— От начало до край, момчето ми. Написах я, гравирах я, отпечатах я, оцветих я, заших я и я подвързах и после я предложих за продан. С помощта на Кейт, разбира се. Нямаше да се справя без Кейт. — Той погледна към жена си и тя към него. За Джем те като че ли държаха двата края на въже и го дърпаха помежду си.

— Тази преса ли използвахте? — продължаваше той.

Мистър Блейк сложи ръка на една от дръжките.

— Да. Не в тази стая обаче. Тогава живеехме в друга къща. Отвъд реката. — Той стисна дръжката и я дръпна, така че тя се раздвижи леко. Дървената преса заскърца и изпука. — Най-трудното при преместването в Ламбет беше да докараме тази грамада. Трябваше да я разглобим и да наемем няколко души да я пренесат.

— Как работи?

Мистър Блейк засия от удоволствие, че е открил сродна душа.

— Прекрасна гледка е, нали, момчето ми? Чудна машина. Вземаш плочата, която си приготвил — виждал ли си някога гравирана плоча? Не си? Ето една. — Той заведе Джем до една от лавиците и взе един метален правоъгълник. — Пипни отгоре. — Джем почувства изпъкнали редове и заврънкулки върху гладката медна повърхност. — Първо я намазваме с мастило. — Той извади късо парче дърво със заоблен връх. — После изтриваме, така че мастилото да остане само върху частите, които искаме да отпечатаме. — Мистър Блейк остави плочата върху тезгяха на пресата, близо до валяците. — Тогава вземаме листа, който сме приготвили, поставяме го върху плочата, после придърпваме ръчките към нас — мистър Блейк дръпна леко дръжката и валяците се завъртяха — и плочата и хартията се защипват и минават между валяците. Така мастилото се отпечатва върху листа. След като мине през валяците, го изваждаме много внимателно и го закачаме да изсъхне на тези въжета над главите ни. После го оцветяваме.

Докато Джем слушаше внимателно, пипаше различни части на пресата, както беше мечтал, и задаваше въпроси на мистър Блейк, на Маги й стана скучно и тя се обърна да прелисти отново книгата. Не беше разглеждала много книги. Тъй като не можеше да чете, не й трябваха. Маги мразеше училището. Когато беше на осем години, отиде в благотворително девическо училище в Съдърк, където живееха по-рано. За нея то беше отвратително място — момичетата бяха натъпкани в една стая да си разменят бълхи, въшки и кашлици и ги биеха наред за щяло и не щяло. След като се беше скитала из улиците, за нея беше трудно по цял ден да седи мирно в една стая, а и не разбираше това, което учителката говореше за буквите и числата. Беше много по-скучно, отколкото да обикаля на воля Съдърк, и тя непрекъснато се въртеше и задрямваше, а после ядеше бой с тънка пръчка, която разраняваше кожата й. Единственият светъл момент от онази година беше денят, когато Дик Батърфийлд влетя в училището с дъщеря си, след като откри допълнителни резки по гърба й, които не бяха негово дело, и наби учителката. Маги повече не стъпи там и до момента, когато мистър Блейк и Джем зарецитираха песента заедно, никога не беше съжалявала, че не може да чете.

Книгата с песните на мистър Блейк я изненада, защото не приличаше на никоя друга, която беше виждала. Повечето книги съдържаха думи с някоя и друга картинка. Тук обаче думите и рисунките бяха преплетени. На места беше трудно да се каже къде свършва едното и къде започва другото. Маги отгръщаше страница след страница. Повечето рисунки изобразяваха деца, които си играят или са с възрастни хора сред природата. Тя според мистър Блейк не беше огромното, празно и открито пространство, което винаги си беше представяла, а оградена, ограничена от плетове земя с дървета, под които да се подслониш.

Видя няколко рисунки на деца с майки, които им четяха или им бяха протегнали ръка, или ги наблюдаваха как спят. Тяхното детство нямаше нищо общо с нейното. Разбира се, Бет Батърфийлд не можеше да й чете и по-скоро щеше да изкрещи на Маги да стане от земята, отколкото да й подаде ръка. Маги се съмняваше, че някой ден ще се събуди и ще намери майка си до леглото си. Вдигна очи и примига, за да отпъди сълзите. Мисис Блейк все още стоеше облегната на касата на вратата, мушнала ръце в престилката си.

— Сигурно сте продали много от тази книга, госпожо, щом живеете в такава голяма къща — рече Маги, все още тъжна.

Думите й като че ли изтръгнаха мисис Блейк от някакъв сън. Тя се отдели от касата на вратата и заглади с длани полата си.

— Не чак толкова, миличка. Не чак толкова. Не са много хората, които разбират мистър Блейк. Дори и тези негови песни. — Тя се поколеба и накрая рече: — Е, сега май е време той да работи. Днес доста го прекъсваха, нали така, мистър Блейк? — Говореше предпазливо и плахо, сякаш се боеше от отговора на съпруга си.

— Разбира се, Кейт — отвърна той, като отмести поглед от печатарската преса. — Права си, както винаги. Постоянно се разсейвам с едно или друго нещо и Кейт трябва да ме контролира. — Той им кимна и излезе от стаята.

— По дяволите — рече Маги внезапно. — Забравих за бирата на мама! — Тя остави „Песни за невинността“ на масата и забърза към вратата.

— Извинете, мисис Блейк. Трябва да вървим. Благодаря, че ни показахте всичко това.

5

След като взе халбата от мястото, където я беше оставила на поляните на Астли, Маги изтича до „Ананасът“ в края на комплекса „Херкулес“, съпроводена от Джем. Тъкмо се канеха да влязат, когато Джем се огледа и за свое учудване забеляза сестра си да пристъпва от крак на крак, залепена на плета от другата страна на улицата.

— Мейси! — извика той.

Мейси се стресна.

— О, добър ден, Джем, Маги.

— Какво правиш тук, мис Пидъл? — попита Маги, когато пресякоха улицата. — Нямаше ли да ни кажеш едно здрасти?

— Канех се… — Мейси млъкна, когато вратата на „Ананасът“ се отвори и на прага се показа Чарли Батърфийлд. Грейналото й лице помръкна.

— По дяволите — измърмори Маги, когато Чарли ги забеляза и се приближи. Намръщи се, като разпозна Джем.

— Какво се навърташ наоколо, селянче?

Маги застана между тях.

— Просто купуваме бира за мама. Джем, ще отидеш ли вместо мен? Кажи им, че е за Батърфийлд и че татко ще плати в края на седмицата. — Маги предпочиташе да държи Джем и Чарли на разстояние един от друг, ако е възможно. Те се мразеха от самото начало.

Джем се поколеба. Не обичаше да влиза сам в лондонските кръчми, но знаеше защо Маги го моли. Грабна халбата и тичешком прекоси улицата.

Когато той изчезна, Чарли прехвърли вниманието си върху Мейси — огледа безхитростното й лице, смешната шапка с къдрички, слабичката фигура и малките гърди, повдигнати от корсета.

— Кое е това момиче? Няма ли да ни запознаеш? — каза той.

Мейси се усмихна свенливо, като момичетата в долината на река Пидъл.

— Аз съм Мейси… Маргарет, също като Маги. Сестра съм на Джем. Ти да не си неин брат? Приличате си много, нищо че единият е тъмен, а другият рус.

Усмивката на Чарли събуди подозрителност у Маги. Виждаше го как изпива с очи Мейси, заинтригуван от невинността й.

— Какво правиш на улицата, Мейси? — попита той. — Мен ли чакаш?

Мейси се засмя звънливо.

— Как мога да те чакам, като никога не съм те виждала? Не, чакам друг.

Думите й като че ли отвориха вратата на кръчмата, откъдето излезе Джон Астли, придружен от едно момиче, което шиеше костюми за цирка. Двамата се смееха и ръката му за миг обгърна кръста й. Без да обръщат внимание на триото, те тръгнаха по пътеката, която водеше към конюшнята на Астли. Маги знаеше, че там има една празна ясла, където той често водеше жени.

— О! — преглътна Мейси и понечи да ги последва. Маги я сграбчи на лакътя.

— Не, мис Пидъл.

— Защо не? — Мейси очевидно питаше искрено, докато се опитваше да се отскубне. Маги погледна Чарли, който повдигна вежди.

— Хайде стига, Мейси. Те ще са заети и няма да искат да се мотаеш наоколо.

— Сигурно я води да й покаже коня си, нали? — каза Мейси.

Чарли изсумтя и подметна:

— Все ще й покаже нещо, не ще и дума.

— По-добре се откажи — посъветва я Маги. — Нали не искаш да ги шпионираш? На него няма да му хареса.

Мейси вдигна огромните си сини очи към Маги.

— Не се бях сетила за това. Смяташ ли, че ще ми се разсърди?

— И още как. Сега си отивай вкъщи. — Маги я побутна леко. След миг Мейси се запъти към комплекса „Херкулес“.

— Радвам се, че се запознахме — извика тя към Чарли през рамо.

Чарли се изсмя.

— Мили Боже, откъде се пръкна тая?

— Остави я на мира, Чарли.

Той все още наблюдаваше Мейси, но после отмести очи към сестра си.

— Какво те кара да мислиш, че ще й направя нещо, мис Главорез?

Маги замръзна. Никога не я беше наричал така. Тя се помъчи да не издава паниката си, заковала очи върху лицето му — оглеждаше наболите по брадичката му косми и русия мъх над устата му. Той обаче й беше брат, познаваше я добре и усети уплахата в очите й и внезапното спиране на дъха.

— О, не се притеснявай — рече той с многозначителна усмивка. — Няма да издам тайната ти. Но не съм мислил, че си способна на това.

Джем се появи на вратата на кръчмата и тръгна внимателно, за да не разлее пълната халба. Намръщи се, като видя напрегнатото и нещастно лице на Маги.

— Какво става? — обърна се той към Чарли. — Какво си й направил?

— Вкъщи ли си отиваш? — попита я Чарли, без да му обръща внимание.

Маги се намуси.

— Теб пък какво те интересува?

— Мама и татко имат малка изненада за теб, просто да знаеш. — Той грабна халбата от Джем и на един дъх пресуши една трета от нея, преди да я пъхне обратно в ръцете му и да побегне, заливайки се от смях.