Във внезапно настъпилата тишина звукът от бастуна на госпожа Кери по дъските на коридора им се стори невероятно силен.

— Беше Керън — каза госпожа Кери. — Каза ми, че малините в стария имот са много хубави тази година.

— Супер — каза Ейнджъл и облиза устни.

Старицата се усмихна.

— Не мога да ги обера — каза госпожа Кери, — но все още мога да правя сладко.

— С удоволствие ще ви наберем колкото искате — каза Хоук, преди Ейнджъл да успее да отвори уста.

— Ястреб в малинак — госпожа Кери се разсмя. — Благодаря. За това си струваше да стана тази сутрин.

Хоук повдигна леко ъгълчето на устата си. Той погледна първо Ейнджъл, а след това и мястото, на което се намираше рисуваното стъкло. След това отново погледна Ейнджъл. Тя кимна. Хоук стана и отиде до вързопчето.

— За това — каза той и вдигна одеялото — си струва човек да живее сто години.

Той отиде до прозореца. Слънчевите лъчи преминаваха през него и обливаха масата в светлина. Хоук застана така, че госпожа Кери не можеше да види рисуваното стъкло, и разви одеялото. След това отстъпи бързо встрани и вдигна подаръка й към светлината.

Стъклото засия и изпълни кухнята с цветове.

Госпожа Кери се облегна на бастуна си и се загледа в стъклото, което бе превърнало кухнята й във фантазия от танцуващи цветове.

— Това е най-красивото нещо, което някога съм виждала — каза бавно тя. — Вижте само тези цветове. За бога, кълна се, че направо ми се иска да изям това сладко.

Ейнджъл се усмихваше широко и се радваше на реакцията на старицата.

— Радвам се, че ти харесва — каза Ейнджъл. — Твое е.

Възрастната жена се обърна и погледна Ейнджъл.

— Това е прекалено, Енджи. Не мога да приема. Сигурно си прекарала много време…

— Цял живот ям твоя мармалад — прекъсна я нежно Ейнджъл. — Ти си прекарала години в кухнята, готвейки за други хора. Моля те. Искам да приемеш подаръка. Направих го специално за теб.

Очите на госпожа Кери се насълзиха. Тя извади една носна кърпичка от джоба на роклята си и избърса очите си. След това протегна ръка към Ейнджъл.

Младата жена се изправи и прегърна старицата. Когато се отдръпна, забеляза, че Хоук я наблюдаваше внимателно, сякаш искаше да запомни всеки миг на обич, всеки нюанс на отношенията между двете жени.

— Къде искате да го закачим? — попита Хоук, обръщайки се към госпожа Кери.

— Ето там, където ще мога да го гледам всяка сутрин. Когато човек стане на моята възраст, има нужда от нещо, което да иска да види, когато стане сутрин от леглото.

— Човек се нуждае от това независимо на колко е години — каза Хоук и хвърли бърз поглед на Ейнджъл.

Докато Хоук закачаше стъклото така, че да бъде изложено на най-силна светлина, Ейнджъл и госпожа Кери започнаха да съставят списък на продуктите, от които щеше да има нужда възрастната жена за приготвянето на сладкото. Хоук свърши почти едновременно с тях. Той взе листа от Ейнджъл и го прегледа набързо.

— Веднага ли искате тези неща? — попита той госпожа Кери.

— О, не. След около седмица.

— Добре. Ейнджъл ще ме изведе за риба за няколко дни. Последното ни пътуване беше… отложено.

Ейнджъл искаше да възрази, но знаеше, че не можеше да го направи. Когато се беше съгласила отново да бъде водач на Хоук, знаеше, че в задълженията й се включваше и разходката за риба.

Преди два дни тази мисъл не я бе плашила.

Сега обаче я плашеше, защото, когато погледнеше Хоук, виждаше нещо повече от острите му, хищнически черти. Сега виждаше сянката на едно момче, което бе носило една зелена лентичка в джоба си, докато от нея бяха останали само ярки конци.

Ейнджъл последва Хоук до колата с необичайно мълчание. Не бе смятала, че отново ще бъде уязвима пред него, поне не по този начин, че ще чувства болката му като своя.

— Ще заредя яхтата, докато вие с Дери сте при лекаря — каза Хоук, като я наблюдаваше в профил.

Тя кимна, без да поглежда към него.

— Трябва ли да се обадиш някъде, преди да тръгнем? — попита Ейнджъл.

— Не. Сделката навлезе във втората си фаза. Ще има още един напън, преди всичко да се подреди добре или да се провали безвъзвратно.

Безразличието в тона на Хоук привлече вниманието на Ейнджъл.

— Говориш, сякаш не те е грижа — каза тя.

— В единия случай ще забогатея, а в другия няма — Хоук сви рамене. — Откакто престанах да участвам в автомобилни състезания, на няколко пъти съм печелил и губил цели състояния. И в двата случая адреналинът се покачва. Парите са само начин за следене на резултата.

По обратния път Ейнджъл не престанала мисли за думите на Хоук.


Докато чакаше пред кабинета на лекаря да мине прегледът на Дери, също не престана да мисли за тях. Дори когато двамата с Хоук вървяха по кея към яхтата, тя отново и отново прехвърляше думите му в ума си, сякаш бяха парчета стъкло, на които не можеше да намери място в картината.

От север духаше вятър, който повдигаше и рошеше косата на Хоук. Движението на косата му и светлината, която минаваше през нея, изглеждаха на Ейнджъл нечовешки.

Тя хвърли един бегъл поглед към профила на Хоук и побърза да отмести очи. Трябваше да види часовника му, а не блясъка на очите му.

Намръщи се, когато видя колко е часът. Северният вятър обикновено предвещаваше неприятности. Ейнджъл се бе надявала да се възползва от промяната в прилива при Индиън Хед, който се намираше на три четвърт от пътя до крайната им цел Нийдъл Бей.

Ако обаче вятърът се засилеше, щяха да имат късмет, ако изобщо успееха да стигнат до Нийдъл Бей, преди да се стъмни. Щеше да им се наложи да намерят подслон някъде по пътя. Въпреки защитата, която осигуряваха планините и островите, проливът беше опасен за малки плавателни съдове по време на буря.

Ейнджъл изведе яхтата от пристанището с възможно най-голямата, разрешена от закона, скорост. Без да поглежда назад, тя се отдалечи от устието на река Кембъл.

Вятърът не се промени. Беше достатъчно силен, за да се появят разпенени вълни и да направи клатушкането на лодката осезателно. Ейнджъл увеличи звука на радиостанцията и се заслуша в разговорите на рибарите, които идваха от север. От това, което чу, разбра, че там вятърът не беше по-силен отколкото тук. Това я успокои и тя се приготви за дългия път.

След няколко часа Хоук се отказа от мястото си на един от столовете на кърмата. Отначало той нарочно не влезе в кабината, защото не искаше да изнерви Ейнджъл с присъствието си. Най-накрая обаче ревът на двигателите, бялата разпенена килна диря и планините, които се издигаха над водата в далечината, успяха да го успокоят.

Вятърът и водните пръски обаче бяха толкова силни, че Хоук сигурно първо щеше да изстине, а след това да бъде измокрен до кости, ако веднага не се прибереше в кабината.

Ейнджъл долови присъствието му и вдигна глава.

— Навън май стана малко неприятно, а? — попита тя.

— Малко.

Хоук погледна към носа на яхтата. В пролуката между два острова се виждаха белите гребени на вълни.

— Не чак толкова неприятно, колкото ще стане, ако се съди по вида на вълните — каза той.

— Да, това ще бъде най-трудната част — съгласи се Ейнджъл, докато преценяваше откъде трябваше да минат. — Ще се пъхнем в тесния канал между онези два острова и ще завием по северния път. Ще ни отнеме повече време, но е по-безопасно.

Хоук се настани на пейката, която минаваше край трите страни на масата зад кабината. След това се загледа безмълвно в Ейнджъл, която управляваше умело мощната яхта. Развълнуваният океан ги обгърна, разтърси ги закачливо, заблъска красивия бял корпус и най-накрая остави лодката да се плъзне към подветрената страна на острова, където чайките летяха ниско над водата и пищяха пронизително.

— Погледни — каза Хоук.

Той докосна ръката на Ейнджъл и посочи надясно, на около петдесет метра от тях, към една висока отвесна скала. Чайки се хвърляха от скалите в морето, което кипеше от херинги. На това място скалите спираха вятъра и водата беше зелена и гладка и позволяваше да се види всяко мехурче и всяко сребристо тяло под нея.

Ейнджъл погледна слънцето, пресметна колко път им оставаше и поклати глава.

— С удоволствие бих хвърлила няколко въдици там — каза замечтано тя.

— Но? — попита Хоук, който правилно бе разгадал решението й да не спират, за да ловят риба.

— При пълен прилив това място може да се окаже доста неприятно. Имаме четири дни да ловим риба. Не ми се иска да оставам между тези течения, след като се стъмни.

Едва тогава Хоук забеляза леките оттенъци на, зелено във водата и дрейфуващите отломки, които показваха границите на борещи се течения.

— Сега не е ли отлив? — попита той.

— Почти.

Хоук погледна водата с нескрито уважение. Ако беше такава при отлив, можеше да си представи каква щеше да бъде при прилив, когато невероятни водни маси щяха да се стрелнат между островите и щяха да образуват силни водовъртежи.

Там, където се намираха сега Ейнджъл и Хоук, проливът представляваше множество разклонения, които водеха между островите. В този лабиринт се изливаше силата на Тихия океан — сила, която се увеличаваше от скали, течения и стеснени участъци.

Някои от островите бяха големи, а някои бяха просто канари, заобиколени от скалисти рифове. Хоук знаеше, че дори с навигационна карта и при отлив през деня щеше да му бъде трудно да премине между препятствията, поставени от скалите и водата.

С наближаването на тъмнината и прилива управляването на яхтата щеше да изисква същите умения както управляването на състезателен автомобил със счупена китка.

Бе правил това веднъж, на младини, когато не го бе интересувало дали ще живее, или ще умре. Не беше преживяване, което му се искаше да повтори.

Ейнджъл обаче изглеждаше напълно уверена. Тя напомняше на Хоук за самия него по време на състезание, спокойна и нащрек, стиснала здраво руля, избираща с поглед най-безопасния маршрут. Той се облегна назад и започна да се наслаждава на сръчността й, доволен от разходката през неочакваните красоти и опасности на пролива.