— Вижте — каза мистър Блейк, без дори да ги поздрави, защото се беше съсредоточил върху това, което искаше да обясни. — Отсамната страна, светлата страна, и другата — тъмната…

— Ето, това е противоположност — прекъсна го Маги. — Светло и тъмно. За това говорехме, нали, Джем?

Лицето на мистър Блейк светна.

— О, противоположните неща. Какво казваше за тях, момичето ми?

— Ами Джем не ги разбира и аз се опитвах да му обясня…

— Разбирам ги! — намеси се Джем. — Лошото, то се знае, е обратното на доброто и момичето е обратното на момчето. Но… — Той спря. Беше странно да приказва такива неща на възрастен човек. Никога не бе водил подобен разговор с родителите си или на улицата в Пидълтрентайд, или в кръчмата. Там се вълнуваха дали през нощта ще падне слана или кой ще заминава за Дорчестър, или чия ечемичена нива е готова за жътва. Нещо се беше случило с него след идването му в Лондон.

— Какво има, момчето ми? — Мистър Блейк го чакаше да продължи. Това беше ново за Джем — един възрастен човек се интересуваше какво мисли той.

— Ами според мен — започна той бавно, като си проправяше път в обърканите си мисли — странното при противоположностите е, че и сухото, и мокрото са свързани с водата, че и момчето, и момичето са хора. Раят и адът са местата, където отиваш, като умреш. Те всички имат нещо общо. Така че не са напълно различни, както мислят хората. Едното не значи, че другото го няма. — Джем почувства, че го заболява глава от усилието да обясни тези неща.

Мистър Блейк обаче кимаше леко, сякаш мислеше за тези неща непрекъснато и добре го разбираше.

— Прав си, момчето ми. Нека ти дам един пример. Какво е обратното на невинността?

— Много просто — намеси се Маги. — Да си преживял разни неща.

— Точно така, момичето ми. Опитът. — Маги сияеше. — Кажи ми тогава: невинна ли си или опитна?

Усмивката на Маги изчезна бързо, като че ли въпросът на мистър Блейк я нарани физически. Лицето й придоби потайния израз, който Джем помнеше от първата им среща, когато Маги говореше за Улицата на главорезите. Тя направи гримаса към един минувач и не отговори.

— Виждаш ли, това е труден въпрос, нали така, момичето ми? Ето ти още един: ако невинността е този бряг на реката — посочи мистър Блейк към Уестминстърското абатство, — а опитът онзи бряг — посочи той към Амфитеатъра на Астли, — какво има в средата на реката?

Маги отвори уста, но не можа да измисли бърз отговор.

— Помислете си за това, деца, и ми отговорете друг път.

— А вие ще ни отговорите ли на един въпрос, мистър Блейк? — попита Маги, която бързо се окопити. — Защо рисувахте онази статуя гола? Там, в Абатството.

— Маги! — просъска Джем, притеснен, че тя признава шпионирането им.

Мисис Блейк премести озадачен поглед от Маги към Джем и после към съпруга си.

Но мистър Блейк, който не изглеждаше притеснен, взе въпроса й на сериозно.

— Виждаш ли, момичето ми, аз не рисувах статуята. Не понасям да рисувам от натура. Макар че го правех няколко години в Абатството, когато бях чирак. Това упражнение ме научи на много неща и първото от тях е, че, веднъж разбрал повърхността на едно или друго, няма какво повече да се задържаш там, а трябва да погледнеш по-надълбоко. Затова не рисувам от натура — много е ограничаващо и умъртвява въображението. Не, по-рано днес рисувах това, което ми беше казано да нарисувам.

— Кой ви каза?

— Брат ми Робърт.

— Той там ли беше? — Маги не си спомняше да е видяла някого с мистър Блейк.

— О, разбира се, беше. Е, Кейт, да тръгваме, а?

— Но… — Маги търсеше нещо, с което да задържи семейство Блейк.

— Знаете ли за ехото в нишите, господине? — намеси се Джем. И той искаше мистър Блейк да остане. В него имаше нещо особено — отдалечен и близък с вниманието си, възрастен и в същото време дете.

— Какво е това ехо, момче?

— Ако стоите в противоположни ниши, можете да се чувате един друг — обясни Маги.

— Наистина ли? — Мистър Блейк се обърна към жена си. — Знаеше ли това, Кейт?

— Точно това не.

— Искате ли да опитате? — продължаваше Маги.

— Да опитаме ли, Кейт?

— Ако желаеш.

Маги сподави хихикането си, докато водеше мисис Блейк към нишата и я обръщаше с лице към стената, а в същото време Джем заведе мистър Блейк до отсрещната ниша. Мистър Блейк заговори тихо на стената и след малко той и жена му се разсмяха. Маги и Джем чуха само това, но не и разговора — предимно едностранен, защото мисис Блейк през повечето време се съгласяваше със съпруга си. Уединението им остави децата сами от двете страни на моста и те се почувстваха някак неловко. Накрая Джем отиде при Маги.

— Какво според теб си говорят?

— Откъде да знам. Със сигурност няма да е за цената на рибата. Иска ми се да ни пуснат при тях.

Дали мисис Блейк я чу? В този момент тя излезе и каза:

— Деца, елате вътре с мен. Мистър Блейк ще пее.

Джем и Маги се спогледаха, после се мушнаха в нишата при мисис Блейк. Отблизо тя миришеше на пържена риба и въглищен прах.

Натикани плътно един до друг, Джем и Маги се закикотиха, но не се опитаха да се раздалечат.

— Готови сме — рече тихо жената.

— Много добре — чуха те невидимия мистър Блейк. След миг той запя с висок тънък глас, много различен от онзи, с който говореше:

Когато лесът развеселен се смее

и ручей с трапчинки усмихнат се лее,

когато ветрецът засмива се с мене

и мило се смеят хълми зелени,

когато се смее узрялата нива,

когато щуреца на смях го избива

и палави щерки и млади снахи

звънливо заливат се в „Ха-ха-хи!“,

и шарени птички се смеят в гората,

и мами с черешки, с орешки софрата,

ела сред уханните цветни лехи

да пеем блажения хор: „Ха-ха-хи!"[1]

Когато песента свърши, те продължиха да мълчат.

— Ха-ха-хи — повтори след малко Маги, нарушавайки тишината. — Не я знам тая песен.

— Негова е — обясни мисис Блейк. Джем долови гордостта в гласа й.

— Сам ли измисля песните? — попита той. Никога не беше срещал човек, който пише песни. Не беше се замислял откъде идват песните, които хората пеят. Тях просто ги имаше, за да ги вземеш и да ги научиш.

— Стихове, песни и тъй нататък — отвърна мисис Блейк.

— Хареса ли ти, момчето ми? — прозвуча гласът на невидимия мистър Блейк.

Джем се стресна. Беше забравил, че може да ги чува.

— О, да!

— Тя е от една моя книга.

— Как се казва? — попита Джем.

След известно мълчание мистър Блейк отвърна:

— „Песни за невинността“.

— О! — възкликна Маги и се разсмя. Мистър Блейк също се разсмя в своята ниша, после и мисис Блейк, накрая и Джем. Каменните стени подеха смеха им, който се сля с пукота на първите фойерверки от финала на представлението. По нощното небе се посипа жива жар.

III

Май 1792

1

Макар че трябваше да глади чаршафи и носни кърпи — майка й не й поверяваше по-финото пране, — Маги остави задната врата отворена, за да наблюдава поляните на Астли. Простираха се точно зад къщата, в която държаха стаи. Дървената ограда, отделяща градината им от поляните, закриваше гледката. Тя обаче беше стара и изгнила и Маги бе отпрала няколко дъски, за да минава напряко, така че сега в оградата зееше пролука. Щом ютията изстинеше, тя я пъхаше във въглените и излизаше навън да провре глава през пролуката, за да наблюдава репетициите на поляните. Оглеждаше се и за Джем, с когото трябваше да се срещне там.

Когато се върна в кухнята за трети път, съзря до дъската за гладене майка си, боса и още по нощница. Гледаше намръщено чаршафа, който дъщеря й беше изгладила наполовина. Маги се втурна към огнището, грабна ютията, избърса я от пепелта, пристъпи към чаршафа и побутна майка си с надеждата, че ще се отдръпне.

Бет Батърфийлд обаче не помръдна. Продължаваше да стои здраво на плоските си стъпала, с леко разкрачени крака и скръстила ръце на едрите си гърди, които, свободни от корсета, бяха увиснали до корема й. Тя се протегна и потупа чаршафа.

— Виж тук, изгорила си го!

— Отпреди си беше изгорен — излъга Маги.

— Гледай все пак да го сгънеш така, че петното да не се вижда — каза майка й с прозявка и поклати глава.

Бет Батърфийлд често повтаряше, че в жилите й тече сапунена вода, защото и майка й, и баба й, и прабаба й бяха перачки в Линкълншър. И през ум не и беше минавало да върши нещо друго в живота си, дори и когато Дик Батърфийлд от Йоркшър, тогава млад и хубав, без сегашните бръчки на челото, мина през селото им на път за Лондон и я омая да го последва. Тя пристигна в Съдърк, където заживяха отначало, и остана безразлична към новите неща наоколо. Веднага поиска да купят ново корито, вместо да пренасят старото, за което още съжаляваше. Не се оплакваше от мизерното заплащане или дългите часове над коритото, нито, че съсипва ръцете й, заприличали на свински крачета още когато беше на двайсет. Започваше месечното пране на редовните си клиенти в четири сутринта и понякога не подвиваше крак до полунощ. Знаеше да пере. Да й предложиш да върши нещо друго, беше все едно да й кажеш да промени формата на лицето си. Тя все още се учудваше, че Маги не само не е много добра в прането, но и не се старае да се научи.

— И къде си ходила? — попита неочаквано Бет Батърфийлд, която едва сега се беше събудила.