— Никъде — каза Маги. — Тук бях, гладех.

— Не, току-що беше навън, докато ютията се нагряваше. — Беше странно, че Бет Батърфийлд забелязва и най-дребните неща, след като имаше толкова разсеян вид.

— О, бях в градината само за минутка, гледах хората на Астли.

Бет Батърфийлд кимна към купчината чаршафи. Беше се съгласила да ги върне изгладени срещу един шилинг повече.

— Е, престани да шпионираш и хващай ютията. Изгладила си само два.

— И половина. — Маги стовари ютията върху чаршафа на дъската. Трябваше да изтърпи строгия поглед на майка си още малко, защото тя скоро щеше да загуби интерес и да прекрати разпита.

И наистина, очите на Бет Батърфийлд внезапно се сведоха и лицето й се отпусна като юмрук, който се разтваря. Протегна се към ютията. Маги я остави, майка й я пое и започна да глади така естествено, като че ли ходеше, сресваше косата си или се почесваше по ръката.

— Донеси ми малко бира, пиленце — рече тя.

— Няма бира — заяви Маги, зарадвана, че тъкмо сега има повод да излезе, защото Джем вече надничаше през пролуката в оградата. — Ще отскоча до „Ананасът“. — Тя взе една халба от бюфета и се отправи към задната врата.

— Не разваляй оградата! Заобиколи! — извика Бет Батърфийлд след нея.

Но Маги вече се беше промушила през отвора.

2

— Къде беше? — попита тя Джем, без да го поздрави. — Чаках те с часове.

— Извивахме една облегалка за стол. Когато са двама, става по-лесно. Няма значение, сега съм тук.

След вечерта на Уестминстърския мост Джем и Маги прекарваха повечето си свободно време заедно. Маги му показваше любимите си места покрай реката и го учеше как да се оправя по улиците. Макар понякога да й се дразнеше, че е многознайка, той си даваше сметка, че Маги го подтиква да изучава и обогатява своя свят. И откри, че иска да бъде с нея. В Дорсетшър беше играл с момичета, но не бе изпитвал към тях това, което изпитваше към Маги, макар че никога не би й го признал.

— Знаеш ли, че пропуснахме мис Девайн? — отбеляза тя, докато пресичаха поляните на Астли.

— Аз я видях за малко от нашия прозорец. Мама ме извика.

— Не падна, нали?

— Не, и слава богу, защото под нея нямаше мрежа или дюшек. Как го прави все пак? Да върви по въже толкова уверено.

Освен прочутите завъртания номерът на мис Лора Девайн включваше ходене по не съвсем опънато въже. Правеше го тъй, все едно се разхожда в градина, спирайки от време на време да се полюбува на цветята.

— Знаеш ли, че никога не е падала — рече Маги. — Нито един път. Всички други правят грешки, веднъж дори видях Джон Астли да пада от коня си! Но не и мис Девайн.

Застанаха до стената в градината на мис Пелам, слънчево кътче, откъдето често наблюдаваха какво се случва в къщата на Филип Астли. Маги остави халбата и те клекнаха, опрели гърбове на топлите тухли. От тук виждаха чудесно цирковите номера.

Когато времето беше хубаво, Филип Астли извеждаше артистите си да репетират в неговия двор. Това беше начин да изпразни амфитеатъра, за да го почистят, и да освежи старите номера в нова обстановка, но също така и да изкаже на съседите си импровизирана благодарност, че търпят неудобствата, които присъствието на цирка неизбежно причиняваше. Денят никога не се обявяваше, но щом жонгльорите започнеха да обикалят из поляните и да подхвърлят запалени факли или поставеха маймунка на гърба на някой кон, или опънеха въже между два пръта и мис Лора Девайн стъпеше върху него, както беше направила днес, мълвата се разнасяше и наоколо бързо се събираха зяпачи. Щом Маги и Джем се настаниха, акробатите започнаха да правят задни салта из двора и да строят жива пирамида, възкачени един върху друг. В същото време изведоха конете и се появиха няколко ездачи без Джон Астли обаче. Те започнаха да тренират сложен номер, при който скачаха в движение от едно седло на друго. На Джем тук му харесваше повече, отколкото в амфитеатъра, защото артистите не се стараеха толкова много, спираха да упражнят някое движение и разрушаваха илюзията, на която той се съпротивляваше по време на представлението. Те правеха и грешки, с които му ставаха симпатични: момчето на върха на живата пирамида се подхлъзна и се вкопчи в косата на акробата под него, който изпищя; един ездач се изхлузи от седлото и се пльосна по задник; маймунката скочи от коня си върху покрива на къщата и не пожела да слезе от там.

Докато наблюдаваха, Джем отговаряше на въпроси за родното си село, от което, изглежда, Маги се интересуваше. Тя беше градско дете и особено се забавляваше от факта, че на село няма голям избор — само един хлебар, един шивач, един мелничар, един ковач, един викарий.

— Ами ако не харесваш проповедите на викария? — питаше тя. — Или ако хлябът на хлебаря е клисав? Или пък не платиш на кръчмаря навреме и той не ти дава повече бира?

Семейство Батърфийлд често задлъжняваха и търговците тропаха по вратата им да си искат парите. В Ламбет имаше няколко магазина и кръчми, в които не ги пускаха да припарят.

— О, има няколко кръчми. „Петте камбани“, където ходи татко, „Короната“ и „Новият хан“, който е в Пидълхинтън, съседното село. Ако искаш различна проповед, в Пидълхинтън също има църква.

— Още един Пидъл? Колко Пидъла има?

— Няколко.

Преди Джем да ги изреди обаче, една сцена привлече вниманието им. Сред артистите вървеше момче, което влачеше тежък пън, завързан за крака му, от тези, с които спъват конете да не бягат. Дочу се вик и когато Маги и Джем погледнаха, видяха мистър Блейк надвесен над него.

— Кой ти сложи тия букаи, момче? — крещеше той на ужасеното момче, защото в гнева си, макар и не предназначен за момчето, мистър Блейк изглеждаше заплашителен. Челото му се сбърчи, изпъкналите му очи заприличаха на ястребови, набитото му тяло се наклони напред.

Момчето се страхуваше да отговори и трябваше един от жонгльорите да се приближи и да каже:

— Мистър Астли го направи, господине. Но…

— Веднага го развържете! — изкрещя мистър Блейк. — Никой англичанин не бива да бъде подлаган на такива унижения. И към роб не бих се отнесъл по този начин, дори и към убиец, камо ли към едно невинно момче.

Стреснат от вбесения мистър Блейк, жонгльорът се скри в насъбралата се тълпа, сред която бяха и Маги, и Джем. Тъй като никой не посмя да се приближи, мистър Блейк коленичи до момчето и започна да разхлабва възлите, които прикрепяха пъна към глезена му.

— Ето, момчето ми — рече той, след като най-после развърза въжето. — Човекът, който ти е причинил това, не е достоен да ти бъде господар и ако не поеме отговорност за постъпката си, значи е страхливец!

— Мен ли ме наричат страхливец? — прогърмя добре познатият театрален глас на Филип Астли. — Станете и ми го кажете в лицето, господине! — С тези думи той си проправи път през тълпата и се приближи до мистър Блейк, който се изправи и застана толкова близо до него, че коремите им почти се допряха.

— Наистина сте страхливец, господине, и тиранин! — извика той с изпепеляващ поглед. — Да причиниш такова нещо на дете! Остави ме, Кейт — изръмжа той към мисис Блейк, която се беше присъединила към кръга от зяпачи и го дърпаше за ръката. — Не, няма да отстъпя пред заплахи. Отговорете ми, господине. Защо сте оковали това невинно дете?

Филип Астли погледна към момчето, което вече се беше разревало от неочакваното внимание и се беше вкопчило във въжето, сякаш не искаше да се раздели с него. На устните на Филип Астли се появи бегла усмивка, той отстъпи крачка назад и пламъците на гнева му угаснаха.

— А, господине, заради букаите протестирате, така ли?

— Разбира се, че заради тях. Всеки цивилизован човек би се възмутил! Никой не заслужава такова отношение. Трябва да се реванширате, господине. Да, извинете се на момчето и на нас, че ни направихте свидетели на това унижение!

Вместо да отговори в същия дух, Филип Астли се изкикоти, което накара мистър Блейк да стисне юмруци и да се втурне напред.

— Мислите, че се шегувам ли? Уверявам ви, че не!

Филип Астли помирително вдигна ръце.

— Кажете ми, мистър… Блейк, ако не греша? Моят съсед, струва ми се, макар и да не сме се срещали, защото Фокс ви събира наема, нали, Фокс? — Наблюдаващ сблъсъка от тълпата, Джон Фокс кимна лаконично. — Е, мистър Блейк, бих искал да знам, попитали ли сте момчето защо влачи пъна?

— Няма какво да го питам — отвърна мистър Блейк. — Ясно е като бял ден, че е наказано по този варварски начин.

— И все пак може би трябва да чуем младежа. Дейви! — Филип Астли бе насочил йерихонската си тръба към момчето, което не трепна пред него, както пред сбърчените вежди и огнения поглед на мистър Блейк. — Защо влачеше пъна, момче?

— Защото вие ми го сложихте, господине — отвърна момчето.

— Виждате ли? — Мистър Блейк се обърна към тълпата за подкрепа.

Филип Астли отново вдигна ръка.

— И защо ти го сложих, Дейви?

— За да свикна с него, господине. Заради представлението.

— Кое представление?

— Пантомимата, господине. „Приумиците на Арлекин“.

— И каква роля играеш в тази пантомима, която между впрочем ще бъде коронният номер на новата програма и Джон Астли ще играе Арлекин! — Филип Астли не можа да устои на възможността да рекламира представлението си.

— На затворник с пранги, господине.

— И сега какво правиш, Дейви?

— Репетирам, господине.

— Репетираш — повтори Филип Астли с апломб и се обърна към мистър Блейк, който все още го гледаше страховито. — Виждате ли, Дейви репетираше роля, господине. Той се преструваше. Вие най-добре ще разберете това. Гравьор сте, нали така? Човек на изкуството. Виждал съм работите ви, много са хубави, много. Хващате същността, господине. Наистина.