Елизабет Лоуел - Жена без лъжи

Хоук се върна от яхтата на сушата. Ейнджъл го чакаше легнала по корем на едно старо одеяло. Беше подпряла брадичка на дланите си и наблюдаваше огромните пчели, които прелитаха от цвят на цвят между дивите цветя.

— Съжаляваш ли цветята? — попита я Хоук.

— Какво? — измърмори Ейнджъл. — Защо трябва да ги съжалявам?

— Пчелата се мести от цвят на цвят, пие сока на цветята и отлита без дори да погледне назад.

— Това е гледната точка на пчелата — Ейнджъл изви устни в лека, тайна усмивка.

Хоук забеляза усмивката й, докато Ейнджъл се обръщаше грациозно и сядаше, за да вземе кутията безалкохолно. Хоук отвори сръчно кутията и й я подаде.

— Че има ли друга гледна точка? — попита я, докато отваряше бирата си.

— На цветето.

— И каква е тя? — попита Хоук, като се наслаждаваше на женствената усмивка на Ейнджъл.

— Цветето сменя пчела след пчела.

Ъгълчетата на устата на Хоук се раздвижиха под мустаците. Блеснаха бели зъби и се чу тихият, плътен звук на мъжки смях.

Ейнджъл наблюдаваше смаяно промяната, която беше настъпила у Хоук. Твърдите линии на лицето му се смекчиха и сега той изглеждаше по-млад, по-открит. Преди беше смятала красотата му за сурова; сега, когато се беше разсмял, й се струваше по-красив от езически бог.

Тогава Хоук се обърна и се усмихна на Ейнджъл. Тя се почувства, сякаш й бяха дали слънцето след години, прекарани в мрак. Синьо-зелените й очи поглъщаха жадно всеки миг.

— Пчела след пчела — каза той и поклати глава, без да престава да се усмихва. — Ейнджъл, ти си… специална.

— Ти също. А когато се усмихваш — добави тя дрезгаво, — си направо невероятен.

Изненадата промени отново лицето на Хоук. Очите, които бяха заблестели от смеха, заблестяха, когато осъзна, че както винаги Ейнджъл бе казала истината. Независимо колко внимателно се взираше в очите й, виждаше в тях само радост. Сенките на страха и безпокойството липсваха.

— Трябва да се усмихвам по-често — каза тихо Хоук.

— Да — съгласи се Ейнджъл и го погледна в очите. — Това ще бъде… специално.

Ръката на Хоук се плъзна бавно към ръката на Ейнджъл. Върховете на пръстите му проследиха извивката на едната й вежда, правата линия над носа й и вдлъбнатината под едната висока скула. Искаше му се да наведе глава и да я вкуси много нежно, да почувства топлината на кожата й под устните си.

Вместо това Хоук продължаваше да се усмихва на Ейнджъл и усещаше как нейната усмивка прониква в него и превръща всичко, до което се докоснеше в ярки цветове. Той отдръпна бавно ръката си, преди удоволствието в погледа й да бе засенчено отново от страха.

— Какво друго трябва да направим, за да си осигурим вечерята? — попита Хоук.

Въпреки че се беше обърнал с гръб и събираше остатъците от импровизирания пикник, Ейнджъл долови дрезгавата нотка в гласа му. Внезапно тя осъзна, че бе стояла напълно неподвижно, докато пръстите му бяха запаметявали лицето й.

По тялото й премина тръпка, когато си спомни какво означаваше да стигне до интимност с Хоук. Отначало нежно, а след това болезнено преживяване.

— Р-риба — каза Ейнджъл. След това се изкашля и опита отново. — Риба.

Хоук погледна към входа на залива. Вятърът все още не беше утихнал и вълните бяха твърди силни.

— Може би трябва да се задоволим с мидите и омарите — каза той с изпълнен със съмнение глас.

— В залива — побърза да обясни Ейнджъл — има треска.

— Сьомга?

Ейнджъл въздъхна.

— Съмнявам се, но е възможно.

„Дори да получиш усмивка от ястреб.“

Двамата събраха всичко. Този път Ейнджъл мина през водата. Денят беше топъл и водата в плиткото не беше толкова студена. Когато стигна до яхтата, водата стигаше едва до извивката на бедрата й.

— Сега идва трудното — каза Ейнджъл, докато местеше кофата в другата си ръка.

Хоук мълчаливо хвърли всичко, което носеше, на палубата. След това се хвана за перилата и се изтегли с ръце на борда с едно мощно движение.

Ейнджъл зяпаше, сякаш не вярваше на очите си. Хоук се наведе и взе кофата от ръцете й.

— Кое е трудното? Почистването на омарите ли?

След няколко секунди Ейнджъл осъзна, че Хоук не се шегуваше. Той наистина не знаеше какво бе имала предвид тя. Ейнджъл хвърли един поглед към небето и се запита защо животът разпределяше толкова нечестно физическите дарби.

— Качването в проклетата лодка — каза с отвращение Ейнджъл. — Това е трудното, поне за нас, обикновените смъртни.

Хоук изглеждаше изненадан, но след малко я разбра. Мустаците му затрепериха, докато се опитваше да не се разсмее. Като държеше главата си наведена и без да бърза, той постави кофата така, че да не бъде преобърната от някое невнимателно движение.

Ейнджъл се усмихна въпреки неудобството от ограниченията на собственото си тяло.

— Давай — каза тя. — Смей се. Ще ти го върна.

Тихият мъжки смях накара тръпки да полазят по тялото й. Хоук вдигна глава и се наведе към нея през перилата.

Тя забеляза, че два от зъбите му бяха леко изкривени, а по горната извивка на устната му се виждаше някакъв белег. Несъвършенствата на усмивката му само я правеха по-красива за Ейнджъл, както несъвършенствата, които правеха стъклото, с което работеше, уникално.

След това усмивката изчезна и останаха само вперените в нея кафяви очи.

— Нека да ти помогна — предложи Хоук.

— Ще ми дадеш на заем крилата си, така ли? — отвърна сухо Ейнджъл.

— В известен смисъл.

Хоук я улови под мишниците и я вдигна, извърна се и я спусна на палубата, без да удари глезените й в перилата. Намръщването, което тя се опита да прикрие, не му убягна и той я пусна много нежно.

Ейнджъл въздъхна и накара тялото си да се отпусне въпреки болката, която й причиняваше раната на гърба. Знаеше, че ако се опита да се пребори с болката, само щеше да влоши положението. Тя вдъхна внимателно и размърда рамото си.

— Съжалявам — каза Хоук. — Не исках да те нараня.

— Ти не ме нарани.

— Но ти се намръщи от болка.

— Гърбът ми все още ме наболява — каза Ейнджъл.

— Дай да видя.

Тя се поколеба за миг, защото си спомни последния път, когато Хоук бе промил раните, оставени от кукичката. Този път обаче Ейнджъл имаше бански под блузата си и беше посред бял ден, а не късно следобед, когато здрачът над океана ставаше някак загадъчен.

„Освен това този път вече знам, че ангел и ястреб са лоша комбинация в леглото.“

— Добре — съгласи се тя.

Обърна гръб на Хоук и разкопча бързо дрехите си. Когато размърда рамене, за да измъкне ръцете си от дългите ръкави на блузата, отново усети болка и се намръщи.

— Исках да накарам Дери да погледне раната, но…

Хоук пое рязко дъх и Ейнджъл млъкна. Тъмните му очи оглеждаха раната. Двете места, на които се беше забила кукичката, бяха отекли и бяха горещи на пипане.

Хоук стисна устни. Спомни си как Ейнджъл се бе хвърлила пред него, за да защити лицето му.

А той й се бе отплатил, като я бе наранил още по-дълбоко.

— Кога за последен път си я промила?

Ейнджъл се стегна при грубостта в тона му.

— Не мога да стигна раната.

Хоук изруга тихо.

— Ще стопля вода — каза той.

Ейнджъл понечи да възрази, но осъзна, че нямаше смисъл. Погледна към слънцето.

„Има достатъчно време за риболов — помисли си тя. — Цял следобед. Може дори да остане време да подремна малко.“

Миналата нощ не бе спала добре, защото сетивата й бяха останали напрегнати в присъствието на Хоук. Дори ако лодката беше по-голяма, едва ли щеше да спи по-добре. Понякога самата мисъл, че двамата с Хоук деляха един и същ свят, беше достатъчна, за да разстрои Ейнджъл.

Когато Хоук стопли водата, Ейнджъл разгъна едно одеяло на кърмата, където бе спала миналата нощ. След това легна предпазливо по корем.

Не й беше студено, въпреки че беше само по бански костюм. Слънцето се намираше точно над яхтата и обливаше с топлина и светлина закътания залив. Яхтата се поклащаше леко.

Лек ветрец се промъкваше между клоните на дърветата, караше ги да потрепват и да въздишат.

— Будна ли си? — попита тихо Хоук.

— А-ха — отвърна Ейнджъл.

Тя се обърна да го погледне, твърде отпусната, за да мисли как да съставя цели изречения.

Хоук я гледаше с желание, което едва успяваше да прикрие. Клепачите й хвърляха сенки, които трептяха върху бялата й кожа. Слънцето беше зачервило леко бузите й, а спокойствието бе смекчило устните й в пълни, чувствени извивки. Банският костюм беше с цвета на очите й и блестеше леко.

Тя бе разпуснала косата си и я беше отметнала встрани. Сега къдриците й блестяха като злато на светлината на слънцето. Под тях се виждаха раменете й, изкусителната извивка на гърба й, контрастът между тесния й кръст и изненадващо зрелия вид на бедрата й, грациозната дължина на краката й…