Трейси Шевалие - Жива жар

Иначе беше тихо и само понякога избухваха аплодисменти и ревове. Макар че улицата пред амфитеатъра беше добре осветена, пътищата се губеха в тъмнина. Самият мост приличаше на мъглява гърбица, върху която се нижеха две редици фенери. Зад тях като тежък черен плащ висеше Лондон.

Краката му го понесоха към реката и моста. Тръгна по него, следвайки фенерите — кръгче след кръгче светлина. По средата му се спря и се надвеси над перилата. Беше много високо, за да може да види нещо долу, и толкова тъмно, че едва ли можеше да различи каквото и да било. Дори и така той усети, че Темза е по-различна. Сега беше пълноводна. Джем долавяше бученето, гъргоренето и плисъка в каменните подпори на моста. Тя му напомняше на стадо крави в тъмнината, дишащи тежко и пляскащи с копита в калта. Пое си дълбоко дъх — подобно на кравите, реката миришеше на свежа трева и изпражнения, на онова, което влизаше и излизаше от града.

Внезапно го лъхна друг мирис, като на портокаловите кори, но много по-силен и по-сладникав. Много сладникав. Гърлото на Джем се сви, когато една ръка сграбчи неговата, а друга се мушна в джоба му.

— Здравей, гълъбче. Късмета си ли търсиш там долу? Е, намери го.

Джем се опита да се отскубне от жената, но ръцете й бяха силни. Не беше по-висока от него, макар лицето й да беше старо под грима. Косата й беше яркожълта, грееше дори в сумрака, а роклята — мръсно синя и дълбоко изрязана. Тя притискаше гърди в рамото му.

— За теб само шилинг, миличък.

Джем надникна към разголените й набръчкани гърди. През тялото му преминаха тръпки на желание и отвращение.

— Остави го на мира! — чу се глас от тъмнината. Маги се втурна към тях и рязко издърпа ръката, вкопчена в неговата. — Той не те иска. Много си стара и смрадлива и ще му лепнеш сифилис. А пък и вземаш много скъпо!

— Малка кучка! — изкряска проститутката и замахна към Маги, която лесно избегна удара и я накара да залитне. Джем долови миризмата на джин и изгнил портокал. Протегна ръка да я задържи да не падне, но Маги извика:

— Недей, пак ще се залепи за теб! И ще те обере до шушка, ако вече не го е сторила. Имаш ли нещо в джобовете си?

Джем поклати глава.

— Толкова по-добре, нямаше да можеш да го изкопчиш от нея. Щеше да го свие на мига. — Маги се огледа. — Щом циркът свърши, ще се появят много такива. Това е най-удобното време за кражба — когато всички са щастливи от представлението.

Джем сподири с поглед жената, която се заклатушка към следващия кръг светлина. Там тя се вкопчи в друг мъж, но той я отблъсна, без да я погледне. Джем потрепери и отново се взря в реката.

— Ето това ме отвращава в Лондон — леките жени.

Маги се облегна на парапета.

— В Пидъл-дрън-дий няма ли леки жени?

— В Дорчестър има, но не са толкова гнусни.

Умълчаха се, загледани в реката.

— Защо напусна представлението? — попита след малко Маги.

Джем се поколеба.

— Прилоша ми и излязох на чист въздух. Вътре беше много задушно.

Изражението й говореше, че не му вярва. Тя обаче не каза нищо, само взе камъче от земята и го метна през парапета. И двамата се заслушаха да чуят как ще цопне във водата, но една минаваща карета заглуши звука.

— А ти защо излезе? — попита Джем, когато каретата се отдалечи.

Маги направи гримаса и каза:

— Оставаше само „Шивачът от Брентфорд“ и след това финалът. Гледала съм „Шивачът“ много пъти. За финала по-добре да си отвън, поне заради фойерверките над реката.

От амфитеатъра се надигна вълна от смях.

— Ето, смеят се на „Шивачът“ — рече тя.

Когато смехът заглъхна, настъпи тишина. Нямаше карета. Джем се чувстваше неловко до Маги. Макар че явно се беше обидила в Абатството, сега не го показваше. Той се изкушаваше да каже нещо, но не искаше да развали крехкото примирие, установило се между тях.

— Мога да ти покажа една магия — рече внезапно Маги.

— Каква?

— Влез там. — Тя посочи една от каменните ниши над подпорите на моста. Представляваше объл заслон, висок около два метра, където минувачите да се приютят, ако завали. Отгоре имаше лампа, която осветяваше мястото наоколо, но самата ниша оставаше тъмна. За да направи удоволствие на Маги, Джем влезе в нея с лице към Маги.

— Не, обърни се обратно — заповяда Маги.

Джем се подчини, чувствайки се глупав и уязвим с гръб към света и с нос залепен за студения камък. Вътре беше влажно и миришеше на урина и секс.

Чудеше се дали Маги не му крои някакъв номер. Може би беше отишла да доведе някоя от проститутките да я натика при него в нишата, където той нямаше да може да избяга. Тъкмо се канеше да се обърне и да я обвини, когато чу съблазняващия й глас в ухото си:

— Познай откъде говоря.

Джем се обърна рязко. Маги я нямаше. Той прекрачи навън и се огледа, чудейки се дали не му се е сторило, че чува гласа й. Тогава тя излезе от тъмнината на нишата срещу него, от другата стана на моста.

— Влез пак вътре! — извика тя.

Джем отново се напъха в нишата с лице към стената, напълно объркан. Как можеше да шепне в ухото му и след това да изтича през пътя толкова бързо? Чакаше да го направи пак, като си мислеше, че този път ще я хване. Премина карета. Когато стана тихо, той отново чу отблизо гласа й:

— Здрасти, Джем. Кажи ми нещо хубаво.

Джем надникна навън, но нея я нямаше. Поколеба се и пак се обърна към стената.

— Хайде, Джем, няма ли да кажеш нещо? — шептеше гласът й зад камъка.

— Ти чуваш ли ме? — попита Джем.

— Да! Не е ли невероятно! И аз те чувам, и ти ме чуваш!

Джем се обърна и погледна към другата ниша. Маги се размърда леко и той долови проблясък по белия шал около раменете й.

— Как го направи? — каза той, но отговор не последва. — Маги? — Когато и този път не отговори, Джем се обърна с лице към стената. — Чуваш ли ме?

— Сега те чувам. Трябва да си с лице към стената, нали разбираш. Иначе не става.

Минаха две карети и заглушиха останалите й думи.

— Но как е възможно? — попита Джем.

— Не знам. Просто се чува. Една от проститутките ми каза за това. Най-хубаво е, ако пееш.

— Ако пея?

— Давай, изпей една песен.

Джем се замисли и след минута запя:

Гласът му все още беше силен, макар че скоро щеше да заглъхне. С лице към своята издълбана стена, Маги се радваше, че е сама в мрака, за да може да слуша Джем, без да трябва да му се подиграва. Напротив, можеше да се усмихва, слушайки простичката му песен и ясния му глас.

След края на песента и двамата се умълчаха. Мина още една карета. Маги можеше да подхвърли някоя остроумна забележка — да го подразни, че пее за цветя, или да го подкачи, че тъгува за селото си. Ако бяха сред хора, със сигурност щеше да го направи. Но те бяха сами, сгушени между неподвижните камъни, защитени от света и все пак свързани чрез звуците.

Така че тя не му се присмя, а отвърна с песен:

Чу как Джем се смее тихо.

— Никога не съм казвал, че селото е по-хубаво от града. — рече той. — Не знам и дали са напълно различни.

— Разбира се, че са.

— Не знам — повтори Джем. — В Ламбет има улици със същите цветя като в нашата долина — иглики, метличина и перуники. Но аз и без това никога не съм разбирал противоположностите.

— Много е просто. — Гласът на Маги се носеше около него. — Едното е точно обратното на другото. Обратното на съвсем тъмна стая например е осветена стая.

— Но стаята си е стая и в двата случая.

— Тогава не мисли за стаята. Просто мисли за черното и бялото. Е, ако не си мокър, тогава какъв си?

— Сух — каза Джем след минута.

— Това е то. Ако не си момче, си…

— Момиче. Аз…

— Ако не си добър, си…

— Лош. Знам, но…

— И няма да отидеш в рая, а в…

— Ада. Престани! Знам всичко това. Просто смятам… — покрай тях изтрополи карета и заглуши думите му. — Трудно е да се говори за това по този начин — каза Джем, когато стана тихо.

— Какво, от противоположни страни на пътя ли? — Смехът на Маги екна в каменната ниша на Джем. — Тогава ела при мен.

Джем изтича отсреща, а Маги излезе от своята ниша.

— Ето — рече тя. — Сега сме момче и момиче от една и съща страна на пътя.

Джем се намръщи.

— Но това не е противоположното на нас — каза той, посочвайки мястото, откъдето току-що беше дошъл. — Това е просто отсрещната страна. Не значи, че там е различно. Тази страна на пътя, отсрещната страна на пътя — те са все страни на пътя.

— Е, момчето ми, те са това, което прави пътя път — каза една от двете тъмни фигури, приближаващи към тях откъм Уестминстър. Когато излязоха на светло, Джем разпозна широкото чело и големите очи на мистър Блейк, които го пронизваха дори и в тъмнината.

— Здравейте, мистър Блейк, мисис Блейк — рече Маги.

— Здравей, миличка — отвърна мисис Блейк.

Катрин Блейк беше малко по-ниска от мъжа си, но също с набита фигура. Имаше малки очи, широк нос и едри червени бузи. Старата й шапка беше смачкана, сякаш някой беше седял върху нея, докато е била мокра от дъжда. Усмихваше се мило. Изглеждаше уморена, сякаш е угодила на мъжа си да се разходят в тъмното, но не е искала. Джем беше виждал това изражение и на други лица — обикновено женски, понякога помръкнали, докато чакат мъжете си, които пият в кръчмата или говорят с други мъже за цената на семената.