— Обади се на Карлсън по радиотелефона — каза тя. — Когато го видяхме в залива Браун, той предложи на Хоук да го изведе за риба.

— Така ли? Сигурно са си допаднали.

— Че защо да не си допаднат? Карлсън е мъж.

Ейнджъл долови горчивината в гласа си и се опита да овладее емоциите си. Усети как сълзите напират в очите й и изгарят гърлото й.

— Ако Карлсън не може, намери някой друг мъж — каза тя и обърна гръб на Дери.

Внезапно спря по средата на движението си. Хоук беше застанал на вратата между ателието и спалнята й. Не го беше чула да влиза. Той се бе появил безшумно като хищна птица, спускаща се стремително от висините на небето.

Гъстите черни вежди прикриваха очите му. Изглеждаше суров, напрегнат и изморен.

Напрежението в погледа му не се промени дори когато Дери изруга, защото осъзна, че разговорът му с Ейнджъл беше чут.

— Не ми е неприятно, когато съм край теб, Ейнджъл — каза Хоук с плътен, делови глас.

— В такъв случай сигурно обичаш да мразиш повече отколкото аз обичам да бъда мразена.

Дери си пое шумно дъх.

— Извинете ме — измърмори Ейнджъл и мина край Хоук, без повече да го поглежда. — Отивам да поспя.

Тя затвори свързващата врата между спалнята и ателието, принуждавайки Хоук да остане в другата стая с Дери. Звукът от затварянето прозвуча неестествено силно.

Ейнджъл се облегна на стената и си пое дълбоко дъх. Сълзите отново потекоха по лицето й, но нея не я беше грижа. Не й бяха останали сили, за да се интересува от това. Изрита мокасините си и се хвърли по очи върху леглото.

Няколко секунди по-късно вече беше заспала дълбоко.

Когато се събуди, беше следобед. Силна златиста светлина изпълваше спалнята. Тя се протегна и се намръщи, когато помръдна лявата си лопатка.

Болката й напомни какво се бе случило. Тя стисна устни при спомена, който я проряза като нож. За миг остана да лежи напълно неподвижно, без да се опитва да се пребори с мислите, които я разкъсваха. От опит знаеше, че беше най-уязвима, когато току-що се беше събудила, независимо дали посред нощ или следобед.

Когато Ейнджъл не беше нито будна, нито спеше, чувствата й вземаха контрол. Да се бори с тях, само влошаваше положението.

За нейно щастие мигът мина бързо, оставяйки я наранена, но напълно будна и способна отново да владее мислите си. Тя отметна завивката встрани и ръката й увисна във въздуха, защото осъзна, че не се беше завила, когато бе легнала. На всичкото отгоре това беше завивката от една от стаите за гости, а не нейната.

Мисълта, че Дери е вървял с патерици по коридора, за да я завие, накара Ейнджъл да смекчи изражението си. След катастрофата Дери се държеше толкова внимателно, толкова нежно с нея. Независимо какво казваше или вършеше тя, той неизменно я подкрепяше.

Грижовността на Дери й даде малко спокойствие, което скоро бе подсилено от продължително стоене под душа.

Облече мек розов кафтан, който се спускаше на гънки до глезените й. В горната част на дрехата бяха пришити миниатюрни сребърни звънчета. Също такива звънчета бяха прикрепени и към блестящите двойни верижки на десния глезен и на лявата китка. При всяко движение на тялото й звънчетата зазвъняваха тихо. Комплектът се попълваше от чифт обици.

Ейнджъл бе купила дрехата и бижутата преди две години, когато тишината в дома й в Сиатъл бе заплашвала да я подлуди. Тя среса косата си под тихия звън на звънчетата.

Докато се гледаше в огледалото, Ейнджъл се поколеба за миг. Изкушаваше се да си сложи грим, за да прикрие бледността на кожата си. След това сви рамене и обърна гръб на огледалото. Това нямаше значение. Дери я познаваше твърде добре и нямаше да се остави да бъде заблуден от грима.

Що се отнасяше до Хоук… Хоук беше такъв, какъвто беше — мъж, който мразеше жените.

Ейнджъл също беше такава, каквато беше — жена, която се бе влюбила в неподходящия мъж. „Минута по минута. Една по една.“

Ейнджъл тръгна по коридора. Босите й крака не издаваха никакъв шум, а сребърните звънчета звъняха толкова тихо, че само тя можеше да го чуе. Откъм крилото за гости се чуваше плътният глас на Хоук, който, както обикновено, се беше хванал за телефона. Ейнджъл хвърли машинално един поглед към часовника.

„Три часът. Ако не побързаме, ще изпуснем прилива. Е, това няма да ни е за, първи път. Изпуснали сме много приливи. Всички приливи. Всичко.“

Дери беше във външния двор и се беше задълбочил в някаква книга, в която имаше повече формули, отколкото думи и която беше дебела колкото гипса на крака му. Ветрецът беше разрошил русата му коса и младежът изглеждаше, сякаш беше на седемнайсет години. Той се намръщи и подчерта един раздел в книгата с яркожълт маркер.

Ейнджъл не искаше да го безпокои и влезе безшумно в кухнята. Тя си направи закуска и си наля от силното кафе, което Дери правеше, когато учеше. Нахрани се права, като пое повече храна от обикновено, защото знаеше, че щеше да има нужда от силите, които й даваше храната.

Този път безшумната поява на Хоук не я изненада. Въпреки че беше обърната с гръб към вратата, усети присъствието му също толкова ясно, колкото ако той я бе заговорил. Ейнджъл изяде остатъка от храната си, обърна се и изми чинията си.

Понеже много искаше да избегне Хоук, тя се обърна и застана с лице към него. Миналото я беше научило, че колкото повече отбягваше нещо, толкова повече се страхуваше от него. Единствено когато застанеше лице в лице с някой проблем, можеше да започне да го приема и да не се страхува от него.

— Кога ще те вземе Карлсън? — попита Ейнджъл.

Гласът й беше спокоен, а погледът й директен и празен.

— Няма да ме вземе.

Суровите, ясни очи на Хоук огледаха внимателно лицето й. Той не бе очаквал да види тази спокойна непозната, която го гледаше със синьо-зелените очи на Ейнджъл.

— Когато Дери успя да се свърже с него, той вече бе на половината път до Аляска — каза Хоук. — Очевидно са забелязали пасаж.

Дългите клепачи на Ейнджъл се спуснаха надолу и подчертаха сенките под очите й.

— Неприятно — каза тя. — С Карлсън щяхте да си прекарате добре. Кого ти намери Дери за водач?

— Никого.

Ейнджъл вдигна глава толкова внезапно, че сребърните обици задрънчаха под гъстата й коса.

Неочакваният звук разводни погледа на Хоук. Той се наведе към нея. Ейнджъл отстъпи мигновено назад и от рязкото движение зазвъняха и останалите звънчета: тъмните очи на Хоук огледаха тялото й, откриха и преброиха всички звънчета, които потрепваха и въздишаха при всяко нейно вдишване.

Звукът от тропота на патериците на Дери по дървения под беше почти шокиращ. Ейнджъл се зарадва на този шум и се обърна към посоката, от която идваше той.

— Изглеждаш много по-добре — каза Дери. — Как си?

— Добре.

Отговорът й прозвуча твърде рязко и твърде хладно, за да успокои тревогата на Дери.

— Благодаря, че си ме завил — добави бързо Ейнджъл.

— Какво? — попита изненадан Дери. Ейнджъл погледна Хоук, но той не каза нищо, а само продължи да я гледа с напрегнатия поглед на гладна хищна птица.

— Нищо — каза Ейнджъл.

Малкото езерце на спокойствието в нея се разби и прерасна в объркване.

„Очевидно Хоук все пак изпитва човешки чувства. Като например вина. Е, пада му се.“

— Как върви ученето? — попита Ейнджъл, прогонвайки спомените.

Дери направи гримаса.

— Бавно.

Той се поколеба. Погледът му потърси нейния, а на лицето му бяха изписани загриженост и обич.

— Енджи? — попита колебливо.

Ейнджъл знаеше какво щеше да чуе.

— Да? — прошепна.

— Карлсън не може да изведе Хоук.

— Знам.

— Останалите водачи са заети поне за една седмица напред, а дори и след това…

Ейнджъл зачака. Дери не продължи.

Тогава тя разбра, че той нямаше да я помоли да направи нещо против волята си, въпреки надеждата, която се четеше в погледа му.

Не беше необходимо да се наказва с четири седмици в компанията на презрението на Хоук. Трябваше само да прекара целия си живот със съзнанието, че не бе проявила достатъчно кураж, за да помогне на Дери да осъществи мечтата си. Дери, който й бе върнал живота и не бе поискал нищо в замяна.

Абсолютно нищо.

Четири седмици с презрението на Хоук срещу цял живот, през който щеше сама да се презира, ако откажеше.

— Няма проблем, Дери — каза спокойно Ейнджъл. — Аз ще се погрижа за това.

Дери не успя да прикрие облекчението, което го накара да се отпусне върху патериците. Той обаче не можа да прикрие и загрижеността си, когато забеляза колко бледна бе Ейнджъл. Придвижи едрото си тяло, докато не се озова толкова близо до нея, че можеше да я докосне. Сложи ръка на челото й.

— Сигурна ли си, Енджи? — попита. — Изглеждаш бледа, а чух, че имало някакъв грип…

Дери отново не довърши изречението си. Не можеше да поиска от Ейнджъл нещо, което щеше да донесе изгода само за него.

Ейнджъл затвори за миг очи и остави челото си да почива върху голямата длан на Дери, черпейки сила от него. Когато се изправи, очите й бяха синьо-зелени и спокойни.

— Сигурна съм — каза просто тя.

Хоук долови загрижеността и обичта между Дери и Ейнджъл и се почувства заинтригуван и раздразнен. Той се запита с какво очарователният Дери държеше Ейнджъл във властта си, че можеше да я накара да се затвори за четири седмици на яхта с мъж, когото мразеше.

Внезапно Хоук реши, че щеше да получи някои отговори от Ейнджъл. Не беше грешил така в преценката си за някоя жена, откакто беше навършил осемнайсет. Той искаше — не, нуждаеше се — да знае какво се бе объркало, какво го беше подвело. Вече не беше ядосан, а само уверен, че трябваше да чуе истината от Ейнджъл.

Ако Дери беше средството, с което можеше да накара Ейнджъл да излезе от скривалището си, то Хоук щеше да го използва.

— Не сте ме питали дали съм съгласен — отбеляза с хладен глас.

Дери го погледна с изненада.