Елизабет Лоуел - Жена без лъжи

Тя бе произнесла думата „любов“ със същия подигравателен тон, който той винаги използваше за тази дума. По този начин Ейнджъл му бе показала, че я бе наранил също толкова силно, колкото някога бяха наранили и него.

Тази мисъл се заби като кука в стомаха и му причиняваше болка с всяко вдишване.

Не бе вярвал, че е възможно да нарани Ейнджъл толкова силно. За да бъде наранен така, човек трябваше първо да обича. Хоук обаче бе престанал да вярва в любовта, откакто бе навършил осемнайсет.

— Имаш ли други въпроси? — попита спокойно Ейнджъл.

Той не каза нищо. Нямаше какво да каже.

— Добре — каза рязко Ейнджъл. — Да вървим за риба.

Овладяната студенина на тона й разтърси Хоук и го ядоса. Той стисна устни.

— Студена си като океана, така ли?

Ейнджъл погледна към блестящата водна повърхност край тях.

— Океанът не е студен — каза тя. — Той гъмжи от живот. Студена съм като хищна птица, която носи смърт, а не живот. Искаш ли да отидеш за риба днес следобед?

— Искам да ти счупя врата.

— Ще бъде жалко — каза с безразличие Ейнджъл, докато се обръщаше отново към него. — Това е единствената част от мен, която още не е счупена.

Гласът на Хоук бе променен, когато той се наведе към нея.

— Включително и сърцето ти ли? — попита тихо.

— Сърцето ми беше разбито много преди да се запозная с теб.

— Ейнджъл…

Гласът му беше като топло докосване до слепоочията й. Ейнджъл усети как в нея се надигат чувства, които можеха да излязат извън контрол.

— Не ме наричай така — каза рязко тя.

— Защо? Защото той те е наричал Ейнджъл ли?

— Той?

Хоук се наведе още по-близо, толкова близо, че успя да долови аромата на парфюма й.

— Момчето, което си обичала — каза той. — Братът на Дери.

Ейнджъл му обърна гръб, за да се спаси от опасната топлина, която Хоук излъчваше и която достигаше до нея дори през плата на дрехите й.

— Ако не побързаме, ще изпуснем прилива — каза тя.

— Отговори ми.

Ейнджъл се обърна толкова бързо, че звънчетата затрептяха и заплакаха. Гласът й беше тих, толкова тих, че Хоук едва го чуваше, въпреки че се намираше само на няколко сантиметра от нея.

— Грант ме наричаше Енджи, скъпа, любима. Казваше ми, че съм неговото слънце, неговото сърце, негова…

— Но ти не си спала с него — прекъсна я грубо Хоук, който не искаше да слуша повече.

— Не. Това е единственото, за което съжалявам.

Ейнджъл не искаше да говори, но не можеше да спре думите, въпреки че те разбиваха спокойствието, което толкова старателно бе изграждала върху останките от миналото.

— Господи, колко съжалявам! — каза тя с дрезгав глас. — Особено сега!

Хоук си пое рязко дъх. Знаеше, че Ейнджъл имаше предвид неприятното преживяване в леглото с него.

Тя все още говореше толкова тихо, че Хоук трябваше да се концентрира, за да долови думите й, които го пронизваха и разкъсваха.

— Ако знаех, че връзката ни ще е толкова кратка, щях да се любя с него — гласът й трепереше. — Аз обаче бях млада и мислех, че имаме време. Цял живот. А Грант…

Произнасянето на името му я накара да млъкне, но тя успя да се овладее и да продължи.

— Грант искаше първият път да бъде идеален за мен — каза Ейнджъл. — В нашия собствен дом, в нашето легло, с пълното право да се любим бавно и красиво.

Хоук затвори очи за миг при спомена за мига, в който бе обладал Ейнджъл с похот и гняв. Но този миг беше в миналото и също като детството не можеше да бъде върнат никога.

Безсмислено беше да се измъчва за това, което не можеше да бъде променено: срещата между един ангел с прекършени криле и зелени очи, които бяха видели ада, и един ястреб, който не бе познавал рая, когато бе пронизал топлата му плът с гневните си черни нокти.

Хоук отхвърли спомена за миналото, тъй като знаеше, че не можеше да го промени по никакъв начин.

Можеше обаче да си извади поука. Така оцеляваха живите същества — като се учеха от грешките си.

— Не ми отговори на въпроса — каза Хоук. — Защо се ядосваш, когато те наричам Ейнджъл?

— Всички ме наричат Енджи. Между нас няма някакви по-особени отношения. Защо трябва да ме наричаш по различен начин?

— Това, че ми даде девствеността си, не означава ли нищо?

— Трябваше да означава — съгласи се саркастично Ейнджъл. — Но се получи същият резултат като при ожулено коляно.

— Продължавай да ме предизвикваш. Ще разбереш каква е границата на търпението ми — обеща й Хоук.

Ейнджъл присви очи. След това се усмихна с едва забележима, студена усмивка; да разбере каква е границата на търпението му, й се струваше добра идея.

Да го нарани.

— Е, значи ще разбера каква е границата на търпението ти. И какво от това? — попита безгрижно тя. — Никога недей да спориш с човек като мен, Хоук. Аз нямам какво да губя и това ми дава предимство.

— Ами Дери? — попита той, като я наблюдаваше внимателно.

Ейнджъл потисна жестокостта, която се беше промъкнала в болката й. Беше забравила колко лесно — и колко ужасяващо удовлетворяващо — можеше да бъде превръщането на агонията в жестокост.

Жестокостта обаче предизвикваше нова жестокост, разрушаваше душата и се превръщаше в спирала на самоунищожението, което можеше да завърши само със смърт.

Ейнджъл осъзна, че не беше научила урока си достатъчно добре в миналото, и това й подейства като удар през устата. Тя пребледня видимо.

„Ще положа всички усилия да не се самоунищожа заради Хоук. Предпочитам да умра, отколкото да унищожа Дери.“

— Ейнджъл е името, с което се наричах след катастрофата, когато най-накрая реших да живея — каза тя.

Докато слушаше тихите, безизразни думи, Хоук усети как по тялото му се разлива студенина.

— Ангелът е нещо живо, което някога е било мъртво. Като мен — каза тя. — Жива, след това мъртва, след това отново жива. Ангел.

Хоук се пребори с желанието си да я прегърне. Единственото нещо, което го възпря, бе знанието, че тя щеше да се бори с него като животно в капан.

Той не я обвиняваше. Беше я наранил силно, а нямаше никакъв опит в лекуването на рани. Нямаше какво да й даде, освен празнота и любопитство за крехкия, нестабилен, мощен комплекс от чувства, наречен любов.

Въпроси, трупани цял живот, очакваха отговор.

— Би ли легнала отново с мен заради Дери? — попита я Хоук.

Ейнджъл долови в тона му повече любопитство, отколкото желание.

— Ти не ме искаш, така че въпросът не стои на дневен ред.

— Какво те кара да мислиш, че не те искам?

Резкият звук, който издаде Ейнджъл, едва ли можеше да се нарече смях. Тя погледна Хоук с очи, твърди като кехлибар.

— Онова катастрофално преживяване на яхтата не ти достави повече удоволствие, отколкото на мен — каза тя. — Затова не трябва да се притесняваш. Няма да те спъна и да те поваля на пода. Повече никакви аматьорски изпълнения. Смятай го за обещание.

Ейнджъл наведе глава, за да погледне златния часовник на Хоук.

— Приливът започва след двайсет минути — каза тя с делови глас. — Какво избираш, Хоук? Ще ходим ли за риба, или ще режем стръв?

— О, аз предпочитам риболова. Винаги.

Хоук се наведе, докато долови топлината на Ейнджъл през мекия плат на дрехата й. Близо, много близо, но без да я докосва.

— Наистина ли си мислила, че ме обичаш, Ейнджъл?

Розата от рисувано стъкло в съзнанието на Ейнджъл избухна и се разби на хиляди късчета. Внезапно тя усети, че повече не може да издържи на присъствието на Хоук.

Ейнджъл се обърна и се затича към пътеката през скалите. Всяко движение караше сребърните звънчета да плачат на висок глас. Звуците се врязваха в Хоук, отваряха малки рани и му показваха какво означава да му пуснат кръв.

Хоук се втурна след Ейнджъл, уплашен, че тя може да се подхлъзне по тясната пътека и да падне, защото крилете й бяха откъснати и вече не можеше да лети.

Но дори когато я настигна и я задържа с ръка, тя не му обърна внимание и безмълвно отказа да отговори на въпроса му за любовта.

Хоук не повтори въпроса си. Вече беше научил, че истината беше също толкова болезнена за Ейнджъл колкото и за самия него.