Някой трябваше да плати за привилегията да се радва на компанията на Ейнджъл. Двайсет и пет процентен дял в Ийгъл Хед не беше лошо заплащане за три години „работа“.

Ейнджъл не забеляза циничната оценка на Хоук за нея. Тя наблюдаваше Дери, виждаше само сенките на болката и безсънието под пребледнялата му кожа. Дери изглеждаше много млад, но тя знаеше, че това беше само привидно.

Никой, който бе преживял катастрофата преди три години, не можеше да бъде млад отново. Неопитен — да. Млад — никога.

Ейнджъл въздъхна.

„Дери трябва много да харесва Хоук, за да му е обещал, че ще му бъда лична екскурзоводка. Сигурно и той е доловил самотата под повърхността на Хоук. Той е самотен като ястреб в небето. И също толкова красив — силен, грациозен, мрачен, с очи, които проникват до дълбините на душата.“

Ръката на Ейнджъл се поколеба върху косата на Дери, но бързо продължи да го гали.

„Няма причина да не покажа на Хоук възможностите за отдих в тази част на страната. И без това щях да прекарам цялото лято обикаляйки остров Ванкувър и Вътрешния пролив. Едва ли е толкова много да взема Хоук със себе си и по този начин да помогна на Дери да постигне една своя мечта.“

Ейнджъл вдигна глава и не се изненада, когато разбра, че Хоук я бе наблюдавал. Тя срещна твърдия му, проницателен поглед, без да мигне.

— За колко време ще ти трябвам? — попита спокойно.

Ъгълчето на устата му се изви цинично надолу. „Не повече от една-две нощи“.

Хоук обаче не издаде мислите си. Когато заговори, гласът му беше спокоен и равен.

— Не повече от шест седмици. Не мога да отделя повече време. Трябва да се занимая с още няколко сделки със земя.

Хоук се намръщи едва забележимо. Той беше започнал сложна комбинация от сделки със земя и акции, които трябваше да бъдат приключени след около шест седмици. Тогава или щеше да бъде много по-богат отколкото сега, или щеше да му се наложи да започне от нулата.

И в двата случая щеше да бъде вълнуващо.

Това беше единственото нещо, което имаше значение за Хоук. Не парите, а тръпката. Откакто беше престанал да се състезава, той на няколко пъти, бе успял да спечели много и да загуби всичко. Също както и в състезателната си кариера, предпочиташе да печели в бизнеса, вместо да губи или да се разорява.

Но независимо дали губеше, или печелеше, тръпката оставаше. Откриване, преследване, унищожаване. Безкраен цикъл, безкрайно вълнуващ, който показваше на Хоук, че е жив.

— Шест седмици — повтори Ейнджъл, като с усилие сдържа гласа си спокоен.

— Не през цялото време. Ще идвам тук и ще си отивам — той я изгледа мрачно. — Можем да направим предварителен график. Кажи ми какво може да се види и направи и ще решим кога е най-удобно и за двама ни.

Ейнджъл кимна отнесено.

— Без обещания — добави Хоук. — Може да не харесам видяното. В такъв случай сделка няма да има.

Ейнджъл погледна Дери. Той се размърда и изстена тихо. Болката му не беше изчезнала, а само се бе отдалечила малко.

За миг ръката й увисна над косата му. Ейнджъл се замисли колко много пъти Дери бе седял до леглото й, бе наблюдавал неспокойния й сън и я бе чувал да стене, защото не можеше да контролира емоциите си.

Толкова много пъти се беше събуждала, за да бъде посрещната от широката му усмивка и окуражаващото „днес изглеждаш по-добре“.

Не можеше да не помогне на Дери. Ако трябваше да развежда Хоук наоколо в продължение на шест седмици, щеше да го направи.

Ръката й отново започна да гали нежно русата коса на Дери.

— Добре — каза Ейнджъл, без да вдига поглед към Хоук. — Щом трябва.

Глава 5

Беше още тъмно и до разсъмване оставаше още почти час. Ейнджъл се движеше безшумно в кухнята, като слагаше храна в торби, правеше сандвичи и пържеше бекон в тигана.

Когато чу тропота от патериците на Дери в коридора, тя отряза още няколко парчета бекон и ги пусна в тигана.

— Рано си станал — обърна се усмихната към него. — Аз ли те събудих?

— Не.

Дери направи гримаса. Обикновено сутрин беше много весел и понякога това я влудяваше. Сегашното му изражение обаче подсказа на Ейнджъл, че глезенът го болеше адски.

— Как спа? — тя наблюдаваше внимателно лицето му.

Дери се намръщи. Ако към изражението му се прибавеха и русите къдрици, човек можеше да го вземе за ядосан шестнайсетгодишен хлапак.

— Зле — измърмори той. — Имам чувството, че съм махмурлия.

— И така изглеждаш. Портокалов сок?

Дери се прозина, прокара ръка през косата си и кимна.

— Ако обичаш — каза той, след което попита: — Кафе?

— Сядай. Ще ти донеса.

Докато Дери сядаше на масата, поставена пред прозореца с изглед към пролива, Ейнджъл сложи на един поднос кафе, сок, препечен хляб и домашен конфитюр, който й беше подарък от съседката госпожа Кари, която правеше най-хубавите конфитюри на остров Ванкувър. Преди два месеца тя се беше спънала в котката си и си беше счупила бедрената кост. Гипсът й вече беше свален, но Ейнджъл все още пазаруваше вместо нея.

— Къде е Хоук? — попита Дери, когато Ейнджъл остави подноса на масата.

— На телефона.

Дери поклати глава.

— Той работи твърде много. Още не се е съмнало.

— Говори с Лондон, с лорд не знам кой си.

— Сигурно е за онзи остров, който иска да купи.

— Цял остров ли? — попита Ейнджъл.

— Да. Иска да го превърне в завод за крекинг на суров нефт от Северно море.

Ейнджъл се поколеба за малко, след което се върна до печката.

— Хоук трябва да е много богат — каза тя.

— Предполагам, че е. Когато помолих банката да го провери като потенциален купувач на Ийгъл Хед, трябваше само да спомена името Майлс Хоукинс и погледът на стария Джонстън светна като коледна елха.

— Портокалов сок — каза Ейнджъл.

Дери послушно изпи сока.

— Хоук има доста стабилна репутация в онова, което Джонстън нарича „международната финансова общност“ — добави Дери. — Първокласен голям играч.

Дери замълча, за да отпие няколко глътки кафе. След това въздъхна и погледна с надежда кафеварката.

Ейнджъл се усмихна, взе кафеварката и доля чашата му.

— Странно е — каза след малко Дери. — Хоук не се държи като богаташ.

Ейнджъл сви рамене и се върна при тигана с бекона.

— И какво според теб означава да се държи като богаташ?

— Нали знаеш. Да хвърля пари навсякъде. Да споменава имената на съответните курорти, на съответните хора. Частни самолети и свръхбързи коли.

— Като Клариса ли?

Дери замълча и въздъхна.

— Да. Тя беше нещо различно, нали?

Ейнджъл потисна усмивката си.

— Ще ти кажа какво беше различното в нея — каза тя, — но от мен не се очаква да знам думата. Добре, че ти успя да разбереш каква е в действителност, Дери. Вярно е, че беше невероятно красива, но имаше интелект на мида.

— Не обиждай мидите — каза сухо Дери.

Ейнджъл се усмихна и сложи ивиците бекон да се сушат на хартиени салфетки.

— Колко яйца? — попита тя.

— Пет.

— Гладни сме, така ли?

— Ако случайно си забравила, снощи проспах вечерята.

— А-ха — каза Ейнджъл.

Тя си спомняше прекрасно вечерята. Двамата с Хоук бяха прекарали един час в обсъждане на програмата. Тя беше изготвила списък с нещата, които трябваше да направят, и бе отбелязала приблизително колко време ще им трябва за всяко. Хоук беше погледнал бегло списъка и го бе оставил встрани.

След това беше започнал да разпитва Ейнджъл за подробностите, без да пропуска нито едно от трийсет и седемте предложения в списъка, който бе гледал в продължение на не повече от шейсет секунди. Въпросите му бяха кратки и изчерпателни. В края на разговора им Ейнджъл се беше почувствала напълно изтощена.

Когато Хоук бе събрал цялата необходима информация, без да поглежда към списъка, бе написал нов график, бе подал няколко хиляди долара на Ейнджъл за разходите и я бе оставил сама.

Той бе прекарал следващия час в разговори с фондовата борса в Токио.

Ейнджъл сложи бърканите яйца в тигана за омлет и го завъртя сръчно, след което прибави различните съставки.

— Гъби? — попита тя.

— Всички екстри — отвърна незабавно Дери. Омлетът стана по-дебел. Точно когато Ейнджъл го сгъна на две, избръмча звънецът на таймер.

Тя сложи омлета на Дери на една затоплена чиния и измъкна една тава с кроасани от печката. Дери долови аромата на кроасаните и се усмихна.

— Благодаря, Енджи — каза тихо той. — Това е много по-хубаво от препечен хляб с фъстъчено масло.

— Всичко е по-хубаво от препечен хляб с фъстъчено масло.

— Дори лебервурст със сметана? — подхвърли невинно Дери.

Ейнджъл потръпна.

Дери опита омлета и въздъхна.

— Клариса беше права за едно нещо — каза той.

— Така ли?

— Ти ще ме разглезиш твърде много, за да проявя интерес към друга жена.

Ейнджъл се разсмя и разроши косата му. След това се обърна да тръгне към печката и за малко щеше да се блъсне в Хоук.

— Ох! — Ейнджъл отстъпи стреснато назад. — Господи, ама ти си бил много безшумен!

Хоук я погледна хладно. Чертите му изглеждаха необичайно остри, а очите му изглеждаха черни на изкуствената светлина.

Ейнджъл щеше да отстъпи още по-назад, ако гипсираният крак на Дери не й пречеше.

— Не спа ли добре? — попита тя, докато оглеждаше лицето на Хоук.

— Спах както всяка нощ — тонът му беше отсечен и студен като погледа му, който я оглеждаше от главата до петите.

Той се обърна и взе една чаша за кафе. След това взе кафеварката и напълни чашата. Докато отпиваше от кафето, погледът му се спря върху съставките за омлета.

— Седни — каза му Ейнджъл. — Колко яйца искаш в омлета?

— Няма нужда — отвърна Хоук с мрачен поглед. — Аз не бих искал да бъда разглезен — за друга жена.

Дери издаде някакъв задавен звук, който бързо премина в бурен смях.