главата ми и аз просто рисувам това, което виждам там.

Маги наведе лице и изплю поредната костилка в шепата си с цел да прикрие своето разочарование. Искаше й се мистър Блейк да я нарисува.

— И какво виждате в главата си? Деца ли, като на ония картини в книгата ви?

Мистър Блейк кимна.

— Деца и ангели, мъже и жени, които разговарят помежду си и с мен.

— И вие ги рисувате тук? — Тя посочи бележника.

— Понякога.

— Мога ли да погледна?

— Разбира се. — Мистър Блейк й подаде бележника. Маги метна костилките в градината и избърса ръце в полата си, преди да вземе бележника. Не беше нужно да й казва, че е важен за него. Мистър Блейк го потвърди с думите си:

— Това е бележникът на брат ми Робърт. Разрешава ми да го ползвам.

Маги прелисти страниците, като обръщаше повече внимание на рисунките, отколкото на думите. Дори и да можеше да чете, щеше да й е трудно да разбере драсканиците му, изпълнени със зачертани думи и редове, написани отново отгоре, и обърнати наопаки стихове, понякога нахвърляни толкова бързо, че приличаха повече на черни точки, отколкото на букви.

— Леле, каква бъркотия — промърмори тя, опитвайки се да разгадае смесицата от думи и изображения на страницата. — Гледай колко зачертано!

Мистър Блейк се засмя.

— Първото, което ти хрумне, невинаги е най-доброто — обясни той. — Има нужда от излъскване, за да блесне.

Много от рисунките бяха груби, едва разбираеми скици. Други обаче бяха по-внимателно изпълнени. На една от страниците чудовищно лице бе захапало безжизнено тяло. На друга някакъв гол мъж се беше прострял върху цялата страница и викаше тревожно. Брадат мъж с дълги одежди и печално лице говореше на друг мъж с наведена глава. Мъж и жена стояха голи един до друг; други голи хора бяха преплели изкривени тела. Маги се засмя на рисунката на един мъж, който пикаеше върху стена, но повечето рисунки не я разсмиваха, а я стряскаха.

Спря на страница, изпълнена с малки ангелчета с прибрани криле, човек, носещ бебе на главата си, и лица с изпъкнали очи и широко отворени усти. Отгоре имаше изображение на мъж с очи като копчета, дълъг нос, крива усмивка и разхвърчана къдрава коса. Изглеждаше толкова различен от другите фигури, по-истински и открояващ се, а рисунката бе направена така внимателно и фино, та Маги веднага разбра, че това е истински човек.

— Кой е този човек?

Мистър Блейк погледна към страницата.

— А, това е Томас Пейн. Чувала ли си за него, детето ми?

Маги изрови спомени от вечерите, в които дремеше край баща си в "Артишок".

— Мисля, че да. Чувала съм татко да говори за него в кръчмата. Написал е нещо, което му е докарало беля, нали така?

— "Правата на човека".

— Чакайте, нали той подкрепя французите? Както и… — Млъкна, спомняйки си за червената шапка на мистър Блейк. Не го беше виждала скоро с нея. — Значи познавате Томас Пейн?

Мистър Блейк наклони глава и присвил очи, загледа лозницата, катереща се по стената.

— Срещали сме се.

— Значи рисувате и живи хора. Не само тия в главата ви.

Мистър Блейк се обърна и изгледа Маги.

— Права си, момичето ми. Как се казваш?

— Маги — отвърна тя, горда, че човек като него иска да знае името й.

— Права си, Маги. Рисувах го, докато стоеше насреща ми. Наистина е изображение от натура. Но не съм превърнал това в навик.

— Значи… — Маги се поколеба дали няма да досади на мистър Блейк. Но той я погледна очаквателно с повдигнати вежди и открито лице и тя почувства, че тук, в тази градина, може да пита за неща, за които другаде не може. Това беше първият й урок. — В Абатството — рече тя — рисувахте нещо, което наистина виждахте. Онази статуя — само че без дрехите.

Мистър Блейк се вторачи в нея. Изражението на лицето му се променяше — първо показваше учудване, после интерес и дори задоволство.

— Да, момичето ми, наистина рисувах онази статуя. Но не това, което беше там, нали?

— Точно така — изкикоти се Маги при спомена за скицата на голата жена.

След като урокът привърши, Блейк взе бележника и стана, разтърсвайки крака си, сякаш се бе схванал.

Рязко стържене накара Маги да погледне нагоре. Джем повдигаше задния прозорец на съседната къща. Той я видя с мистър Блейк и зяпна от изненада. Маги сложи пръст на устните си.

Мистър Блейк не реагира на звука, както биха направили повечето хора, а тръгна към вратата. За Маги той се интересуваше от света около себе си само когато поискаше. А сега беше загубил интерес към градината си и към нея.

— Благодаря за черешите! — извика Маги. Мистър Блейк вдигна ръка в отговор, но не се обърна.

Когато той влезе вътре, Маги кимна на Джем да дойде при нея. Джем се намръщи и изчезна от прозореца. След няколко минути главата му изникна над стената. Беше се покатерил върху облегалката на каменната пейка.

— Какво правиш тук? — прошепна той.

— Ела при мен, мистър и мисис Блейк няма да се сърдят!

— Не мога, татко има нужда от мен. Какво правиш тук? — повтори той.

— Избягах от къщи. Не казвай на никого, че съм тук, обещаваш ли?

— Нашите ще те видят от прозореца.

— Можеш да кажеш на Мейси, но на никой друг. Обещаваш ли?

— Добре! — рече Джем след миг.

— Ще се видим по-късно, до Ламбет Палас.

— Добре.

— Джем?

— Какво има?

— Донеси ми нещо за ядене, а?

И така, Маги остана в градината. Семейство Блейк не казаха нищо дори когато продължи да живее там. Отначало прекарваше по-голямата част от деня из улиците на Ламбет. Избягваше местата, където можеше да са родителите й или Чарли, срещаше се с Джем и Мейси, когато бе възможно. След известно време стана ясно, че семейство Блейк нямат нищо против присъствието й, и тя започна да се застоява по-дълго в градината им. Понякога помагаше на мисис Блейк за плевенето на градината или за прането и дори поизкърпваше едно-друго — нещо, в което никога не бе отменяла майка си. Днес мисис Блейк й беше донесла "Песни за невинността" и поседя с нея — учеше я да чете. После й предложи сама да се упражнява, докато тя прекопае лехите. Маги поиска да й помогне, но мисис Блейк се усмихна и поклати глава.

— Научи се да четеш тези стихове, миличка — каза тя — и мистър Блейк ще е по-доволен от теб, отколкото от моите марули. Той смята, че децата разбират произведенията му по-добре от възрастните.

Сега, когато чу Бет Батърфийлд да пита Ан и Мейси Келауей дали не са я виждали, Маги затаи дъх и зачака отговора на Мейси. Не вярваше момичето да умее да лъже малко повече от брат си.

— Ще попитам Джем.

Маги въздъхна и се усмихна.

— Благодаря, мис Пидъл! — прошепна тя. — Лондон все пак те учи на нещо.

4

Когато Мейси се качи горе, Джем и Томас Келауей огъваха дълъг ясенов прът, за да направят обръч за гърба на един уиндзорски стол. Джем все още нямаше силата или умението да го огъне сам, но можеше да стегне железните скоби, крепящи дървото, което баща му извиваше около обла рамка. Томас Келауей пъшкаше и напъваше пръта, който преди това беше държал на пара, за да стане по-гъвкав. Ако го огънеше твърде много, той щеше да се разцепи.

Мейси знаеше, че в такъв момент не трябва да им говори. Затова се зае с работа в предната стая. Бърникаше в кутията с материали за копчета на Ан Келауей, пълна с различни по големина халки, колелца от овчи рог за копчетата сингълтън, парченца плат, игли и куки и няколко чилета конци с различен цвят.

— Последна скоба, момче — измърмори Томас Келауей. — Това е, отлично.

Те пренесоха рамката, с огънатия на нея прът и я облегнаха до стената, където щеше да изсъхне в желаната форма.

Тогава Мейси изпусна желязна кутия с рогови колелца. Капакът се отвори и по пода се посипаха безчет колелца. "Олеле!", възкликна тя и коленичи да ги събира.

— Помогни й, Джем — каза Томас Келауей.

— Майката на Маги дойде да пита дали сме я виждали — прошепна Мейси, когато Джем коленичи до нея. — Какво ще кажем?

Джем разтри полирано сиво колелце от овчи рог между пръстите си.

— Доста време мина, преди да тръгне да я търси, какво ще кажеш?

— И мама така каза. Не знам, Джем. Маги изглежда щастлива там, където е, но трябва да е при семейството си, не мислиш ли?

Джем замълча, стана и отиде до задния прозорец да погледне навън. Мейси застана до него. Ясно виждаха лятната къща на семейство Блейк, където седеше Маги. От другата страна на стената бяха Ан Келауей и Бет Батърфийлд.

— Подслушвала ни е! — извика Мейси. — Чула е всичко!

— Може би сега, като разбра, че майка й я търси, ще се върне.

— Не знам, голям инат е. — Мейси и Джем се бяха опитали да убедят Маги да се върне вкъщи, но тя беше непреклонна, че ще живее при Блейк цялото лято.

— Трябва да се върне — отсече Джем. — Не може да остане тук завинаги. Не бива да се натрапва на семейство Блейк, нали така? Трябва да кажем на мисис Батърфийлд.

— Прав си. — Мейси плесна с ръце. — Виж, Джем, мама показва на мисис Батърфийлд как се правят копчета.

Самата истина. Докато Мейси беше горе, Бет Батърфийлд се беше надвесила над Ан Келауей и наблюдаваше със завист как чевръстите й пръсти навиват тънък конец около мъничка халка. Тази сръчност я накара да се разбунтува и да поиска да покаже на всички, че изхабените й ръце могат да правят и друго, освен да изстискват чаршафи.

— Може ли да опитам и аз тая пипкава работа? — попита тя. — Хубава занимавка ми се вижда.

Ан Келауей започна да я учи направо на бландфордското колело, като се опитваше да не се присмива на скованите пръсти на перачката. Бет Батърфийлд обаче успя да обшие само халката, когато уроците по обличане на копчета бяха прекъснати от неочакван гърмеж: над къщите на Бастил Роу, над поляните на Астли и над задната стена отекна внезапен взрив. Бет Батърфийлд почувства как нещо я блъсна в гърдите, като че я бяха замерили с възглавница. Тя изпусна копчето, което веднага се разплете, и скочи.