6

Когато Маги се върна, Бет Батърфийлд стоеше до огнището и изсипваше шепи нарязани картофи в тенджера с вода. Чарли вече беше седнал на масата, прострял дългите си крака напред.

— Нарежи лука, моля ти се — каза Бет Батърфийлд, като пое халбата от Маги, без да коментира забавянето и количеството бира. — На теб ти люти по-малко.

— На Чарли изобщо не му люти — отвърна Маги. Брат й не реагира на намека и продължи да се изтяга до масата. Маги го изгледа злобно и се захвана да бели лука. Бет Батърфийлд обра лойта от месото и я хвърли в тигана да се загрее. После се надвеси над дъщеря си да види как работи.

— Не на кръгчета — рече тя. — На парченца.

Маги спря с ножа забит в половин глава лук.

— Престани, мамо. Каза, че лукът ти люти. Тогава се махай.

— Как да се махна, като не го режеш правилно?

— Каква разлика има как го режа? Кръгчета или парченца, вкусът е еднакъв. Лукът си е лук.

— Дай на мен! — Бет Батърфийлд посегна към ножа. Маги обаче не го пускаше.

Чарли престана да блуждае и загледа как майка и дъщеря се боричкат за ножа.

— Внимавай, мамо — рече с провлечен глас той. — Маги е сръчна с ножовете, нали, Маги?

Маги пусна ножа.

— Млъкни, Чарли!

Бет Батърфийлд изгледа и едното, и другото си дете.

— За какво говорите?

— За нищо, мамо — отвърнаха двамата в един глас.

Бет Батърфийлд почака, но нито един от тях не продума повече, макар че Чарли се подхилкваше. Тя започна да реже лука по същия начин, по който гладеше — машинално, методично, повтаряйки едно толкова познато действие, че нямаше защо да се замисля.

— Мамо, тая мазнина пуши — заяви Маги.

— Тогава сложи месото — нареди Бет Батърфийлд. — И гледай да не прегори. Татко ти не го обича много препържено.

— Добре, ще внимавам.

Маги прегори месото. Не обичаше готвенето повече от гладенето. Бет Батърфийлд накълца лука, събра го в шепа и го пусна в тигана, преди да грабне лъжицата от дъщеря си.

— Маги! — извика тя, когато обърна месото и видя колко е почерняло.

Чарли се изкикоти.

— Тоя път какво е направила? — обади се Дик Батърфийлд от вратата. Бет Батърфийлд обърна месото и енергично разбърка лука.

— Нищо, нищо. Просто се заема пак с гладенето, нали, миличка?

— Внимавай да не го изгориш — рече Дик Батърфийлд. — Какво? Какво? — добави той, когато Чарли започна да се смее, а Маги го ритна по крака. — Слушай, момиченце, трябва да се отнасяш към семейството си малко по-уважително. Хайде, помогни на майка си. — Той засука крак около един стол и го придърпа под себе си, докато приклякваше, движение, усъвършенствано от годините киснене по кръчмите.

Маги се намръщи, но извади ютията от огъня и застана до купчината чаршафи. Чувстваше погледа на баща си, докато плъзгаше ютията напред-назад.

Четиримата рядко се събираха заедно у дома. Поради различната си работа Дик и Бет отсъстваха по различно време, а Маги и Чарли влизаха и излизаха, когато си искат, и се хранеха с каквото им падне в пекарни, кръчми или на уличните сергии. Сега, когато всички бяха заедно, кухнята изглеждаше тясна, особено както Чарли бе прострял крака.

— Е, Магс — рече Дик Батърфийлд неочаквано, — Чарли ми каза, че си била с момчето на Келауей, докато уж си купувала бира за майка си.

Маги изгледа свирепо Чарли, който се усмихна.

— Шляеш се с момчето от Дорсет — продължи баща й, — а аз и майка ти работим да ви изхраним. Време е да започнеш да си изкарваш хляба сама.

— Не виждам Чарли да работи — промърмори Маги над дъската за гладене.

— Какво каза? — изръмжа Чарли.

— Чарли не работи — повтори Маги по-силно. — По-голям е от мене с няколко години, а вие не го пращате да работи.

Дик Батърфийлд побутваше една буца въглища напред-назад по масата, а Бет Батърфийлд държеше тигана над тенджерата и сипваше месото и лука при картофите. И двамата прекратиха заниманията си и се вторачиха в Маги.

— Какво искаш да кажеш, момиче? Разбира се, че работи — работи при мен! — възмути се Дик Батърфийлд, истински озадачен.

— Исках да кажа, че никога не си го давал за чирак, да научи някакъв занаят.

Досега Чарли се подхилкваше самодоволно, но при тези думи усмивката му изчезна.

— Чиракува при мене — рече Дик Батърфийлд, поглеждайки към сина си. — И е научил много за купуването и продаването, нали така, момчето ми?

Това беше болното място за Чарли. Те нямаха пари за таксата, която трябваше да платят, за да стане чирак на тринайсет години, защото тогава Дик Батърфийлд беше в затвора. Излежа две години за това, че се опита да пробута олово за сребро, а когато излезе и възстанови търговията си, Чарли беше вече петнайсетгодишен пройдоха, който спеше до обяд и се зъбеше на всички. Няколкото занаятчии, които бяха склонни да вземат за чирак по-голямо момче, размениха с него няколко думи и тутакси го отпратиха. Дик Батърфийлд успя да измоли услуга само от един ковач и Чарли изкара при него два дни, преди да дамгоса един кон, докато си играеше с нажежения ръжен. Конят го изхвърли вместо ковача със зашеметяващ ритник. Белегът на веждата му беше от това премеждие.

— Сега не говорим за Чарли — заяви Дик Батърфийлд. — Говорим за теб. Майка ти казва, че не иска да те прави перачка, защото не те бива за тая работа. Така че поразпитах наоколо и ти намерих работа при един приятел в Съдърк, той прави въжета. Започваш утре сутрин в шест. Най-добре се наспи хубаво тази нощ.

— Въжета! — извика Маги. — Моля ти се, тате, не това! — Сети се за онази жена, която беше видяла в една кръчма: ръцете й бяха изранени от острия коноп, който трябваше да усуква по цял ден.

— Изненада! — подметна заядливо Чарли.

— Злобар! — изсъска Маги в отговор.

— Не ми се опъвай! — каза Дик Батърфийлд. — Време е да пораснеш.

— Магс, прескочи до съседите и поискай малко ряпа — нареди Бет Батърфийлд, опитвайки се да потуши надигащия се гняв. — Кажи им, че утре ще купя от пазара и ще им я върна.

Маги тръшна ютията върху въглените и се запъти към вратата. Ако просто беше излязла и донесла ряпата, скандалът щеше да се размине. Но когато минаваше покрай Чарли, той протегна крак и я спъна. Тя залитна и преди да се стовари на пода, се удари в масата и бутна ръката на Дик Батърфийлд, така че буцата въглища, с която си играеше, изхвърча от дланта му и цопна в яхнията.

— По дяволите, Маги, какво правиш? — ревна той.

Дори тогава нещата можеха да се оправят, ако майка й беше се скарала на Чарли. Бет Батърфийлд обаче кресна:

— Защо не си гледаш в краката, глупачко! Искаш да ми съсипеш яхнията ли? Едно нещо не можеш да направиш като хората!

Маги се надигна от пода и срещна подигравателната усмивка на Чарли. Причерня й пред очите и тя се изплю в лицето му. Той скочи с рев и столът му се катурна назад. Докато Маги куцукаше към вратата, викна през рамо:

— Вървете по дяволите! Вземете си сами ряпата и си я заврете в задниците!

Чарли я подгони по улицата с крясъци „Кучка! Кучка!“. Щеше да я хване, ако една карета, трополяща по Бастил Роу не му беше препречила пътя. Маги успя да прелети пред нея, но Чарли беше принуден да спре. Това й даде съдбовните секунди, от които се нуждаеше, за да му избяга. Тя се затича през Мийд Роу, шмугна се в една уличка зад градините и стигна до кръчмата „Куче и патица“. Маги познаваше всяко тайно местенце и всяка пътека в околността много по-добре от брат си. Когато погледна назад, Чарли вече го нямаше. Той беше от ония момчета, които не си правеха труда да преследват някого, ако не са сигурни, че ще го хванат. Мразеше да губи, особено пред хора.

Маги се скри зад кръчмата, като се вслушваше в глъчката, която долиташе отвътре, и се оглеждаше за брат си. Щом се увери, че вече не я търси, тя се измъкна и закрачи по околните улици. Те бяха безлюдни. Хората вечеряха у дома или пиеха по кръчмите. Уличните продавачи си бяха прибрали стоката и си бяха отишли. Започваха да се появяват проститутките.

Накрая Маги стигна до Ламбет Палас. Поседя доста дълго на брега на реката, загледана в лодките, движещи се нагоре-надолу под гаснещите лъчи. По течението долитаха звуците от цирк „Астли“ — музика, смях и възторжени възгласи. Сърцето й още туптеше бясно и тя все още скърцаше със зъби.

— Проклети въжета — промърмори. — Как ли пък не!

Въпреки че беше гладна и нямаше къде да спи, Маги не се осмеляваше да се върне у дома и да се изправи пред родителите си, Чарли и въжетата. Потръпна, въпреки че вечерта беше топла. Беше свикнала да се скита далеч от дома, но никога не беше нощувала на друго място. Може би Джем ще ме пусне да спя в тяхната къща, помисли си тя. Не можеше да измисли друг план и затова скочи и се затича към къщата на мис Пелам. Едва когато застана срещу нея, Маги се поколеба. На прозорците на семейство Келауей нямаше никого, въпреки че бяха отворени. Можеше да извика или да хвърли камъче, за да забележат, но не го направи. Просто стоеше и гледаше с надеждата, че Джем или Мейси ще я улеснят, като я зърнат и й махнат да се качи.

След като почака няколко минути, й стана неудобно да виси тук и пак тръгна. Вече се стъмваше. Маги пое надолу по улицата, която водеше към поляните на Астли. Срещу тях беше градината на родителите й, където през пролуката в оградата мъждукаше светлина. Сигурно вече бяха изяли яхнията. Чудеше се дали майка й е оставила нещо за нея. Баща й може би беше отскочил да донесе още бира и един-два стари вестника, които да чете на Бет и Чарли, ако Чарли вече не беше в кръчмата. Може би съседките бяха наминали да поклюкарстват и да кажат колко опърничави са понякога дъщерите. Един от съседите им свиреше на цигулка — може би я беше занесъл в кръчмата, а Дик Батърфийлд беше вече подпийнал и подхванал любимите си кръчмарски песни. Маги напрегна слух, но не чу никаква музика. Искаше да се върне у дома, но само ако можеше да се вмъкне и да седне със семейството си, без да има кавги и подкани да се разкае, без боя, който със сигурност я чакаше, без да трябва от утре сутринта до края на живота си да прави въжета. Но това нямаше да се случи. Ето защо трябваше да стои и да наблюдава отдалеч.