Тя го погледна.

— Искаш ли да помоля Карлсън да гребе за теб? — попита го тя.

— Ще си помисля.

Хоук й обърна гръб.

Раздвижването на мускулите му по ръката й я накара да осъзнае, че все още го държеше, затова побърза да я отдръпне.

— Искаш ли да почакаме, докато измъкнат рибата? — попита я Хоук, докато променяше мощността на двигателите.

— Не. Може да минат часове. Сьомгите са много издръжливи. Освен ако ти не искаш да почакаме.

— Предпочитам да се измъкнем от тази навалица и да те науча как се управлява лодката. Накъде?

— На север — отвърна кратко Ейнджъл. — Колкото по-надалеч отиваш, толкова по-малко хора има.

— Изглежда, че посоката ще ми хареса.

Хоук се настани зад руля и даде газ, при което носът на яхтата се издигна над вълните.

Докато лодката набираше скорост, Ейнджъл се облегна назад в седалката си и се загледа през предното стъкло в океана отпред.

— Предупреден ли си за мъртвите товари? — попита Ейнджъл.

— Какво е това? — отвърна Хоук с въпрос.

— Трупи, откъснали се по време на превоз. Когато се напоят с вода, започват да плуват малко под повърхността, докато най-накрая не потънат.

Хоук незабавно намали скоростта.

— Звучи смъртоносно — каза той.

— Понякога. В повечето случаи се отърваш със студена баня и разбита лодка.

Вляво се появи мощна моторна лодка, която ги изпревари, оставяйки зад себе си фонтан от пръски.

— Изглежда, че на него никой не му е казал за мъртвите товари — каза Хоук.

— Човек свиква с тях, също като с бурите и теченията със скорост петнайсет възела. Вървят си с територията.

— Също като автомобилните катастрофи — каза Хоук.

Ейнджъл потръпна леко, но веднага се овладя.

— Да — потвърди тя. — Също като автомобилните катастрофи. Въпреки това хората продължават да карат.

Хоук забеляза завръщането на призрака Ейнджъл. За миг на лицето й се бе изписала болка, но след това призракът бе изчезнал.

— Каква скорост е безопасна според теб? — поинтересува се той.

— Сега ли?

Ейнджъл се обърна бавно и огледа повърхността на океана зад лодката.

— Има добра видимост — каза тя. — Вятърът е слаб. Течението също е слабо.

Хоук също огледа водната повърхност и сравни нейната преценка със своите познания, придобити като състезател с моторни лодки.

Най-накрая Ейнджъл посочи към моторната лодка, която се отдалечаваше от тях.

— Горе-долу колкото неговата — каза тя.

Хоук повдигна вежди, но не каза нищо и отново увеличи скоростта.

— Наоколо няма чак толкова много мъртви товари — обясни Ейнджъл. — Пък и повечето от тях се маркират с флагчета, когато бъдат открити.

— За това ли са тези неща? — попита Хоук.

Той посочи към няколко пръта с дължина около метър, заострени в единия си край и с ярко триъгълно флагче, прикрепено към другия.

Ейнджъл кимна.

— Ако открием мъртъв товар, ще го маркираме.

— А след това какво? Ще се обадим на канадския вариант на Бреговата охрана ли?

— Не. Обикновено събирачите на трупи ги прибират. Цената на дървения материал е толкова висока, че може да достигне неколкостотин долара за парче.

— А ако никой не го прибере? — попита отново Хоук.

— Тогава флагчето го прави лесно забележим дори при скорост два пъти по-висока от нашата.

— Хубаво щеше да бъде, ако всички проблеми в живота можеха да бъдат маркирани толкова ясно — подхвърли саркастично Хоук.

— Флагчетата вършат работа само ако притежаваш достатъчно здрав разум да се вслушаш в предупреждението, което изразяват — каза със същия тон Ейнджъл.

„А ти вслушваш ли се в собствените си съвети? — запита се мислено тя. — Хоук е целият маркиран с флагчета, но ти не ги виждаш, а гледаш само към мъжа под повърхността, който притежава копнеж и интелект, топлина и сила и всичко онова, което прави живота толкова ценен. И опасност. Ясно виждаш опасността.“

Ейнджъл не подценяваше опасността, която се криеше у Хоук. Нито пък се страхуваше от нея. Всъщност тя я уважаваше.

Опасност съществуваше винаги и представляваше неразделна част от живота, също като любовта. За да имаш едното, трябваше да приемеш и другото. Грант Рамзи бе научил Ейнджъл на това… любов и смърт.

Познанието почти бе унищожило Ейнджъл. Тя не знаеше дали беше достатъчно силна, за да се опита да научи още нещо.

Знаеше само, че щеше да се опита.

Глава 7

Ейнджъл насочи Хоук към една спокойна ивица вода, като го докосна по ръката и посочи надясно. По време на пътуването в пролива никой от тях не се беше опитал да говори заради силния шум от дизеловите двигатели.

Хоук умело вкара лодката в спокойните води близо до една издадена част от сушата. След това пусна двигателите на празен ход, за да прецени течението. Тук то не беше силно.

Хоук се надигна от мястото си зад руля и когато се изправи, се озова толкова близо до Ейнджъл, че тя успя да долови аромата на одеколона му. Очите му бяха кристално кафяви, с изненадващи златисти петънца. Мустаците му бяха черни като средата на очите му.

Ейнджъл се запита какво ли щеше да бъде усещането от допира на тези мустаци до кожата й. Искаше й се да узнае дали щяха да бъдат твърди или меки и възбуждащи, или пък комбинация от двете.

„Дали мустаците му ще бъдат хладни под пръстите ми, или ще излъчват същата горещина, която излъчва цялото му тяло и която достига до мен дори когато не го докосвам?“

Мълчанието и мислите на Ейнджъл я накараха да затаи дъх. След това тя забеляза как погледът на Хоук стана воднист, когато той осъзна, че тя го оглеждаше.

Ейнджъл отвърна поглед от чувствената линия на устните на Хоук. Искаше й се да каже нещо, каквото и да било, просто защото усещаше, че и той я оглеждаше по същия начин, по който го бе оглеждала тя.

Но думите не идваха.

Ейнджъл мина край него, като гледаше в пода, и седна зад руля на мощната яхта.

Хоук се наведе над нея и над пулта за управление и когато тя си пое бързо дъх осъзна, че присъствието му я притесняваше. Внимаваше да не я докосва. Беше я виждал вече как се отдръпва.

Въпреки че Хоук успя да овладее желанието си да погали пулсиращата вена на врата на Ейнджъл, не можеше да отрече внезапния приток на кръв и адреналин, които даваха началото на преследването. Тялото и гласът му обаче останаха напълно спокойни.

Подобно на плячката си, хищникът също бе способен да отстъпи временно.

— Някога управлявала ли си нещо толкова мощно? — попита Хоук с тих, почти интимен глас.

Ейнджъл не сваляше очи от уредите пред себе си.

— Не.

Думата прозвуча задъхано дори за самата нея. Тя си пое дълбоко дъх, за да успокои ускорения си пулс.

— Не — повтори Ейнджъл. — Лодката на Дери беше едва на половината на тази като размер и имаше не повече от една четвърт от мощността на твоята.

— Беше?

— Продаде я преди няколко месеца.

Ейнджъл премълча, че продажбата бе станала без нейното знание. Дери бе продал лодката, за да изплати дълговете, които беше натрупал през последната година в колежа.

Ейнджъл щеше да му даде парите, ако бе знаела, че се нужда от тях. Поне би се опитала. Дери обаче беше решил да не взема пари от нея, въпреки че единственото нещо, за което Ейнджъл беше готова да даде всичко, бе неговото бъдеще.

— Ти не одобряваш — каза Хоук.

— Какво?

— Това, че Дери е продал лодката си.

— Тя си беше негова и той можеше да прави с нея каквото си иска.

Ейнджъл бе успяла да се овладее и гласът й беше напълно спокоен.

— Но ти си обичала да я вземаш и да излизаш в океана — каза Хоук.

Тонът на Хоук привлече вниманието й и тя вдигна поглед към него.

— Да.

— Късмет имаш, че се появих аз. В противен случай може би щеше да ти се наложи да продадеш красивата си… усмивчица… за да се повозиш.

— Хората, които ме извеждат, плащат за нещо повече от усмивка — каза Ейнджъл, като нарочно даде пролука на Хоук.

— Обзалагам се, че е така — гласът му беше изпълнен с презрение.

— Ще загубиш.

Ейнджъл наблюдаваше безизразно лицето му в проточилото се мълчание.

— Аз съм лицензиран риболовен водач — каза спокойно тя.

Хоук повдигна леко вежди, но не каза нищо.

— Както вече ти казах веднъж, Хоук, ти не знаеш нищо за мен.

— Ще се учудиш, скъпа — каза той.

Гласът му беше равен, ако се изключеше лекият сарказъм, който бе също толкова част от Хоук, колкото и гъстата му черна коса. Ейнджъл се запита коя ли жена го беше разочаровала толкова силно, че той смяташе всички жени за ограничени и безчувствени.

Мислите за жената или жените в живота на Хоук разбиха спокойствието на Ейнджъл. Тя нямаше никакво влияние върху него, върху жените, с които се срещаше, или върху заключенията, които си правеше въз основа на миналото си и след това прилагаше към нея в настоящето.

Ейнджъл беше способна да контролира само себе си, своите собствени реакции и заключения.

Тя направи нещо, на което се беше научила през месеците след смъртта на Грант — създаде в съзнанието си образа на най-красивото нещо, което бе виждала през живота си…

Една-единствена роза, разтваряща цветчетата си в лятното утро. Листата й бяха кървавочервени, блестящи, излъчващи спокойствие. Доказателството, че красотата бе успяла да преживее жестоката зима и несигурната пролет стоеше безмълвно пред нея.

Нещо толкова просто.

Една-единствена роза, тържествуваща и спокойна.

При тази представа Ейнджъл се успокои видимо. Тя сложи уверено ръце върху таблото за управление на яхтата и насочи вниманието си към лодката.

Хоук наблюдаваше всяко нейно движение с присвити очи, удивен от промяната в нея. Усещаше, че се беше оттеглила отново.

„Не, не е отстъпила — осъзна той след няколко секунди. — Просто се е прибрала в някакво вътрешно, спокойно място. Място, на което не мога да я достигна.“