— Сигурна ли си, че е треска? — попита Хоук, повдигайки въпросително вежди.

— Разбира се, че съм сигурна — отвърна уверено Ейнджъл. — Не се бори много.

Хоук погледна към трептящия връх на въдицата и усети как животът на рибата трепти през дланите му и стига до мускулите на ръцете му.

— Не се бори ли? — попита сухо той.

— Не. Почакай само да хванеш някоя сьомга с тази въдичка — каза Ейнджъл с изпълнен със спомени тон. — Тогава ще разбереш какво означава да държиш в ръце изгрева и светкавиците.

Ейнджъл не забеляза бързия поглед на Хоук, нито изненадата, която се изписа за миг върху лицето му. Вълнението и доволството й бяха видими като слънчевите лъчи, които се отразяваха от спокойната водна повърхност. Независимо от всичко, което мислеше за Ейнджъл, Хоук реши, че тя истински се наслаждаваше на риболова.

След това се запита дали тя влизаше и в леглото със същата страстна искреност, която влагаше в риболова.

Въдицата подскочи в ръцете му и затрептя.

— Дръж върха нагоре!

Ейнджъл се наведе през перилата и се опита да види рибата, която Хоук беше уловил.

— Тази риба току-що натежа с пет килограма — каза с изненада Хоук.

Сякаш в потвърждение на думите му, въдицата се изви в обратно U.

— Такава е треската — каза през смях Ейнджъл. — Забелязала е лодката и е разперила перки, за да те затрудни в изтеглянето. Сбогом, спокойствие. Имаш чувството, че вадиш циментово блокче, нали?

Хоук изсумтя и продължи да навива кордата, докато малко под повърхността не се появи една дълга, удивително тясна сянка. Страничните й перки бяха разтворени широко.

Ейнджъл мина покрай Хоук и взе мрежата, която се намираше на полицата до вратата на кабината. След това се наведе през перилата и сръчно улови треската с мрежата.

— Подай ми чука, ако обичаш — каза Ейнджъл. Хоук погледна, накъдето му сочеше Ейнджъл и видя нещо, което приличаше на дръжка на къса брадвичка. Подаде го на Ейнджъл.

Тя уби рибата с един-единствен удар. Гримасата на лицето й показа на Хоук, че тази част от риболова не й беше приятна.

— Можеше да я хвърлиш в кутията и да я оставиш да си умре — отбеляза той.

— Не мога да понасям звука от мятаща се на сухо риба — призна тя.

— Мекосърдечна ли си, Ейнджъл? — подхвърли саркастично Хоук.

— Не съм по-жестока, отколкото ми налагат обстоятелствата.

Тя извади чифт клещи от джоба си, хвана с тях треската за долната устна и я извади от мрежата.

— Зъби — каза кратко Ейнджъл.

Един поглед показа на Хоук, че челюстите на рибата бяха изпълнени с редица остри като игли зъби. Треската беше истински хищник.

Ейнджъл отвори кутията, пусна треската вътре и затвори капака. След това провери внимателно с пръст остротата на кукичката на Хоук, кимна и му даде знак да продължи.

Отново настъпи тишина. Ейнджъл улови втората риба, която се оказа грозна червена скална треска, тежка около един килограм. Когато Хоук посегна към мрежата, тя поклати глава.

— Не — каза бързо Ейнджъл. — Тази има остри шипове по гърба, които могат да разкъсат всяка мрежа. Освен това са отровни. Не са смъртоносни, но са болезнени.

Тя измъкна клещите от джоба си, наведе се над перилата и освободи рибата. Треската заплува обратно в океана, по-скоро раздразнена, отколкото уплашена.

— Не стават ли за ядене? — попита Хоук.

— Стават. Тази беше прекалено малка и от нея щяха да излязат не повече от две хапки филе от всяка страна.

— Не си струва неприятностите.

— Не, ако не си много гладен.

Хоук се обръщаше към въдицата си, когато радиостанцията в кабината запращя.

— … вика Енджи Ланг. Чуваш ли ме? Черна луна вика Енджи Ланг. Чуваш ли ме? Край.

Ейнджъл скочи бързо на крака. Тя се втурна в кабината, сграбчи микрофона, натисна копчето и заговори бързо. Гласът й беше развълнуван.

— Карлсън? Говори Енджи. Къде си?

— От десет дни се движа нагоре през пролива.

— О! — разочарованието й беше ясно доловимо както в тона, така и в изражението й. — Човек не може да те види, Карлсън.

— И теб не е лесно да те намери човек. Сигурно заради онези големи бели криле, които растат на гърба ти.

Ейнджъл се усмихна.

— Дери се опитва да те намери по радиото от един час. Реших, че сигурно си отишла зад някой от островите, и му предложих да ти предам съобщението.

— Той е добре, нали? — попита тревожно тя.

— Оправя се. Мърмори като мечка през пролетта, но иначе му няма нищо. Има съобщение за някой си господин Хоукинс. Твой клиент ли е?

— Да.

Внезапно Ейнджъл осъзна, че Хоук се беше облегнал на рамката на вратата и слушаше разговора й.

— Дери каза, че лорд не знам кой си се е обадил с контра, контра предложение.

Ейнджъл направи гримаса.

По изключителната прецизност, с която Карлсън подбираше думите си, личеше, че му е много забавно.

— Горката Енджи — каза той. — Винаги ти се падат най-потните ризи и най-неопитните бели очи, които някога са ходили за риба.

— Този път не е така — Ейнджъл се усмихна на мъжа в рамката на вратата. — Този път ми се падна истински жив ястреб.

Плътният смях на Карлсън се оказа твърде силен за малкия високоговорител.

— Забавлявай се, Енджи, но си пази пръстите. Ястребите са най-гадните птици, които някога са летели из небето.

— Пази се, Карлсън. Чух, че откъм Алеутските острови наближава буря.

— Да, знам. Затова тръгнах, без да изчакам да се видя с теб.

— Обади ми се, когато се върнеш.

— Някога да съм пропускал? — настъпи пауза. — На дванайсети може още да не съм се върнал.

— Няма проблем — каза Ейнджъл.

Гласът й беше твърде равен, твърде спокоен, в рязък контраст с внезапната бледнина на бузите й.

— Сигурна ли си? — попита Карлсън.

— Дери ще бъде тук. Ще се оправя — тонът й се смекчи. — Благодаря, Карлсън. Това означава много за мен.

Кабината се изпълни с лекото пращене на статичен шум.

Внезапно Ейнджъл се почувства много самотна. Старият прякор се бе върнал заедно с твърде много спомени от миналото. Тя обичаше Карлсън по същия начин, по който обичаше Дери, но гласът на Карлсън неизменно й напомняше за любов, смърт и загуба. Напомняше й за Грант.

Въпреки това Ейнджъл имаше нужда от Карлсън. Смехът му и общите им спомени създаваха мост между невъзвратимото минало и често самотното настояще.

— Предполагам, че това беше шаманът на сьомгата — каза Хоук.

Гласът му беше равен и хладен. Той беше раздразнен от прозрачността в играта на Ейнджъл, която беше размятала своя обожател под носа му.

— Шаманът на сьомгата ли? А, разбрах те — тя се усмихна едва забележимо. — Да, това беше Карлсън. Чу ли съобщението?

Хоук направи цинична гримаса.

„Чух го, и още как. А в случай, че не съм, ти ми даваш отговора с това самотно, замечтано изражение. Е, това е преследване, в което няма да участвам. Ако искаш да накараш двама мъже да застанат един срещу друг, няма да ти играя по свирката. Аз винаги ловувам сам.“

Хоук се отблъсна от рамката на вратата и обърна гръб на Ейнджъл.

— Върни ме в Ийгъл Хед — каза рязко той. — Трябва да се обадя по телефона.

Глава 9

Това се оказа първият от многото пъти, когато деловите задължения на Хоук прекъсваха обиколката на остров Ванкувър и водите около река Кембъл. Хоук бе летял до Ванкувър три пъти, за да се срещне с адвокатите си и да подпише някакви документи.

Когато отсядаше в дома на Рамзи, той прекарваше доста време на телефона. За десет дни Ейнджъл беше успяла да го изведе само два пъти за риба. Всеки път телефонни обаждания ги бяха принуждавали да изпуснат прилива.

Не че това имаше някакво значение. Сребърната сьомга все още не се беше появила и дори рибарите от риболовния флот нямаха много добър улов.

В крайна сметка Ейнджъл се задоволи с бавна обиколка на скалистите носове и малките заливчета, където учеше Хоук как се лови сьомга. За нея методът, на който го обучаваше, беше най-безинтересният. Твърдите въдици не предаваха енергията и жизнеността на рибата.

Това обаче беше цената за изпускането на прилива, когато променящият се баланс между вода и луна привличаше сьомгата по-близо до повърхността.

Ейнджъл беше решила да не позволява повече да изпускат прилива. Между рибарите се беше разчуло, че първият истински голям пасаж сьомга се придвижва бавно по течението на пролива. Вчера в северния край на пролива бяха отбелязали голям улов.

Ако рибата следваше пътищата, използвани в миналото, то сьомгата щеше да остане за известно време в една от любимите на Ейнджъл ивици край брега. С лодка до там се стигаше за почти шест часа, но Хоук най-сетне се беше съгласил, че може да остави телефона за малко и да участва в петдневно пътешествие. За да си позволи това обаче, той бе работил усилено.

През последните три дни Ейнджъл бе виждала Хоук само когато настъпваше време за хранене.

Тя също бе имала много работа. Използваната пещ, която бе купила и транспортирала от Сиатъл за употреба през лятото, най-после беше пристигнала. С нея беше пристигнала и една изненада — сандък с отпадъчно стъкло, изпратен от собственика на галерията в Сиатъл, в която излагаше творбите си. В бележката в сандъка пишеше:

Невероятна цена. Фабриката за стъкло фалира. По-големите парчета изпратих в ателието ти в Сиатъл.

Доставчикът току-що бе вкарал всичко в северното крило на къщата и сега Ейнджъл беше нападнала с щанга сандъка под закачливия поглед на Дери, който очевидно се забавляваше много. Изтегнал се доволно в един стол с възглавници, той я наблюдаваше как разглежда блестящите, невероятно остри парчета стъкло.

— Сигурна ли си, че не искаш аз да го направя? — попита мързеливо Дери.

Ейнджъл се усмихна и се зае отново с работата си.

— Вероятно ще счупиш всички парчета в сандъка — каза тя.