Ейнджъл не чувстваше нищо, не позволяваше нищо да се докосне до нея. Тя знаеше, че тази благословена вцепененост беше само временна. Знаеше, че щеше да дойде времето, когато щеше да й се наложи да подреди чувствата си, да раздели надеждата от истината, грешката от болката.

Този момент обаче все още не беше дошъл. Точно сега й беше достатъчно само да преживее тази минута и следващата, и следващата.

Ейнджъл не излезе от банята, докато топлата вода не свърши. Тя остана дори когато водата стана неприятно студена.

Едва след като се подсуши, осъзна, че плачеше безмълвно, че бе започнала да плаче веднага след като бе затворила вратата на спалнята си. Избърса трескаво лицето си.

Това не спря сълзите, които продължиха да се стичат като безмълвен, прозрачен израз на емоции, които тя не беше в състояние да контролира.

Захвърли рязко кърпата встрани. След това облече работните си дрехи — дънки и синя памучна риза. И двете бяха избелели почти до бяло. Обу чифт мокасини, среса влажната си все още коса и мина през вратата, която свързваше спалнята с ателието й.

Северната стена от стъкло беше черна като центъра на очите на Хоук. За миг Ейнджъл остана да стои неподвижно и да се пита дали имаше достатъчно сили, за да продължи.

„Не можеш да изживееш всичките си минути наведнъж, Ейнджъл — напомни си мислено тя. — Преживяваш само тази, която тече в момента. Една по една. За това не е необходимо да бъдеш силна. Само една минута. Една по една.“

Познатата мисъл й помогна да разхлаби ноктите, които се бяха впили в душата й. Протегна бавно ръка. Ключът на осветлението изщрака и лампите осветиха помещението с ярка светлина.

Тя влезе в ателието, привлечена от безмълвните цветове на стъклата, разпръснати в стаята. Каквото и да се случеше, никой не можеше да й отнеме това богатство от цветове, което я заобикаляше и което й предлагаше начин да изрази чувствата, които в противен случай сигурно щяха да я унищожат.

Ейнджъл си пое дълбоко дъх и отиде до една от работните маси, подредени под флуоресцентните лампи. Две бяха обикновени, ако се изключеше дебелата, мека тапицерия на плотовете им. Третата маса имаше прозрачен плот. Под повърхността се разливаше светлина, която осветяваше модела и пръснатите парчета стъкло.

Ейнджъл отиде до масата с прозрачния плот. Моделът, по който работеше, беше измамно елементарен — три буркана сладко, които изглеждаха като поставени на перваза на прозорец в селска къща. Над горния край на прозореца се виждаха къпинови и малинови храсти, натежали от плодове. Самият „прозорец“ представляваше стъкло с цвета на късно следобедно слънце.

Ейнджъл бе имала възможността да използва обикновено стъкло за прозорци, но не го беше направила. Никога не използваше безцветно стъкло. Когато виждаше разбити остри парченца безцветно стъкло да блестят под силна бяла светлина, гледката връщаше твърде много спомени за катастрофата, за ужасната болка, за смъртта.

Повечето стъклени парчета вече бяха нарязани. На Ейнджъл й оставаше само да оформи клоните на храстите, които висяха над горния ръб на прозореца. Клоните щяха да бъдат оформени от самия основен панел. Листата бяха изрязани от парче зелено стъкло. Естествените вариации в стъклото осигуряваха плавност на оттенъка почти идентична с тази в платното на художник.

Жилките на листата бяха нарисувани. Ейнджъл изпичаше боята в пещта, при което боята и стъклото се сливаха завинаги. Въпреки че можеше да постигне подобен ефект, като гравира жилките върху стъклото, тя бе избрала да използва природните качества и структура на зеленото стъкло.

Ейнджъл включи пещта, сложи си дебели ръкавици и се върна до работната маса. След това взе един нож за стъкло.

Ейнджъл постави едно парче стъкло с цвят на малина върху дебелия картонен шаблон, който беше закрепен за масата. Светлината, която проникваше през картона и стъклото, ясно показваше черните линии, по които трябваше да реже. Ейнджъл прокара ножа по стъклото.

Когато премина по първата основна линия, Ейнджъл остави ножа и внимателно и бавно огъна стъклото, докато то не се разчупи по протежение на фината следа.

Ножът за стъкло всъщност не реже стъклото. Той само придава слабост на особената му молекулярна структура. В много отношения стъклото реагира повече като течност, а не като твърдо тяло.

Ако Ейнджъл не отделеше парчетата стъкло до няколко минути след разрязването им, стъклените молекули щяха отново да се съберат. Тогава счупването щеше да бъде назъбено и щеше да следва почти случаен път, вместо да бъде гладко и точно по желаните очертания. Когато отчупеше някое парче, тя прокарваше ръбовете един по друг, за да ги притъпи.

Работата със стъклото й носеше спокойствие, поне за известно време. Тя й бе помогнала да се справи с малките разочарования от детството си, с ужасната смърт на родителите й и на Грант и майка му в онази катастрофа. Сега щеше да й помогне да се справи и с Хоук. Работата щеше да й позволи да преживее времето минута по минута.

Ейнджъл довърши нарязването на парчетата, които щеше да използва за подаръка на госпожа Кери. Когато пещта загря, тя сложи в нея първо листата. Докато ги изпичаше, продължи да работи върху останалата част от творбата си.

Ейнджъл работи цяла нощ, като спираше само колкото да избърше сълзите, които бяха започнали да се стичат ненадейно по бузите й, породени от рана, която бе твърде прясна и дълбока, за да може да бъде излекувана бързо.

Тя забелязваше сълзите едва когато те замъгляваха погледа й и вече не можеше да вижда ясно цветните парчета стъкло, които бавно се оформяха под сръчните й ръце.

Мракът на нощта започна да отстъпва пред зората. Първите слънчеви лъчи обляха ателието. Ейнджъл не забеляза светлината, както не забелязваше и това, че мускулите на гърба я боляха, а блузата й бе мокра от сълзите. Беше се концентрирала изцяло върху творбата, която току-що беше завършила.

Постави стъклото в рамката и го залепи с цимент, след което посипа стърготини върху готовите повърхности, за да попият излишните количества цимент. Преди циментът да беше изсъхнал, тя взе един дървен инструмент със заострен край и започна да почиства внимателно творението си.

Вече бе ден, но Ейнджъл не забелязваше това. В ателието беше напълно тихо, ако се изключеше звукът от скърцането на дървения инструмент по стъклото. Тогава в стаята влезе Дери, като разтриваше очи.

— Енджи? Какво става? Защо не си за риба?

Глава 15

Ейнджъл вдигна поглед и с изненада осъзна колко време бе минало. Вече бе сутрин.

Част от напрежението й се изпари. Първата нощ винаги беше най-трудна.

Тя премигна бавно и за първи път от часове погледна към нещо, което се намираше по-далеч от плота на масата.

Дери се приближи към нея, като се подпираше на патериците.

— Енджи? Откога работиш?

— От известно време — отвърна уклончиво тя и насочи отново вниманието си към творбата си. — Почти свърших.

В действителност тя беше готова от един час и сега само минаваше повторно с дървения инструмент по очертанията. Наслаждаваше се на цветовете и формите, на целостта, която се бе появила само от мечти и остри парчета стъкло.

Дери се намръщи.

— Сигурно си работила цяла нощ.

Тя издаде някакъв неопределен звук.

— Енджи?

Тя въздъхна и остави дървения инструмент на масата, защото знаеше, че повече не можеше да се измъква от отговора на въпроса, защо си беше у дома, вместо да развежда Хоук.

— Да, работих цяла нощ.

— Не си го правила от доста време.

— Да.

— Енджи — каза тихо Дери, — какво има? Да не би да е, защото снощи беше годишнината от катастрофата? Четири години…

Ейнджъл се поколеба. Много по-лесно щеше да бъде да остави Дери да вярва, че оплаква миналото.

По-лесно, но не напълно вярно.

— Това е само отчасти причината — каза тя, вдигна глава и погледна Дери в очите за първи път, откакто бе влязъл в ателието. — Направих го най-вече защото с твоя господин Хоукинс изобщо не се разбираме.

Сините очи на Дери се разшириха от изненада.

— Какво се е случило? — след това той присви очи. — Да не се е опитал да те сваля?

Внезапно гласът му бе станал твърд, като на много по-възрастен човек.

Ейнджъл изви устни в саркастична гримаса.

— Да ме сваля? — повтори тя. — Нищо толкова лично. Хоук не е способен на интимност.

Тя говореше убедително, защото беше съвсем сигурна в думите си. Дери бе имал предвид нежелано внимание от страна на Хоук. Тя обаче бе желала близостта на Хоук, поне първоначално. Освен това между тях наистина не бе имало нищо лично, поне не в дълбокия смисъл на думата.

Те не се познаваха достатъчно добре, за да може помежду им да има интимност. Бяха го доказали, като бяха сбъркали в преценката си един за друг.

Дери се успокои малко.

— Какъв е проблемът тогава?

— Не говорим на един и същ език — отвърна Ейнджъл.

Дери бе озадачен и зачака по-нататъшно обяснение. Ейнджъл не каза нищо повече.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита той след малко.

— Думата мизогиник говори ли ти нещо? — попита Ейнджъл, като си играеше отнесено с дървения инструмент.

— Прекалено рано е за игри на думи — каза той.

— Господин Майлс Хоукинс е мизогиник. Той няма доверие на жените и ги мрази. Аз съм жена. Следователно той ми няма доверие и ме мрази. Това — каза Ейнджъл и погледна Дери с потъмнели очи — прави присъствието ми на едно място с него изключително неудобно за мен. Той се чувства също толкова неудобно, когато аз съм до него.

Настъпи тишина, през която Дери се опитваше да разбере как беше възможно някой да мрази бледата, уморена жена, която стоеше пред него с поглед, замъглен от твърде много спомени.

— Не мога да повярвам — каза Дери.

— Аз мога.

Ейнджъл остави инструмента с изморено движение.