— От опит ли знаеш всичко това? — попита я Хоук.

Още докато задаваше въпроса, той осъзна, че нямаше да се изненада, ако се окажеше, че Ейнджъл бе управлявала влекач. Във водата беше като у дома си.

Очевидно обаче това беше тема, която тя нямаше намерение да обсъжда, защото не го удостои с отговор.

— Работила ли си на влекач? — попита я Хоук.

Настъпи дълго мълчание. Ейнджъл се опитваше да се пребори със спомените, които бяха предизвикали въпросите на Хоук. През лятото, през което двамата с Грант се бяха влюбили, той бе работил като лоцман на влекачи в пролива. Дори и днес ревът на двигателите, работещи на пълна мощност, достигаше до слуха й през годините и я оставяше разголена и разкъсвана от спомените.

— Пътувала съм с влекачи — каза тя с твърде спокоен глас и твърде мрачен поглед.

— С мъж.

Това не беше въпрос и Ейнджъл не отвърна нищо.

— Не съм ли прав, Ейнджъл? С мъж?

Настоятелността на Хоук я изненада. Тя се обърна и видя, че той стоеше много близо до нея.

— Да — каза тя.

— С шамана на сьомгата ли?

— Не.

Кокалчетата на пръстите й побеляха, когато тя стисна руля с всичка сила. Ейнджъл не забеляза това; единственото нещо, което виждаше, беше мрачният поглед на Хоук.

— Кой е бил тогава? — попита лениво Хоук, но погледът му приличаше на поглед на хищна птица. — Може би ще ми уредиш една разходка с влекач.

— Братът на Дери.

Ейнджъл долови изненадата, която се изписа за миг върху лицето на Хоук. Тя знаеше какво щеше да последва сега. Ейнджъл обърна гръб на Хоук и се подготви за неизбежното, като извика в съзнанието си образа на розата с нейното царствено спокойствие.

Хоук я наблюдаваше внимателно. Лицето й не издаваше нищо. Призракът, който се беше появил преди малко, беше върнат на мястото му.

— Дери не е споменавал, че има брат — каза Хоук. — Това сигурно ще ме улесни за една разходка с влекач.

— Грант Рамзи вече не е между живите.

Хоук остана да стои мълчаливо известно време, като оглеждаше лицето на Ейнджъл за емоциите, които усещаше, че тя държеше скрити дълбоко в себе си.

— Кога? — попита той след малко.

— Отдавна — каза Ейнджъл с уморен, но спокоен глас.

— Трябва да е бил доста по-възрастен от Дери.

— Да.

Ейнджъл отново насочи вниманието си към водната повърхност пред яхтата. Малко пред входа на залива Дийпуотър ято птици кръжаха над водата и изпълваха въздуха с крясъците си. Корморани се спускаха стремително надолу, пълнеха клюновете си с херинги и се отдалечаваха, опитвайки се да се измъкнат от атаките на чайките, които искаха да отмъкнат плячката им.

В продължение на няколко минути водата буквално закипя от хиляди малки херинги, миниатюрни рибки, които се мятаха във въздуха и хвърляха сребърни капчици, които блестяха ослепително на фона на залязващото слънце.

Ейнджъл машинално намали скоростта.

— Сьомга — каза тя.

— Твърде са малки — каза сухо Хоук.

— Нямам предвид тези — каза Ейнджъл и посочи към разбеснелите се херинги. — Сьомгата е под тях и ги подкарва към повърхността. Сьомгата се храни на дълбоко, където е почти тъмно. Херингите изплуват нагоре, за да се спасят. Тогава птиците ги ловят на повърхността, а херингите в дълбокото.

— Започвам да се радвам, че не съм се родил херинга.

— Храната е средство за оцеляване — каза Ейнджъл, докато оглеждаше разпенената вода. — Рано или късно всичко умира. Някои умират доста по-рано отколкото трябва.

— Това не е много успокояваща философия — каза Хоук, като наблюдаваше Ейнджъл с твърд, ясен поглед.

— Понякога спокойствието не върши работа.

Докато казваше това, Ейнджъл си спомни всички онези хора, които се бяха опитали да я утешат след катастрофата. Те бяха успели само да я ядосат още повече. Дори и Дери.

Едва премерената жестокост на Карлсън бе успяла да накара Ейнджъл да се отърси от самосъжалението. Карлсън, който я беше обичал също толкова силно, колкото и Грант. Тя обаче не бе знаела това докато не бе станало твърде късно. Сега винаги щеше да бъде твърде късно. Двамата никога нямаше да бъдат любовници, но бяха приятели и приятелството им беше дълбоко и вечно като океана.

— Къде отидоха? — попита Хоук.

— Там, откъдето дойдоха.

Ейнджъл гледаше океана, в който херингите бяха изчезнали също толкова загадъчно, колкото се бяха появили. Единственото нещо, което издаваше присъствието им, беше слабият металически блясък малко под повърхността, който бавно започваше да изчезва.

Внезапно Ейнджъл реши, че вече беше време да хвърлят въдиците. Оставаха още няколко часа, преди да се стъмнеше, а наоколо имаше сьомга. Никой рибар не можеше да иска повече от това. Хоук усети какво беше решила Ейнджъл.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Ако можеш, ще ти кажа.

Ейнджъл вече беше приготвила дълбоководните въдици. Това не беше любимият й метод за ловене на риба, но сьомгата нямаше да се появи да се храни на повърхността преди септември.

Дотогава Хоук щеше да си е тръгнал.

Тази мисъл я проряза като остро парче стъкло. Първо дойде самата мисъл, а след това и тъгата. Мисълта, че Хоук може би щеше да напусне остров Ванкувър, без да улови сьомга, без да усети магията на острова, без да се усмихне…

— Ейнджъл? — каза Хоук, който се питаше какъв нов призрак беше разтревожил синьо-зелените дълбини на очите й. — Мога ли да направя нещо?

Тя премигна и го погледна. Той забеляза, че миглите й бяха дълги, изненадващо тъмни. Внезапно те се спуснаха надолу и я скриха от проницателния му поглед.

— Застани на руля — каза Ейнджъл с напрегнат глас. — Насочи носа към сушата и остави лодката да се движи бавно.

Когато усети промяната в движението на лодката, тя започна да спуска кордата във водата.

— Колко дълбоко ще пускаш? — извика Хоук от кабината.

— Дълбокомерът показва ли ти нещо?

Колебание, след което последва:

— Нещо на около четири клафтера, може би по-дълбоко. Мести се бързо.

— Тогава ще спусна едната въдица на около седем метра и половина, а другата на десет.

Когато прецени, че беше достигнала желаната дълбочина, Ейнджъл блокира макарата и пъхна дръжката на въдицата в държача на борда на яхтата. Известно време остана загледана във върха на въдицата. Той се поклащаше едва забележимо, ритмично, в такт с движението на лодката по неспокойната повърхност на океана.

След няколко минути и втората въдица беше спусната откъм десния борд. Ейнджъл застана неподвижно, след което сви рамене.

Тя сграбчи една дълга, по-гъвкава въдица и започна да рови в кутията със стръвта. След малко извади една муха, голяма колкото половината й длан. Ейнджъл я закачи за кукичката и отпусна кордата, докато голямата муха не затанцува над водата на около десет метра зад яхтата.

Въпреки че щяха да минат седмици, преди сьомгата да излезе да се храни на повърхността, все пак късметът съществуваше и не се знаеше кога можеше да я споходи.

— Аз ще поема руля — каза Ейнджъл, докато влизаше в кабината.

Хоук стана от седалката и мина край Ейнджъл. Докато си разменяха местата, тя долови отново аромата на смес от сапун, одеколон, топлина и мъжественост, която вече беше започнала да свързва единствено с Хоук.

Докато се обръщаше, за да седне зад руля, тялото й докосна тялото на Хоук. Въпреки че продължи само миг, контактът накара тръпка да премине по цялото й тяло. Тя затаи неволно дъх и застина на мястото си.

— Наблюдавай върховете на въдиците — каза Ейнджъл с твърде тих, почти дрезгав глас. — Трябва да свикнеш с движението им. Тогава вече ще можеш веднага да разбереш кога нещо се е променило, дали не си закачил някое водорасло, или пък си хванал сьомга или… Докато гледаше Хоук, гласът й заглъхна. Очите й бяха също толкова зелени и неспокойни като морето.

— Разбираш ли? — попита дрезгаво Ейнджъл.

Устните на Хоук се раздвижиха, напрежението в тях изчезна и премина в обещание за чувственост, което бе потвърдено от горещите кафяви дълбини на очите му.

— Да — измърмори той. — Разбирам. И това си беше самата истина.

Хоук не говореше за движението на пасажите от херинги, а за копнежа, който придаваше на очите на Ейнджъл замъглен зелен цвят и видимо засилваше пулса й.

Преследването беше към своя край. Скоро и последните опити за измъкване щяха да свършат и тя щеше да се озове задъхана и изтощена в ръцете му.

Хоук се обърна и излезе на кърмата да наблюдава въдиците, които подскачаха над водната повърхност, блестяща под лъчите на слънцето.

Той обаче си мислеше за един друг танц, за бавното търкане на плът в плът, за страстта от допира до гладка кожа и течните, ритмични вълни на насладата.

Скоро.

Ейнджъл погледна през рамо, но погледът й бе отправен не към въдиците, а към мъжа на кърмата. Той беше най-грациозният мъж, когото някога бе виждала. Движенията, които тялото му правеше, за да запази равновесие на палубата, я омайваха. Подобно на птицата, на която дължеше прякора си, Хоук беше невероятно бърз, движенията му бяха плавни и удивително завършени.

След известно време Ейнджъл си наложи да отвърне поглед. Напомни си, че Хоук е нищо не беше показал, че то привлича по същия начин, по който тя се чувстваше привлечена от него, телом и духом.

Кратките докосвания между тях можеха да бъдат обяснени с малкото пространство на яхтата или да бъдат приети като между приятели. Ейнджъл никога не бе виждала Хоук да я гледа по начина, по който Грант бе обичал да я гледа с любов и желание, които я оставяха без дъх.

Ейнджъл извика образа на розата в ума си. Имаше нужда от спокойствието, което той й осигуряваше.

Да прекара пет дни на яхтата с Хоук, щеше да й бъде трудно. Не беше необходимо да влошава още повече нещата и да постави и двама им в неудобно положение, като тича след Хоук като влюбена до уши хлапачка.

Розата се появи неохотно в съзнанието й и й беше необходимо малко време, докато оформи целия образ. Бяха минали години, откакто това за последен път бе станало толкова бавно и откакто Ейнджъл бе имала толкова голяма нужда от спокойствие.