Елизабет Лоуел - Жена без лъжи

Ейнджъл обу маратонките, които винаги държеше до задната врата, и се затича надолу по пътеката със скорост, която се дължеше на познаването на пътя. Тя не забелязваше тесните участъци, нито пролуките на местата, на които перилата бяха паднали и не бяха сложени отново след това.

Пътеката вървеше по лицевата страна на скалите. Не можеше да се каже, че е опасна, освен когато валеше или духаше силен вятър, но и не беше място за деца или несръчни хора, независимо от възрастта им.

Дори ако пътят беше опасен, Ейнджъл пак щеше да тръгне по него. Отчаяно й се искаше да отведе Хоук на място, където Дери не можеше да ги вижда и да слуша разговора им.

Подобно на Карлсън, Дери държеше много на Ейнджъл. Все едно, че като й бе спасил живота, Дери се чувстваше пряко отговорен за всяка болка, която Ейнджъл трябваше да изтърпи след това. Той знаеше, че бе невъзможно да я защити от неприятните изненади в живота, но въпреки това му се искаше да го направи, противно на всякаква рационалност.

Ейнджъл обвиняваше себе си за чувството на вина, което изпитваше Дери. Преди години тя го бе обвинила, че е постъпил егоистично, като я е принудил да живее само за да не остане съвсем сам. Това беше жестоко обвинение, но и моментът се беше оказал жесток. Сега тя съжаляваше за думите си и също като Дери имаше нужда да защитава някого.

Ейнджъл тичаше надолу по виещата се пътека, която минаваше през скалите и гората и стигаше до плажа в подножието на скалите. Днес беше необичайно горещо за остров Ванкувър. Когато стигна до плажа, беше започнала да се поти леко.

Тя пусна ръба на роклята си, който бе вдигнала, за да може да тича по-бързо, ветрецът го пое и притисна плата към краката й, очертавайки стройната им дължина.

Ейнджъл едва бе успяла да си поеме дъх и Хоук се озова до нея. Наблюдаваше я внимателно. Ейнджъл не се изненада, че той бе успял да измине пътя почти толкова бързо колкото нея. Хоук имаше рефлекси на хищник.

Тя се обърна към него. Движението и вятърът развяха дрехата й и до слуха му достигна слабият звън на сребърните звънчета.

Хоук усети как го изпълва желание и още нещо, което заплашваше да унищожи и последните остатъци от увереността му. Затова той направи онова, което правеше винаги, когато се озовеше притиснат до стената.

Нападна.

— С какво те държи Дери? Ти по-скоро би ме убила, отколкото да ме погледнеш, но въпреки това ще се затвориш на яхтата с мен в продължение на цял месец, защото Дери е пожелал това. По дяволите, та той дори не те помоли, нали?

— Не. Надявам се Дери никога да не ме моли за нещо, което мога да му дам. Освен това не е необходимо да ме държи с нещо — каза спокойно Ейнджъл.

— Тогава защо го правиш? За пари ли?

Устните на Ейнджъл се извиха в хладна гримаса, която не можеше да бъде наречена усмивка.

— Не — каза тихо тя.

— Тогава какво?

— Нещо, което не си способен да разбереш.

Хоук сграбчи предмишницата на Ейнджъл.

Мекотата на плата и кожата й само го вбесиха още повече.

— Кажи ми какво е, по дяволите! — изръмжа той.

— Любов.

Настъпиха няколко секунди тишина.

— Любов — повтори Хоук.

Думата прозвуча като проклятие. Гласът му беше изпълнен с отвращение.

— Това е думата, която жените използват за секс — каза той, — а ти определено не си спала с Дери. Коя е лъжата, Ейнджъл, бебче — любовта или това, че не желаеш секс с Дери?

Ейнджъл го гледаше безмълвно.

— С какво те държи Дери? — попита Хоук. — Говори, дявол да те вземе! Искам да чуя лъжите ти!

За миг Ейнджъл го погледна, сякаш никога преди не го беше виждала.

— Някога обичал ли си някого? — попита го тихо тя. — Майка си? Баща си? Брат или сестра? Дете? Изобщо обичал ли си някого?

— Да не искаш да кажеш, че Дери ти е брат?

— Почти — отвърна Ейнджъл, като го гледаше в очите.

— И какво означава почти?

— Двайсет и четири часа.

Хоук се поколеба. Ейнджъл гореше толкова убедително, че му се прииска да разбере какъв беше смисълът на този отговор.

— Не разбирам — каза той след малко и пусна ръката й.

— Знам. Има много неща, които не разбираш за хората… и за мен.

— Не ме предизвиквай, Ейнджъл — каза Хоук и гневът изостри още повече чертите на лицето му — или ще отида да задам въпросите си на Дери и след това ще му кажа някои неща, които не би желал да знае.

Ейнджъл затвори очи. Знаеше, че Хоук щеше да разбие мечтите на Дери също толкова хладнокръвно, колкото бе разбил и нейните. Това не трябваше да се случва.

— На Дери му оставаха само двайсет и четири часа да ми стане девер — каза тя с безизразен глас.

Хоук присви очи.

— Грант — каза той. — Така се казваше, нали? Грант?

— Да.

— Какво се случи?

— Той умря.

— Кога?

Тонът му изискваше отговор. Ейнджъл бе знаела, че ще се стигне до това. Беше се подготвила за този момент, докато бе слизала към Плажа.

„Може би ако кажа на Хоук, той ще намери в себе си достатъчно човешко състрадание и няма да превърне живота ми в ад през следващите четири седмици. Може би ще установим примирие.“

Тази мисъл даде на Ейнджъл силите, които й бяха необходими да си поеме бавно дъх, да потърси цветовете на розата и да види как тя разтваря листа.

— Грант… — гласът й затихна и настъпи тишина. Тя рядко изричаше името на Грант на глас. Болката, която изпита, когато го чу, я изненада. Когато заговори отново, гласът й беше лишен от всякакви чувства.

— Снощи се навършиха четири години от смъртта на Грант в нощта преди сватбата ни. Майка му също почина тогава. Моите родители също.

Хоук замръзна на мястото си. Нямаше никакво съмнение, че чуваше истината.

Предпочиташе да бе чул лъжи. Тях можеше да пренебрегне, да ги отхвърли, да не им обърне внимание. Не можеше да направи това с истината! Беше твърде болезнено.

Ейнджъл също изпитваше болка.

Той усещаше силата на чувствата й, които се разбиваха в него във вълни на ярост, безпомощност и болка. Гласът й обаче не издаваше нищо подобно, а изражението й беше напълно спокойно. Издаваха я единствено очите й, които бяха придобили цвета на море, разкъсвано от скрити скали.

Ейнджъл продължи да говори спокойно и монотонно. Очите й бяха сухи. Малките звънчета потръпваха и плачеха с нечовешки звук, сякаш изразяваха нечовешка болка.

— Аз също щях да умра — каза Ейнджъл, — ако Дери не ме беше измъкнал от горящата кола. Бях ранена зле. Той дойде при мен в болницата и се бори за живота ми по-упорито от самата мен. А след това се грижеше за мен, докато отново не започнах да ходя.

— Тогава защо не си спала с него, по дяволите? — изръмжа Хоук, ядосан от чувствата, които долавяше зад думите на Ейнджъл.

— Любовта, която изпитваме един към друг, не е такава.

Хоук зачака.

Ейнджъл се втренчи в него. В погледа й нямаше успокоение.

— Не знам дали ще ме разбереш — каза тя. — Дери е единственият човек на света, който споделя моите спомени за детството, за родителите ми и за Грант, за летните пикници на плажа… за смях, радост и за красотата да се влюбиш за първи път. Дери е единственият човек, който помни вечерта, когато с Грант обявихме годежа си, думите и…

— Тогава защо не сте построили светилище, по дяволите? — попита хладно Хоук.

Той не можеше да разбере на какво се дължеше гневът, който се беше надигнал в него при мисълта, че Ейнджъл обичаше някого.

Било то мъртвец.

Ейнджъл усети как в нея се надигна ярост. С усилие, от което се разтрепери, тя успя да запази гласа си спокоен.

— Името ти отива — каза внимателно тя. — Хищна птица. Аз бях лесна плячка, нали?

— Затова ли побърза да се върнеш у дома снощи? Страхувала си се, че отново можеш да се озовеш с леглото с мен?

Суровото изражение на Хоук успокои Ейнджъл повече от всичко друго.

— Не — отвърна тихо тя. — Не се страхувам, че може отново да се озова в леглото с теб. Научих смисъла на старата поговорка, че хубавите ябълки ги ядат свинете.

— Така ли си определяла девствеността си — като хубава ябълка? — попита язвително Хоук.

— Не. Но ти се държа като истинска свиня.

Настъпи тежка тишина.

След това Хоук каза бавно и заплашително:

— Защо ми се отдаде, Ейнджъл? Ти го направи доброволно. Не съм те принуждавал. Или може би с тази лъжа си се утешавала? Горката малка Ейнджъл — каза подигравателно той, — прецакана от опитния Хоук.

Внезапно Ейнджъл се зарадва, че беше плакала толкова много миналата нощ. Така сега успя да се сдържи. Дълбоко в себе си усети как безмълвният, разкъсващ я въпрос се промени от „защо?“ на „как?“.

„Как можах да сгреша така в преценката си за този мъж?“

Когато получи отговора, който търсеше, Ейнджъл го изрече на глас, без да мисли.

— Мислех, че те обичам — каза тя. — Беше глупаво от моя страна да объркам желанието с любовта и да не получа нито едното, нито другото.

Очите на Хоук се замъглиха, след което отново се проясниха. Не каза нищо, защото беше твърде изненадан.