Ейнджъл усещаше и раната на гърба си. Днес тя беше по-чувствителна от вчера. Беше имала намерението да накара Дери да й прегледа гърба, но всеки път, когато се бе сещала за това, го бе намирала погълнат от някакви невероятно дълги формули. Тя бе опитала да почисти сама раните и се беше отказала. Едва ли имаше човек, който можеше ефикасно сам да се погрижи за рана на това място.

Хоук и Ейнджъл стигнаха до една ивица, където нямаше миди. Ейнджъл се изправи, протегна се и се намръщи, когато усети болка в раненото си рамо. Автоматично пропъди болката от мислите си, както се беше научила да го прави, докато бе прохождала отново.

Както бе успял да я научи Карлсън, онова, което не можеше да бъде излекувано, трябваше да бъде изстрадано.

— Тези ще стигнат — каза Ейнджъл и вдигна кофата с мидите. — Двайсет за теб и двайсет за мен.

— Ами ако мидите не ми харесат? — попита Хоук с тон, който издаваше, че по-скоро му е забавно, отколкото се е разтревожил.

Ейнджъл облиза алчно устни.

— Ще измисля нещо — обеща тя.

Едната вежда на Хоук се повдигна скептично.

— Не са много големи — каза Ейнджъл.

Силната ръка на Хоук хвана дръжката на кофата и я измъкна от ръката на Ейнджъл. Под наблюдателния й поглед Хоук изплакна мидите, изтърка ги с четка и отново ги изплакна. След това напълни кофата с миди и морска вода и се обърна към Ейнджъл.

— Сега какво?

— Сложи кофата на сянка и остави природата да си свърши работата. Ние — добави тя победоносно — отиваме за омари.

Ейнджъл отиде до тревистия участък, взе капана за омари и парче бекон и се върна при Хоук.

— Това е малко по-сложно от събирането на миди — каза тя.

— Омарите са по-бързи? — подхвърли сухо Хоук.

Тя се усмихна.

— Много.

С тези думи Ейнджъл отведе Хоук до една плоска скала, която се врязваше под наклон в залива. Ейнджъл сръчно привърза парчето бекон към дъното на капана и спусна металната мрежа във водата.

— Сега — каза тя — омарите ще подушат бекона и ще се появят на бегом.

— Това нещо няма капак — отбеляза Хоук. — Какво ще попречи на гадинките да се измъкнат по същия път, по който са влезли?

— Точно в това е сложността — призна Ейнджъл. — Просто трябва да си по-бърз от тях.

Капанът се удари в дъното, което не се виждаше под зелената повърхност на водата.

Ейнджъл започна да брои тихо. Когато преброи до сто, започна да измъква капана възможно най-бързо.

Тъкмо когато мрежата се показа над водата, един омар прескочи ръба й и падна обратно в океана.

— По дяволите! — изруга Ейнджъл. — Този си струваше да го задържим.

Хоук наблюдаваше изчезващия омар.

— Обичам омари.

— Аз също. Добре, че са глупави. Рано или късно този ще се върне.

Хоук гледаше как Ейнджъл спуска мрежата, брои тихо, вдига бързо капана и оглежда с разочарование съдържанието на капана. Омарите бяха или твърде малки, или от неподходящ вид.

След двайсет минути стръвта беше почти изядена, а Ейнджъл изглеждаше напълно разочарована.

— Може ли аз? — попита Хоук и протегна ръка към капана.

Ейнджъл му подаде безмълвно жълтото въже. Тя свали пуловера си и го върза около врата си. Слънцето се отразяваше от скалите и водата и нагряваше въздуха. Въпреки вятъра отвъд залива, между скалите беше топло.

Хоук спусна капана, преброи и го вдигна. Кошницата се върна празна.

Той погледна Ейнджъл.

— Забравих да ти кажа — каза тя и издуха няколко къдрици от челото си. — Трябва да дърпаш право нагоре. Ако наклониш капана…

— Омарите се измъкват — довърши вместо нея Хоук.

След още няколко опита Хоук успя да схване какъв беше номерът. Ейнджъл седеше на скалата и го наблюдаваше. Мощните му ръце вдигаха капана толкова бързо, че всичко, което се намираше в него, буквално залепваше за дъното му.

За Хоук, изглежда, нямаше умора. След двайсет опита той беше свеж, сякаш бе направил едва два. Ейнджъл подпря глава на коленете си и запомни мъжката грация и силата на тялото му, създавайки в ума си рисувано стъкло, изобразяващо един мъж, една скала и океана.

Тогава Ейнджъл осъзна, че Хоук беше хванал един огромен омар и безгрижно посягаше да го извади от капана.

— Не! — каза тя.

Тя се хвърли към китката на Хоук и издърпа пръстите му от мрежата, преди той да бе стигнал до омара. И преди омарът да го беше докопал.

Хоук погледна изненадано първо малката ръка, която държеше китката му, а след това и синьо-зелените очи, които бяха само на няколко сантиметра от неговите.

— Тези щипци правят големи поразии — обясни Ейнджъл.

Тя приближи внимателно големия рак изотзад, плъзна палец под него и го хвана с останалите си пръсти за черупката, след което го извади от мрежата. Беше мъжкар, широк повече от двайсет сантиметра. Щипците му се мятаха и щракаха заплашително.

Хоук погледна дебелите щипци и осъзна, че Ейнджъл отново се беше намесила, за да предотврати евентуално нараняване.

— Първо кукичката, сега и омарът — каза тихо той. — Благодаря ти. И за двете.

Пръстите му докоснаха леко бузата й. Ръцете му бяха хладни, а бузите й бяха затоплени от слънцето. Контрастът само увеличи чувствения ефект от докосването.

Ейнджъл беше твърде изненадана и остана втренчена в Хоук няколко секунди, след което отвърна глава.

— Трябваше да те предупредя за омарите — каза тя със спокоен глас.

Хоук улови отново студеното жълто въже.

— Колко омара ни трябват? — попита той.

— Този ще стигне.

Хоук я изгледа странично.

— Предполагам, че мога да разменя моята половина от мидите срещу твоята половина от омара — каза той.

— Няма начин — побърза да възрази Ейнджъл.

Ъгълчето на устата му се повдигна леко и той спусна отново капана в морето. Докато броеше, Хоук не преставаше да наблюдава Ейнджъл, която вървеше по тесния плаж, за да остави омара в кофата с мидите.

Избелелите дънки, които беше обула, очертаваха всяка извивка на бедрата и краката й. Косата й беше прибрана на тила й, но времето и работата бяха разхлабили възела. Ярки къдрици блестяха около лицето й и върху сивия й пуловер. Тя вървеше уверено, въпреки неравната повърхност и гумените сандали.

Докато наблюдаваше грациозните й движения, на Хоук му бе трудно да повярва, че Ейнджъл някога е била пречупена, агонизираща, обречена, ако не е бил Дери да я измъкне от руините на живота и мечтите й.

Хоук осъзна, че ръцете го боляха от силата, с която бе стиснал въжето. Мисълта за Ейнджъл, лежаща в безпомощна агония, беше непоносима за него. Бе познавал твърде много жени, които не знаеха какво е истина.

Бе смятал, че никога няма да срещне жена, която не знае какво е лъжа.

— Да не даваш безплатен обяд за омарите? — попита весело Ейнджъл, която се бе върнала и сега стоеше до него.

Едва тогава тя забеляза мрачното му изражение и напрежението в тялото му.

— Хоук?

Ейнджъл видя тръпката, която премина по тялото му. Когато той се обърна да я погледне, излъчваше желание, надежда и самота. Тя замръзна на мястото си, докато цветовете на чувствата му се изливаха в нея и осветяваха и двама им.

Ейнджъл не беше в състояние да се пребори със силата на мига. Нищо в живота й не я беше подготвило за среща с мъж като Хоук.

Хоук забеляза, че тя потръпна и отстъпи рефлексивно назад, въпреки че протегна ръка към него.

— Хоук? — прошепна.

Той й обърна гръб и измъкна капана с бързи, мощни движения.

— Всичко е наред, Ейнджъл — каза тихо. — Просто се бях замислил.

— За какво? — попита тя и побърза да добави: — Съжалявам, това не е моя работа.

— Мислех за жени и лъжи — каза Хоук. — За истина и ангели.

Ейнджъл се опита да не зададе въпроса, но това се оказа невъзможно. Трябваше да разбере какво беше накарало Хоук да обърне гръб на емоциите и на любовта.

— Дължи се на нещо повече от това, че майка ти те е изоставила, нали? — попита тя.

— Кое?

— Омразата ти към жените.

Хоук измъкна капана. Мрежата беше празна. Той отново спусна капана.

— Не мразя всички жени — каза най-накрая. — Вече не.

— Не е толкова лесно, нали?

— Кое?

— Да не ме мразиш.

Хоук осъзна истината, която бе изрекла Ейнджъл, и се вцепени. „Тя е права.“

Това, че не мразеше Ейнджъл, беше противно на всички рефлекси, които Хоук беше изградил през целия си живот, който бе посветил на оцеляването в един суров свят.

На него обаче му беше невъзможно да мрази Ейнджъл. Тя притежаваше болезнената чистота на своите творения от рисувано стъкло — всички цветове на живота, слети в една жена с измъчен поглед и устни, които все още се усмихваха.

— Ужасяващо лесно е да не те мразя — каза той, като наблюдаваше Ейнджъл с поглед, който я поглъщаше нежно и изцяло.

Ейнджъл затаи дъх, когато започна да разбира. „Ужасяващо. Да, точно така се чувства човек, когато всичко, в което е вярвал се срути в един жесток миг.“

Това се бе случило с Ейнджъл два пъти. Веднъж с Хоук, когато беше научила, че не трябва да има вяра на собствените си преценки. И веднъж при катастрофата, когато се беше научила да няма вяра на самия живот.

За Ейнджъл се беше оказало много трудно да изпълзи изпод руините на собствения си свят, да се научи да ходи отново в един нов свят, който никога нямаше да й предложи същата сигурност като стария.

Любовта й бе давала сили. Любовта на Дери. Любовта на Карлсън. И най-накрая тя бе позволила на своите спомени за Грант да се върнат и да излекуват голяма част от съжалението и цялата горчивина.

„Колко по-зле ли е за Хоук да стои самотен сред руините на всичко, в което е вярвал — помисли си болезнено Ейнджъл. — Хоук, който никога не е познал любовта.“

Звукът от изтеглянето на капана стресна Ейнджъл. Тя видя тъмната, ъгловата сянка, която се бе вкопчила в мрежата, и бързо скочи на крака, привлечена в света, който сама беше избрала и който обичаше. Надигна се на пръсти и надникна над ръката на Хоук.