Маги вече беше изчезнала. Макар да знаеше как се стига до градината — отиваш до дъното на коридора, както у мис Пелам, заобикаляш стълбището и слизаш няколко стъпала, — Джем чувстваше, че не бива да върви пръв в чужда къща. Той прекрачи заднишком прага на предната стая, за да направи път на мисис Блейк, и се озърна наоколо.

Тази стая беше много различна от гостната на мис Пелам и от стаите, които беше виждал в Дорсет. Когато пристигнаха в Лондон, се изненадаха от гладките стени и правите ъгли, каквито липсваха в селските къщи; тук имаше по-големи прозорци, по-високи тавани и малки камини с мраморни первази и решетки, а не огнища с открит огън. Миризмата на въглища също беше нова — в Дорсетшър имаха безплатни запаси от дърва, — както и непрекъснатият пушек, който замъгляваше града и зачервяваше очите на майка му.

Но предната стая на семейство Блейк се различаваше и от уютната разкривена кухня на село, и от гостната на мис Пелам с канарчето в клетка, вазите със сухи цветя, неудобния диван с пълнеж от конски косми и ниските кресла. Всъщност тук изобщо нямаше място за сядане. В стаята се мъдреше огромната печатарска преса, която Джем беше зърнал от улицата. Тя беше малко по-висока от Джем и приличаше на солиден тезгях с малък шкаф отгоре. Над гладката дъска, която стигаше до кръста му, имаше голям дървен валяк и под него още един. Джем предположи, че завъртането на дръжката, наподобяваща звезда, задвижва валяците. Пресата беше изработена от лакиран бук, с изключение на валяците, които бяха от по-твърдо дърво, и беше доста ожулена и захабена.

Около нея имаше маси, отрупани с метални листове, кани и странни инструменти, непознати на Джем, рафтове, пълни с бутилки, хартия и кутии, и дълги тесни чекмеджета като онези, които беше виждал в една печатница в Дорсет. Отгоре бяха опънати тънки въжета, макар че в момента на тях не висеше нищо. Цялата стая беше старателно подредена и много чиста. Но мистър Блейк не беше там.

Джем излезе от предната стая и последва мисис Блейк.

Вратата на задната стая беше затворена, но той долови някакъв шум като пръхтене на кон.

Маги беше в дъното на градината и си проправяше път през къпинака, копривата и магарешките тръни. Шапката й се беше закачила на един висок храст и се поклащаше насреща й като бяло знаме при поражение. Тя я откачи и забърза обратно към къщата, но се спъна в къпинака и одраска крака си. Протегна се да се хване за нещо, но уцели копривата и си опари ръката.

— Проклети растения — измърмори Маги и замахна с шапката си към копривата, така че още повече се опари. — По дяволите! — Смучейки ръката си, тя се измъкна от джунглата и застана сред градинката до къщата, където имаше лехи с разсад — марули, грах, лук, моркови и картофи. Джем, който ги разглеждаше, вдигна глава и попита:

— Какво ти е на ръката?

— Проклетата коприва ме опари.

— Не я смучи, няма да помогне. Видя ли някъде лапад? — Джем не дочака отговор, а се отдалечи и започна да рови сред ниската растителност до туфичките коприва край лятната къща, пред чиято отворена врата имаше два стола един до друг. — Ето, намерих. Лападът има широки листа и расте до копривата. Намачкваш го да изстискаш малко сок и го слагаш на зачервеното място. — Той постави едно листо върху ръката на Маги. — По-добре ли е така?

— Да — каза Маги, учудена, че лападът облекчи болката, и доволна, че Джем е докоснал ръката й. — Откъде ги знаеш тия работи?

— В Дорсетшър имаме много коприва.

Като че ли да го накаже за знанията му, Маги се обърна към лятната къща и тихо попита:

— Помниш ли я? Помниш ли какво правеха вътре?

— Хайде да си тръгваме — прекъсна я Джем, явно сконфузен от споменаването на онова, което бяха видели в градината на семейство Блейк. Озърна се към мисис Блейк, която стоеше до задната врата с ръце в джобовете на престилката си и ги чакаше.

Маги го загледа и той се изчерви. Тя се зарадва на властта, която имаше над него, макар да не беше напълно сигурна каква е тази власт и защо въздейства на Джем, а не на някой друг.

Мисис Блейк запристъпва от крак на крак и Маги се огледа за нещо, което можеше да им помогне да останат още. В градината обаче нямаше нищо необикновено. Освен лятната къща до вратата имаше клозет и яма за пепелта от камината. Лозата, която бе трън в очите на мис Пелам, се извисяваше покрай стената. До нея имаше малко смокиново дърво с широки като длан листа.

— Смокинята ражда ли? — попита Маги.

— Още не, много е млада. Надяваме се догодина да даде плод — отвърна мисис Блейк. Тя се обърна и влезе в къщата. Двамата я последваха с нежелание.

Минаха покрай затворената врата на задната стая и на Джем отново му се прииска да надникне вътре. Отворената врата на предната стая беше по-предразполагаща и той спря за малко, за да погледне още веднъж печатарската преса. Тъкмо събираше смелост да попита мисис Блейк за нея, когато Маги каза:

— Можем ли да видим онази книга с песните на мистър Блейк, за която ни споменахте на моста? Искаме да я разгледаме, нали, Джем?

Джем започна да клати глава, но излезе като кимане. Мисис Блейк спря в коридора.

— О, наистина ли, миличка? Е, нека попитам мистър Блейк дали може. Постойте тук за един момент. — Тя се върна към затворената врата, почука и изчака, докато не чу някакво мърморене, после отвори и се промъкна вътре.

4

Когато вратата се отвори отново, на прага се появи самият мистър Блейк.

— Здравейте, деца мои — рече той. — Кейт ми каза, че искате да видите песните ми.

— Да, господине — отвърнаха Маги и Джем в един глас.

— Е, това е хубаво. Децата ги разбират по-добре от всеки друг. „И написах весел стих — всекиму да стане мило.“ Елате.

Като ги заведе до предната стая с печатарската преса, той застана до една лавица, отвори кутия и извади книжка, не по-голяма от дланта му, обшита в сивкава подвързия.

— Ето — каза той, като я постави на масата до предния прозорец.

Джем и Маги застанаха един до друг до масата, но никой не посегна към книгата, дори Маги с всичката си смелост. И двамата нямаха опит в държането на книги. Когато Ан Келауей се омъжи, получи като подарък от родителите си един молитвеник, но тя единствена от семейството си го използваше в църквата. Родителите на Маги никога не бяха притежавали книга, освен онези, които Дик Батърфийлд купуваше и продаваше. Бет Батърфийлд не можеше да чете, но обичаше мъжът й да й чете стари вестници, които носеше от кръчмата.

— Няма ли да я разгледате? — попита мистър Блейк. — Хайде, момчето ми, отвори я. Където и да е.

Джем посегна, хвана книгата и я отвори на едно място в началото. На лявата страница имаше огромно цвете с червено лилав цвят и сред къдравите му листенца седеше жена в жълта дреха с бебе в скута си. До тях стоеше момиче в синя рокличка с нещо, което се стори на Маги като пеперудени крила, излизащи от раменете й. Под цветето имаше думи, изписани в кафяво и заобиколени от зелени клонки. Дясната страница беше почти цялата изпълнена с думи, с разлистено дърво на полето отдясно; отляво се виеха винетки и тук-там летяха птички. Маги се възхити на рисунките, макар да не можеше да прочете нито дума. Чудеше се дали Джем може.

— Какво пише? — попита тя.

— Не можеш ли да четеш, дете?

Маги поклати глава.

— Ходих на училище само една година и съм забравила всичко.

Мистър Блейк се засмя тихо.

— Аз изобщо не съм ходил на училище! Баща ми ме научи да чета. Твоят баща не те ли учи?

— Много е зает, за да се занимава с мен.

— Чу ли това, Кейт? Чу ли?

— Чух. — Мисис Блейк стоеше облегната на касата на вратата.

— Знаете ли, че аз научих Кейт да чете. И нейният баща беше много зает. Е, добре, а ти, момче? Можеш ли да прочетеш песента?

Джем се прокашля и каза:

— Ще се опитам. Ходил съм малко на училище. — Постави пръст на страницата и зачете бавно:

Новороден…

„На колко дни?“ — „На два.“

„И си на име?“

„Усмихнат Ден

и Час Блажен.

Благослови ме.“

Той спираше и заекваше толкова често, че мистър Блейк се смили над него и се присъедини с по-силен и по-бърз глас, така че Джем го следваше, повтаряйки думите му като в някаква игра:

Животът нов —

На две утра едва! —

изгря красиво.

За благослов

шептя с любов:

„Бъди щастливо!“

От картината Маги се досети, че песента се отнася за някакво бебе, а мистър Блейк звучеше като вдетинен баща, който гука гальовно на рожбата си. Тя се зачуди откъде знае как говорят бащите, след като нямаше деца. От друга страна, той явно не разбираше много от бебета, иначе нямаше да напише, че говори, когато е още на два дни. Маги обаче си замълча.

— Ето едно, което ще запомните. — Мистър Блейк отгърна няколко страници и започна: — „Когато лесът развеселен се смее и ручей с трапчинки усмихнат се лее…“

Песента, която им изпя на моста. Този път не пееше, а рецитираше бързо. Джем се опитваше да следва стиховете на страницата, пригласяйки тук-таме с дума, която успяваше да прочете или си спомняше. Маги се намръщи, раздразнена, че той и мистър Блейк споделят песента по начин, който не й се удаваше. Погледна рисунката, която я придружаваше. Група хора около една маса пиеха вино — жените бяха в сини и жълти рокли, а един мъж в лилаво бе вдигнал чаша. Тя си спомняше един стих, така че, когато мистър Блейк и Джем стигнаха до него, се присъедини и изкрещя: „Ха-ха-хи“, като че ли беше в кръчмата и пееше с останалите.

— Вие ли направихте тази книга, господине? — попита Джем, когато свършиха.