Елизабет Лоуел - Жена без лъжи

Ейнджъл включи двигателите, като наблюдаваше внимателно показанията на уредите. Машините бяха балансирани прекрасно и работеха в пълен синхрон.

Тя издаде одобрителен звук, даде газ и започна да управлява лодката под напрегнатия, одобрителен поглед на Хоук. Яхтата реагираше с лекота на всички команди и носът й разцепваше водата, оставяйки след себе си пенлива диря.

Ейнджъл включи хидролокатора и се загледа в променящото се изображение. Хоук погледна с любопитство към екрана с размер на чиния, който приличаше на зелен телевизор.

— Някога ползвал ли си търсач на риба? — попита го Ейнджъл.

— Не.

Тя посочи към долната част на екрана, след което му показа и разграфената скала на дълбокомера встрани.

— Точно в този момент — каза Ейнджъл — дъното е около двайсет клафтера. Между нас и дъното няма нищо… Чакай!

Без да сваля поглед от екрана, тя намали скоростта и върна лодката назад по същия път.

— Там — каза тя и посочи към една ярка, движеща се редица от линии, които се бяха появили на около десет клафтера дълбочина. — Рибен пасаж. Вероятно от херинги.

— Как може да се разбере какви са?

Ейнджъл сви леко рамене и грациозното движение привлече погледа на Хоук.

— Опит — каза тя. — Херингите се движат хаотично, но в плътна маса. Виждаш ли колко бързо линиите променят посоката си?

Хоук се загледа в екрана, но по-голямата част от вниманието му беше насочено към изящните ръце, които толкова бързо се бяха научили да управляват мощната яхта. Каквато и да беше Ейнджъл, тя притежаваше увереността и координацията на автомобилен състезател.

— Как изглежда сьомгата на екрана? — попита Хоук с тих, плътен глас.

Той се наведе по-напред, сякаш за да види по-добре, но сетивата му усещаха само жената пред него. Ноздрите му се разшириха, когато долови аромата на парфюма, който той вече беше започнал да свърза единствено с Ейнджъл — смес от слънчева светлина, вятър и невидими цветя.

— Сьомгата обикновено представлява по-размазано петно, освен ако не се натъкнеш на по-голям пасаж.

Ейнджъл долови топлината, която излъчваше тялото на Хоук, и затвори очи за миг. Мислите й се разпръснаха и тя побърза да ги събере отново.

— Сьомгата рядко плува близо до дъното — продължи тя. — Ако видиш голям пасаж малко над дъното, значи си открил трески.

„Защо трябва да стои толкова близо? — запита се мислено Ейнджъл. — Не мога да си поема дъх, без да вдъхна и него.“

Тя се чувстваше като пленена от топлината на Хоук, която изгаряше спокойствието й с всяко вдишване.

— Късоглед ли си? — попита Ейнджъл.

— Късоглед ли? — той не успя да прикрие изненадата си.

— Късоглед: като човек, който не може да вижда нещо, ако не си го забие в очите — обясни сухо Ейнджъл.

Хоук погледна встрани. Лицето му беше на няколко сантиметра от нейното. На утринната светлина очите й бяха зелени като чифт смарагди.

— Извинявай — каза той. — Притеснявам ли те?

— Не повече отколкото аз теб — отвърна Ейнджъл.

— Добре — каза Хоук с дрезгав глас, — защото аз изобщо не се чувствам притеснен.

Ейнджъл завъртя внезапно руля и даде газ. Движението принуди Хоук да отстъпи крачка назад, за да запази равновесие. Ейнджъл приближи яхтата до канарите, които се извисяваха в източния край на пролива.

Хоук наблюдаваше как канарите се приближават с тревожна скорост. Хвърли един поглед към хидролокатора. Дъното беше на трийсет и три клафтера и дълбочината постоянно се увеличаваше. Той огледа канарите с присвити очи.

„Най-малко трийсет метра — прецени мислено. — Не, по-скоро около шейсет.“

Огромни вечнозелени дървета изпълваха пукнатините в скалите, но на фона на огромната скална маса изглеждаха не по-големи от плевели.

Ейнджъл хвърли един поглед встрани, за да прецени реакцията на Хоук при гледката. За човек, несвикнал с пролива, би изглеждало истинска лудост да се приближават към брега с такава скорост, защото имаше опасност да заседнат.

Ейнджъл обаче познаваше и сушата, и океана.

— Геолозите наричат това място удавен бряг — каза Ейнджъл, повишавайки глас, за да надвика рева на двигателите.

— Заради удавниците ли? — попита саркастично Хоук.

— Не. По време на последния ледников период, нивото на океана било с неколкостотин метра по-ниско. След това ледът се стопил и наводнил сушата. Скалата пред нас се спуска на сто метра под водата. Няма начин да заседнем тук, освен ако не се блъсна в самата скала.

— Като в Норвегия — каза Хоук и погледна към канарите с друг поглед.

— Така каза и един от клиентите ми, когото водих за риба — съгласи се Ейнджъл. — Той бил роден в Норвегия и каза, че всички тези фиорди го изпълвали с носталгия. Тогава за първи път осъзнах, че фиордът не е нищо друго, освен една долина, удавена в солена вода.

Това се стори забавно на Хоук и той й хвърли един бегъл поглед.

Ейнджъл не го забеляза. Намали скоростта и зави, така че минаха успоредно със скалите, на около шест метра разстояние. След това включи двигателите на празен ход, докато преценяваше дрейфа от течението и вятъра.

Лодката бавно започна да се отдалечава от скалите.

— Доколко можеш да се довериш на тези двигатели? — попита делово Ейнджъл.

— За какво?

— Да запалят от първия път.

— Не бих си заложил живота за това, но, от друга страна, вече не залагам живота си за нищо. — Хоук сви рамене. — Вероятността да запалят от първия път е деветдесет и девет на всеки сто пъти.

— Достатъчно добре. Нямам нищо против малко тишина.

Ейнджъл изключи двигателите, след което ги включи отново. Машините реагираха незабавно. Тя ги изключи отново и остави лодката да се движи от силата на невидимото течение и вятъра.

Тишината я обгърна и Ейнджъл затвори несъзнателно очи и се усмихна.

Хоук видя това и за миг се изкуши да прокара първо върха на пръста си, а след това и устните си по усмивката й. Той обаче не го направи. На първия етап от преследването винаги оставяше жертвата да определя курса и скоростта.

Това не означаваше, че от време на време нямаше да притеснява Ейнджъл, като се доближава твърде близо до нея само за да види как чувствеността оцветява погледа й и смекчава устните й. Той обаче нямаше намерение да се натрапва и близостта му щеше да изглежда съвсем естествена и нямаше да й даде повод да се оттегли твърде далеч.

Хоук усещаше, че Ейнджъл не беше толкова агресивна колкото повечето от жените, които познаваше. С останалите тръпката се бе състояла в това да се изплъзва от домогванията им и да наблюдава как раздразнението им от недостъпността му расте.

С Ейнджъл тръпката щеше да бъде в това да я остави сама да дойде при него.

И в двата случая крайният резултат беше еднакъв. Първо засищане, след това разочарование, сълзи и Хоук отлиташе, разпервайки тъмните си криле, докато не увиснеше в небето в очакване на следващата си жертва.

Тази мисъл го накара да извие устни в гримаса, която беше насочена към самия него толкова, колкото и към жените, които беше уловил и след това изоставил. Тази игра започваше да му омръзва, но най-вече му беше омръзнало да изпитва безпокойството, което неизменно идваше на сутринта, след като бе постигнал целта си. Адреналинът вече не беше достатъчен.

Проблемът беше, че адреналинът беше единственото, с което разполагаше.

Е, това беше урок, който той беше научил още на осемнайсет години, въпреки че никога не го беше приел. Не напълно.

Надеждата го караше да отлита отново, да търси отново и да преследва отново. Надеждата постоянно му повтаряше, че животът не беше изпълнен само с лъжите, предателствата и празнотата, които идваха, когато адреналинът изчезнеше.

Хоук се беше научил да мрази надеждата, но не се беше научил как да се отърве от нея.

Засега.