Хоук я погледна.

— Предполагам, че стигнахме там, закъдето бяхме тръгнали — каза той.

— Това е къщата на госпожа Кери.

Хоук я окуражи с поглед.

— Преди известно време тя си счупи бедрото — обясни Ейнджъл. — Аз й нося продукти и я водя на лекар, докато се възстанови достатъчно, за да шофира сама.

Хоук присви вежди, опитвайки се да си спомни откъде му беше познато името.

— Госпожа Кери — измърмори той. — Чувал съм някъде това име.

— Конфитюри и мармалади — каза Ейнджъл, докато отваряше вратата.

Хоук излезе и отиде при нея до багажника.

— Като на това стъкло ли? — попита той, докато вдигаше увитото в одеяло стъкло.

— Като върху кроасани на закуска.

Хоук издаде одобрителен звук и облиза устни.

— Сега вече си спомних къде съм чувал името — каза той. — Днес ще купим ли още мармалад?

— Госпожа Кери ще насъска котката си срещу мен, ако дори се осмеля да спомена за това. Цял живот ям прекрасните й мармалади. Безплатно.

— Което ги прави още по-вкусни — каза Хоук.

Отново бе успял да я изненада. Ейнджъл не беше очаквала да я разбере.

— Да — съгласи се.

— Недей да ме гледаш толкова шокирано, Ейнджъл. Знам какво означават подаръците. Някога чаках с надежда всеки рожден ден, всяка Коледа. С времето се научих да не се надявам.

Ейнджъл затвори очи и се опита да не чувства болката на Хоук.

— След това учителката ми в трети клас ми даде малка близалка със зелена лентичка — продължи Хоук. — Запазих си я до сутринта на Коледа, когато знаех, че останалите деца отварят подаръците си.

Ейнджъл стисна юмруци в безпомощно съчувствие.

— След това тръгнах из полето, докато не останах съвсем сам — каза Хоук. — Все още усещам опаковката под пръстите си, долавям аромата на мента, виждам яркозелената лентичка и червено-белите ивици на близалката. Това беше най-сладкото, най-прекрасното нещо, което някога бях вкусвал. Носих лентичката в джоба си, докато от нея не останаха само няколко зелени конеца.

Хоук поклати глава, почти озадачен от спомена.

— Не съм се сещал за тази случка от доста дълго време — каза той.

Ейнджъл усети в очите й да напират сълзи, когато си спомни за коледите и рождените дни, през които я бяха отрупвали с подаръци, смях и обич. Преди четири години беше изгубила толкова много, но поне бе имала какво да губи.

Години на спомени, години на обич.

Хоук нямаше нищо, освен няколко редки мига, почти недоловимият дъх на мента и една износена до конец лентичка в джоба на едно малко момче.

Глава 18

Ейнджъл затвори багажника и последва Хоук до входната врата на къщата. Тя натисна бутона на звънеца и зачака, като знаеше, че щеше да мине известно време, докато госпожа Кери успее да стигне до вратата.

Хоук забеляза мълчанието й, напрегнатото изражение на Ейнджъл и малките ранички на местата, където беше прехапала долната си устна. Не знаеше какво я беше притеснило; знаеше само, че искаше да премахне всички белези с върха на езика си.

Това желание го изненада, както го бе изненадал и споменът от детството му преди малко. Той осъзна, че повече му се искаше да утеши, отколкото да съблазни Ейнджъл. Искаше да я види да се усмихва, защото я бе накарал да изпита удоволствие. Искаше да…

Госпожа Кери отвори вратата. Главата й едва стигаше до средата на гърдите на Хоук. Тя нагласи очилата си и погледна нагоре към мургавия, висок мъж, когото не бе очаквала да види пред входната си врата.

— Добро утро, госпожо Кери — каза Ейнджъл. Гласът й бе тих и леко разтреперан. — Запознайте се с Майлс Хоукинс. Хоук, това е госпожа Кери.

— Господин Хоукинс — каза възрастната жена и кимна.

— Наричайте ме Хоук. Всички в Канада ме наричат така.

Той хвърли поглед към Ейнджъл. След това премести одеялото с подаръка в другата си ръка, за да стисне хладната ръка на старицата.

— Удоволствие е да се запозная с вас, госпожо Кери.

Възрастната жена огледа мъжа пред себе си с проницателен поглед. След това кимна рязко веднъж.

— Не са много мъжете, на които такова име им подхожда. Вие сте един от малкото. Влизайте, Хоук — след това добави сухо: — И ти влез, Енджи. Направила съм чай.

Един голям котарак започна да се мотае из краката на старицата, докато тя ги водеше към кухнята. Най-накрая Ейнджъл не издържа, наведе се и вдигна котарака.

— Тигър — скастри го нежно тя, — нямаш капка мозък в главата си.

Тя потърка с брадичка котката и последва госпожа Кери в кухнята. Котаракът гледаше Ейнджъл с мъдрите си оранжеви очи, докосна носа си в нейния и се измъкна от ръцете й. Ейнджъл не се опита да го спре. Госпожа Кери вече бе седнала и нямаше опасност да се спъне в котарака си.

— Налей ми, ако обичаш — каза госпожа Кери. — Снощи сигурно съм спала върху ръцете си и тази сутрин нещо не ги чувствам.

Ейнджъл й хвърли бърз поглед.

— Обади ли се на доктор Маккей? Старицата се изсмя сухо.

— Аз съм на седемдесет и девет години, Енджи. Нормално е да не съм в най-добра форма, не мислиш ли?

— По-късно тази сутрин ще закарам Дери на преглед при доктор Маккей — каза Ейнджъл. — Ще те взема и…

— Глупости — прекъсна я госпожа Кери. — Налей чая, Енджи. Лекарят не може да му помогне повече, отколкото може чаша хубав чай. Седни, Хоук. Можеш да оставиш това, което носиш, на масата.

Ейнджъл наля чая и сложи на масата чиния с бисквити.

— За лекаря — започна твърдо тя. — Мисля, че…

— Спомням си как преди няколко години — прекъсна я също така твърдо госпожа Кери — Дери влетя тук като обезумял, защото те беше намерил да спиш на пода в ателието си. Изглежда, че си работила твърде много. Доктор Маккей отишъл у вас, прегледал те, а ти дори не си се събудила. Казал на Дери, че ти няма нищо и че имаш нужда само от един дълъг сън.

— Да, но…

Госпожа Кери остави чашата си с решително движение, което накара Ейнджъл да млъкне.

— Е, на мен ми няма нищо, което да не се излекува, ако можех отново да бъда млада — каза госпожа Кери.

Ейнджъл въздъхна и се отказа да настоява повече.

Телефонът иззвъня.

— Аз ще вдигна — каза Ейнджъл и тръгна бързо към дневната.

Госпожа Кери я последва бавно.

Ейнджъл вдигна слушалката, размени няколко думи с човека от другата страна на линията и даде слушалката на госпожа Кери. Когато се върна в кухнята, тя усети, че Хоук я гледа напрегнато.

— Често ли го правиш? — попита той, без да спира да я наблюдава.

— Да вдигам телефона ли? — попита Ейнджъл, докато сядаше.

— Да работиш до изтощение.

Ейнджъл сви рамене, сякаш това нямаше значение.

— Не — отвърна спокойно тя.

— Само когато си разстроена ли? — попита Хоук с тих глас, за да не бъде чут от госпожа Кери.

Ейнджъл отпи от чая си.

— Колко време мина? — попита я Хоук.

— От кое?

— Откакто за последен път си работила, докато престанеш да мислиш, да чувстваш, а тялото ти откаже да те слуша и пада на пода.

За миг Ейнджъл обмисли дали да не му отговори. След това осъзна, че нямаше значение. Хоук просто щеше да попита Дери.

Освен това тя искаше да каже на Хоук. Щеше да изпита някакво почти жестоко удоволствие от това да му покаже колко грешна беше в действителност преценката му за нея.

— За последен път ми се случи преди повече от три години — каза тя, като отпиваше от чая си. — През нощта, в която Карлсън най-накрая успя да ме убеди, че мъжът, когото обичах, беше мъртъв, а аз бях останала жива и не можех да направя абсолютно нищо, за да променя това, освен да пропълзя в гроба и да умра с него.

— Но ти не си го направила.

— Карлсън не ми позволи.

Погледът й стана по-мрачен, когато си спомни жестокостта на Карлсън. Жестокостта му обаче бе имала за цел да я накара да приеме, че е все още жива, а Грант не е.

Карлсън също си беше платил за това, дори повече отколкото Ейнджъл бе предполагала по онова време. Тя не му бе простила цяла година, не бе говорила с него, бе отказвала дори да погледне писмата, които той й бе пращал. Тогава Ейнджъл не бе знаела, че Карлсън я обича, както един мъж обича жена.

Когато бе разбрала, бе твърде късно. Карлсън щеше да остане завинаги свързан с живота и смъртта на Грант. Ейнджъл не можеше да има интимна връзка с Карлсън повече отколкото с Дери.

— Карлсън те е обичал — каза Хоук.

— Да. Още преди да се бях запознала с Грант. Само че аз никога не съм го обичала по същия начин.

— Защото е индианец ли?

Ейнджъл се усмихна тъжно.

— Защото не беше Грант.

— А след смъртта на Грант? — настоя Хоук.

Ейнджъл отметна косата от очите си с уморен жест.

— Карлсън все още не беше Грант — каза тя. — Това не можех да му простя. Не можех да простя на Дери. Не можех да простя на който и да било мъж.

Ейнджъл усети, че Хоук щеше да й зададе нов въпрос. Внезапно тя осъзна, че въпреки че се беше надявала да нарани Хоук с думите, те нараняваха нея повече от него. Спомени, които не си бе позволявала в продължение на години, сега й идваха като наказание.

— Достатъчно, Хоук — каза тя с тих глас. — Или може би ти доставя удоволствие да ме измъчваш с миналото?

Той затвори очи, за да не гледа объркването и гнева, изписани на лицето й.

— Не — отвърна той много тихо.

— Тогава защо го правиш?

— Защото трябва да знам за теб — той отвори очи. Погледът му беше ясен, спокоен и дълбок като нощта. — Трябва.

— Защо? — попита Ейнджъл, като се опитваше да овладее отчаянието си.

— Никога не съм срещал жена, която да обича другиго, освен себе си.

Тихите му думи й попречиха да възрази. Ако Хоук можеше да научи нещо от нейната болка, тя нямаше да се противи на всеки негов въпрос и на всеки отговор. Беше научила толкова много от болката на Дери и Карлсън и сега не можеше да откаже на друг човек възможността също да научи нещо.