Затова й зададе единствения въпрос, който можеше да си позволи да й зададе, но Ейнджъл разбра подтекста.

— Това диви малини ли са? — попита Хоук, като гледаше храстите около себе си.

— Не. Те са като домашна котка, която се е превърнала в хищник. Отгледана и създадена от хората и за хората, а след това изоставена да живее сама. Повечето неща, към които се отнасят по този начин, започват да вехнат и умират. Някои оцеляват… и в подходящия сезон дават сладки диви плодове, които са най-прекрасното нещо на света. Като теб.

Хоук остави кофата с малини да се изплъзне от ръката му. С едно бързо, плавно движение вдигна Ейнджъл на ръце и впи устни в нейните в целувка, която остави и двамата разтреперани.

Отнесе Ейнджъл до одеялото и я съблече сякаш го правеше за първи път. Ръцете му бяха невероятно нежни, а устните му я поглъщаха със сладък огън. Когато тя вече не издържаше, той се сля с нея, изпълни тялото й, давайки й любов по единствения начин, по който можеше да го направи.

Същото се повтори и по-късно през нощта — красота, която унищожаваше и създаваше Ейнджъл, смърт и прераждане в ръцете на мъжа, когото обичаше. Тя докосваше Хоук по същия начин, с плам и възбуда, радваше се на тялото му, докато той не я дръпна около себе си и не бе обгорен до дъното на душата си от ангелския й огън.

Дълго след като Ейнджъл беше заспала в прегръдките му, Хоук остана да лежи буден и да наблюдава лунната светлина и тъмнината през прозорците. След това бавно се отдръпна от Ейнджъл, затаил дъх от страх, че тя може да се събуди.

Ако се събудеше, Хоук нямаше да има сили да я напусне. Щеше да остава и пак да остава, да пие от кладенеца на любовта й, без да й дава нищо в замяна.

„Ако остана, ще я унищожа.“

Дълго време остана до леглото, загледан в своя спящ ангел. Наведе се с желанието да я докосне, но не го направи. Ръката му се поколеба над възглавницата до главата й.

Хоук се обърна и излезе безшумно от къщата.

Слънцето събуди Ейнджъл. Тя измърмори нещо в просъница и протегна ръка към Хоук. Мястото до нея беше празно. Младата жена седна бързо в леглото и се огледа. След това застина.

На възглавницата на Хоук беше оставена малка близалка, увита в блестяща зелена лентичка.

Ейнджъл зари лице в ръцете си и се разплака. Хоук си бе тръгнал.

Глава 26

Дери погледна лицето на Ейнджъл, на което беше изписана решителна усмивка.

— Не се налага да тръгвам веднага за Харвард — каза той. — Мога да изчакам, докато Хоук си свърши работата и се върне.

— Не ставай глупав.

Гласът на Ейнджъл беше спокоен, но погледът й бе твърде мрачен, а лицето й — твърде бледо.

— Сигурна ли си? — попита Дери.

— Да.

Ейнджъл не каза нищо повече. Нямаше нужда да оборва предположението на Дери, че Хоук беше заминал за малко, колкото да уреди делата си. Дери и без това си имаше достатъчно грижи, свързани с преместването му на хиляди мили от дома му и с раздвижването на крака. Не беше необходимо да добавя Ейнджъл към списъка с проблемите си.

Не беше необходимо Дери да остава с нея. Наистина не беше. Тя имаше нужда да бъде сама, но не мислеше, че Дери щеше да разбере това.

— Ще ти трябва ли помощ при събирането на багажа? — попита тя.

— Не. С Мат и Дейв свършихме всичко, докато ти беше за малини вчера. Хоук ми каза да не се притеснявам за мебелите и останалите неща. Каза да оставя всичко както си е.

Ейнджъл усети в себе си чувства, които се бореха със спокойствието, което най-накрая бе наложила над мъката си.

Вчера двамата с Хоук бяха се хранили взаимно с малини, бяха се смели, бяха се целували дълбоко и бяха вкусвали един по-див, по-сладък плод.

— Тук е само куфарът, който ще взема в самолета — добави Дери, — а него вече съм го напълнил.

Отвън се чу звукът на клаксон. Един от приятелите на Дери, който също щеше да ходи на континента, беше дошъл да го закара до ферибота. Клаксонът прозвуча отново.

Ейнджъл погледна часовника в ателието си. После се наведе и вдигна малкия куфар, който Дери беше оставил до вратата.

— По-добре тръгвай — каза тя.

— Енджи…

Тя се обърна, отиде до него и го прегърна. Известно време двамата останаха прегърнати.

— Обичам те, Дери — каза Ейнджъл с насълзени очи. — Винаги ще бъда до теб, когато имаш нужда от мен.

— Не ми е приятно да те оставя тук сама — измърмори загрижено Дери. — Знам колко ти липсва Хоук.

Ейнджъл го погледна в очите и видя обичта в тях.

— Разкарай се оттук, преди да се разплача върху ризата, която ти изгладих преди малко — каза тихо тя и го погледна с трепереща усмивка.

Дери се усмихна в отговор. Той подаде на Ейнджъл лист хартия.

— Довечера след единайсет ще бъда на този телефон. Обади ми се. Ще ме мъчи дяволска носталгия.

Дери я целуна бързо, сграбчи куфара си и тръгна по коридора, като накуцваше леко.

Ейнджъл го гледаше през прозореца, докато сълзите не замъглиха погледа й. След това отиде на плажа и започна да го обикаля, докато не се стъмни и вече не можеше да вижда нищо.

Не бе осъзнавала колко силно обича Хоук, докато не бе изпитала болката от загубата. Всеки миг беше като агония, все едно че дишаше парченца стъкло.

Ейнджъл се прибра и започна да обикаля празната къща, докато не стана време да се обади на Дери. След това се прибра в ателието си, включи всички лампи и започна да нахвърля някаква скица. Тъмнината започва да отстъпва пред зората, а тя продължаваше да рисува и да изхвърля скица след скица, като търсеше онази картина, която щеше да изрази едновременно и болката, и любовта й и по този начин да създаде нова красота от болезнените остатъци на миналото.

На разсъмване Ейнджъл бе намерила подходящата картина.

Продължи да работи цял ден, изцяло потопена в творбата си. Първо увеличи пропорциите на скицата дотолкова, че да запълни панел с размери два метра височина и метър и двайсет ширина, колкото беше прозорецът в спалнята й.

Ейнджъл очерта работната рисунка върху дебел картон, след което я закрепи на стената и номерира всеки сегмент според цвета, който беше избрала за него.

Изборът на стъкло й отне часове. Всяко парче трябваше да се слива с блестящото стъкло в бронзово и кафяво, което беше избрала за основната фигура. Тя опита няколко оттенъка на златисто стъкло, докато намери подходящото.

Ейнджъл бързо маркира частта, която трябваше да бъде изрязана. Въпреки че никога не режеше прибързано стъклото, този път го направи. След това закрепи шаблона към осветената маса и изряза златния облак, който се бе появил първи в скицника й.

След това Ейнджъл наруши второ правило и продължи да работи по останалите елементи на изображението. Тя взе една тънка четка и запълни видението, което бе имала за стъклото. Сянка на усмивка, няколко елегантни движения с четката, за да изобрази косата, потрепваща на вятъра, и беше готова.

Ейнджъл включи пещта и се върна да подбира стъклото. Продължи да работи с часове, преди да осъзнае, че всъщност имаше само един избор. След катастрофата бе отказвала да използва прозрачно стъкло, защото видът на острите му парчета й напомняше за катастрофата и за смъртта на най-близките й.

За сегашната й творба обаче нямаше друг възможен фон: ками от прозрачно стъкло, излъчвани от фокусната точка в картината — протегнатите нокти на ястреб, спускащ се от празното небе.

Часовете преминаха в дни, но Ейнджъл не спираше да работи. Хранеше се, когато стомахът й започнеше да се бунтува, и спеше само когато очите й отказваха да фокусират върху творбата й.

Тя се ужасяваше, когато дойдеха тези моменти и нощта се затваряше около нея, а сърцето й беше празно като стаите в къщата. Започна да носи постоянно сребърните си бижута, наслаждаваше се на тихите викове, които звънчетата издаваха вместо нея и с които запълваха тишината.

За изработката на самия ястреб й бяха необходими няколко дни, защото всеки бронзов детайл се получаваше посредством киселина, която разяждаше в различна степен полираното кафяво и златисто стъкло. Това беше продължителен процес, но Ейнджъл нямаше нищо против. Когато работеше, работата я поглъщаше изцяло и тя не можеше да мисли или да чувства нищо, освен мига, в който живееше.

Най-накрая довърши ястреба. Повече от седемдесет парчета стъкло лежаха на работната й маса. Всяко кафяво крило беше подчертано от деликатна бронзова плетеница.

Ейнджъл започна да сглабя парчетата. Взе рамката от лакиран махагон, която беше избрала, и я закрепи за една голяма, необичайна маса, приличаща на чертожна дъска на колела, с тази разлика, че беше поставена в рамка от две дебели метални шини, които имаха достатъчно дълбоки жлебове, за да държат едновременно плота на масата и рамката на творбата, по която работеше Ейнджъл.

Плотът беше изработен така, че можеше да се свали чрез плъзгане и рамката да бъде поставена вертикално, което позволяваше на светлината да преминава през поставения в нея панел. Ейнджъл използваше това устройство, когато работеше по творби, твърде големи и твърде тежки, за да ги вдига с лекота.

Продължи да работи усилено, без да обръща внимание кое време на деня или нощта беше, като спираше само за да се нахрани или да подремне на дивана в ателието си.

След това престана да спи изобщо, погълната изцяло от творението, което беше започнало да излиза изпод ръцете й — блестящо полирано стъкло, намек за усмивка, голяма кървавочервена капка по средата на блестящото злато, едва загатнато подобие на тази капка върху ястреба; и всичко това — заобиколено от яркостта на кристалните парчета.

Най-накрая и последното парче бе залепено на мястото му, циментът бе поставен и отстранен и всяко парче стъкло бе излъскано до ослепителен блясък.

Ейнджъл въздъхна толкова дълбоко, че звънчетата на обиците й надигнаха гласове в протест, и се облегна на масата. Знаеше, че творбата й е завършена, но все още не можеше да я приеме. Не беше готова да застане срещу празнотата пред себе си, срещу празнотата вътре в себе си, където не беше останало нищо, освен сивата безчувственост на изтощението.