Джем му помогна да разтоварят столовете и го наблюдаваше как разговаря с клиента, умело показвайки уважението и доверието, необходими за търговията.

— Тате — започна той, след като Томас Келауей получи от доволния клиент една крона повече от договорената цена, — може ли да се качим на хълма да видим морето?

Морето, което беше на пет мили разстояние, се виждаше от един хълм южно от Дорчестър. Джем беше ходил там няколко пъти и се надяваше един ден да отиде на самия бряг. Докато обикаляше поляните край река Пидъл, той често вперваше поглед на юг с надеждата, че нагънатите хълмове като по чудо ще се отместят и той ще зърне синеещата водна шир, простряла се до другия край на света.

— Не, синко, трябва да се прибираме — отвърна машинално Томас Келауей, но съжали, като видя помръкналото лице на сина си. Това му напомни за един кратък период от неговия живот, когато и той мечтаеше да види нови неща, да направи нещо различно от това, което правеше всеки ден, но след време чувството за отговорност надделя и той продължи да си живее тихо и кротко в своето село. Без съмнение и Джем рано или късно щеше да стигне до същия извод. В това се състоеше възмъжаването. И все пак съчувстваше на сина си.

Не каза нито дума повече. Но докато прекосяваха ливадите покрай река Фроум в покрайнините на града, се натъкнаха на кръгла дървена постройка с брезентов покрив и видяха как някакви мъже жонглират с пламтящи факли, за да привлекат публика. Тогава Томас Келауей извади от джоба си онази допълнителна крона и отби каруцата в полето. Това беше първата спонтанна постъпка в живота му и тя сякаш разчупи нещо в него, подобно на леда върху езерото, който се пропукваше в ранна пролет.

Когато по-късно вечерта двамата с Джем се върнаха и заразказваха за фокусите, които бяха видели, и за срещата им със самия Филип Астли, Томас Келауей по-лесно посрещна горчивия поглед на жена си, изпълнен с укор, че си е позволил да се забавлява, когато гробът на сина им е още пресен.

— Предложи ми работа, Ан — каза той. — В Лондон. Нов живот, далеч от…

Не довърши. Нямаше нужда. И двамата мислеха за купчинката пръст в гробището на Пидълтрентайд.

Самият той не беше приел предложението на сериозно, но за негова изненада Ан Келауей го погледна право в очите и кимна.

— Добре. Нека да е Лондон.

3

Семейство Келауей чакаха в каруцата половин час, докато накрая се появи самият Филип Астли, собственик на цирк, създател на спектакли, източник на пикантни клюки и магнит за сръчните и ексцентричните, земевладелец и покровител на местните занаяти — една изключително колоритна фигура. Беше облечен в червен мундир, останал от годините, когато служеше като кавалерист. По него имаше златни копчета и сърмени ширити; закопчаваше се само на яката и разкриваше впечатляващо шкембе, придържано от бяла жилетка. Носеше бели панталони и ожулени ботуши до коленете, а единственият белег за градски живот беше черният цилиндър, който непрекъснато сваляше пред дамите, които познаваше или искаше да познава. Придружаван както винаги от Джон Фокс, той се спусна по стъпала пред амфитеатъра, запъти се към каруцата, свали шапка на Ан Келауей, ръкува се с Томас Келауей и кимна на Джем и Мейси.

— Добра среща! — поздрави той с безцеремонен, но ведър тон. — Радвам се да ви видя отново, господине! Надявам се, че Лондон ви харесва повече от Девън…

— Графство Дорсетшър, господине — поправи го Томас Келауей. — Живеехме край Дорчестър.

— Да, да, Дорчестър. Хубав град. Бурета правеше, нали?

— Столове — уточни тихо Джон Фокс.

Ето защо ходеше навсякъде с работодателя си — да го подсеща за едно-друго и да го поправя, когато е необходимо.

— Столове, разбира се. И с какво мога да ви бъда полезен, господине, госпожо?

Той кимна на Ан Келауей малко озадачено, защото тя седеше изпъната като бастун и се взираше в мистър Смарт на Уестминстърския мост, а устните й приличаха на стегната с връв кесия. Всяка частица от тялото й говореше, че не иска да е тук, нито да има нещо общо с него. А Филип Астли не беше свикнал на такова отношение. Беше прочут, търсен и ухажван от много хора. Фактът, че някой изразяваше различно отношение, го подразни и го подтикна да привлече вниманието й.

— Кажете ми от какво имате нужда, и аз ще се погрижа! — добави той и размаха ръка, ала жестът му не направи впечатление на Ан Келауей, която продължи да се взира в мистър Смарт.

Още щом каруцата потегли от дома им, Ан Келауей започна да съжалява за решението да напуснат Дорсетшър. Чувството се задълбочи през седмицата, която прекараха в пътуване по разкаляните пътища към Лондон. Зареяла поглед встрани от амфитеатъра и Филип Астли, тя съзнаваше, че животът в Лондон няма да отклони мислите й от мъртвия й син, както се беше надявала. Сега дори мислеше за него още повече, защото идването им тук й напомняше от какво бяга. И винеше за нещастието си по-скоро мъжа си и Филип Астли, отколкото самия Томи заради глупостта му.

— Е, господине — започна Томас Келауей, — вие ме поканихте в Лондон и аз с радост приемам предложението ви.

— Така ли? — Филип Астли се обърна към асистента си. — Поканих ли го, Фокс?

— Поканихте го, господине — кимна Джон Фокс.

— Не си ли спомняте, мистър Астли? — извика Мейси и се надвеси над ритлата. — Тате ни каза. С Джем били на вашето представление и някой изпълнявал номер, качен на стол върху кон. Столът се счупил и тате го поправил на място. И сте се заговорили за дървен материал и мебели, защото вие сте се учили да правите шкафове, нали така?

— Млъкни, Мейси — намеси се Ан Келауей, като за момент отмести поглед от моста. — Сигурна съм, че той не иска да чува за това.

Филип Астли се втренчи в слабичкото селско момиче, което говореше така разпалено, и се засмя.

— Е, госпожице, вече започвам да си припомням една такава среща. Но как това ви докара тук?

— Казали сте на татко, че ако поиска, може да дойде в Лондон и вие ще му помогнете да се устрои. Това и направихме и ето ни тук.

— Наистина сте тук, Мейси, всичките.

Той огледа Джем и прецени, че е на около дванайсет, подходяща възраст да изпълнява поръчки и да помага в един цирк.

— Как се казваш, младежо?

— Джем, господине.

— Какви са тези столове, до които седиш, младежо Джем?

— Уиндзорски, господине. Тате ги е правил.

— Чудесни са! Можете ли да ми направите същите?

— Разбира се, господине — отвърна Томас Келауей.

Филип Астли спря очи върху Ан Келауей и каза:

— Ще купя няколко.

Ан Келауей настръхна, но така и не погледна към циркаджията въпреки щедрото му предложение.

— Фокс, какви свободни стаи имаме в момента? — попита той. Филип Астли притежаваше доста къщи в Ламбет, квартала около амфитеатъра, който беше от едната страна на Уестминстърския мост, а от другата беше същинският Лондон.

Джон Фокс помръдна устни и мустаците му щръкнаха.

— Само няколко при мис Пелам в комплекса «Херкулес». Но тя сама си избира наемателите.

— Е, ще избере семейство Келауей, те са симпатични. Заведи ги там сега, Фокс, и вземи няколко момчета да им помогнат да разтоварят багажа.

Филип Астли се поклони на Ан Келауей, здрависа се с Томас и каза:

— Ако имате нужда от нещо, Фокс е насреща. Добре дошли в Ламбет.

4

Маги Батърфийлд веднага забеляза новодошлите. Малко неща в квартала се изплъзваха от погледа и — ако някой се изнасяше или пристигаше, Маги се навърташе около багажа му, задаваше въпроси и отсяваше информацията, за да я предаде на баща си. Тя насочи вниманието си към каруцата на мистър Смарт, спряла пред «Херкулес» № 12, и заоглежда семейството, което разтоварваше покъщнината си.

Комплексът «Херкулес» представляваше редица от двайсет и две тухлени къщи с по една кръчма в двата края — «Ананасът» и «Херкулес». Всяка къща се състоеше от три етажа, сутерен, малка градинка отпред и много по-голям заден двор. Самата улица беше оживена, защото жителите на Ламбет минаваха по нея, когато искаха да прекосят Темза — не смееха да минат през бордеите покрай реката, за да стигнат до Уестминстърския мост.

Сградата на «Херкулес» № 12 се открояваше с високата си желязна ограда, боядисана в черно, с остри шипове отгоре. Градинката отпред беше гладко посипана с камъчета, сред които имаше висок три-четири педи чемшир, образуващ кръг. В средата на кръга имаше храст, подрязан във формата на топка. Оранжевите завеси на предния прозорец бяха спуснати наполовина. Докато Маги приближи, новодошлите — мъж, жена, момче на нейната възраст и малко по-голямо момиче — вече носеха по един стол към къщата, а една дребна женица в избелял жълт пеньоар се суетеше около тях и крещеше:

— Това е безобразие! Не може така! Мистър Астли много добре знае, че аз си избирам наемателите, и толкова. Няма право да ми натрапва никого. Чувате ли какво ви казвам, мистър Фокс? Няма никакво право!

Беше препречила пътя на Джон Фокс, който излезе от къщата с навити ръкави, последван от няколко помощници в цирка.

— Съжалявам, мис Пелам — каза той и я заобиколи. — Просто изпълнявам това, което ми е наредено. Мисля, че ще намине да ви обясни лично решението си.

— Това е моята къща! — крещеше мис Пелам. — Аз я стопанисвам. Той може да е собственикът, но няма нищо общо с това, което се случва вътре.

Джон Фокс вдигна една щайга с триони и, изглежда, съжали, че изобщо е казал нещо. Тонът на мис Пелам, изглежда, обезпокои и оставения без надзор кон, чийто собственик също помагаше за пренасянето на вещите. Досега животното кротуваше, изнемощяло от едноседмичното пътуване, но когато гласът на мис Пелам се извиси пискливо, нервно зачатка с копита.