Бренда Джойс - Завоевателят

— Ти ме молиш за прошка? — попита невярващо тя.

Ролф се отпусна на едно коляно.

— Да.

Сейдри повярва, че сънува. Той беше дошъл, коленичи пред нея и я помоли за прошка.

— Нямам какво да ти прощавам, милорд — проговори нежно тя и по страните й потекоха радостни сълзи.

Ролф се надигна.

— Твоето великодушие винаги ме е поразявало — прошепна дрезгаво той.

Тя докосна лицето му.

— Аз те обичам.

Той затвори очи и простена задавено. После внимателно я взе в прегръдката си и я притисна към мощната си гръд.

— Не мога да живея без теб — прошепна в ухото й той. — Не мога. Ако това е любов, значи съм завинаги твой.

Сейдри се отпусна в обятията му и вдигна поглед към лицето му. Очите му бяха влажни. Тя не посмя да отбележи това обстоятелство и се усмихна през сълзи.

— Ако не знаеш как да живееш с любовта, аз с радост ще те науча, милорд — прошепна страстно тя.

Ролф се усмихна несигурно.

— Ти си чудесна учителка и аз знам, че можеш да ме научиш на всичко, Сейдри. — Гласът му беше тъмен и мек като кадифе. — Научи ме да те обичам. Научи ме… сега.

Тя взе красивото му лице между двете си ръце и го целуна с цялата нежност и любов, която се бе насъбрала в сърцето й. Целувката стана страстна. Той я привлече към себе си и когато усети набъбналата му мъжественост, тя се разсмя и разплака едновременно.

— Това е знак за любовта ми — прошепна той и отново я целуна.

Двамата се хванаха за ръце и тръгнаха към къщичката, в която живееше Сейдри. В ниската мрачна стаичка Ролф я прегърна и трескаво потърси устата й. Сейдри потрепери и се сгуши в него.

Той я положи върху тясното легло и я разсъблече. Пръстите му милваха с обожание лицето, гърдите и бедрата й. Издутият корем го възхищаваше.

— Толкова си красива, Сейдри — шепнеше възбудено той. — И красотата е не само в тялото ти. — Той я погледна дълбоко в очите. — Красотата идва от душата ти.

— Колко хубаво го каза — прошепна през сълзи тя.

В очите му светнаха предателски искри.

— В теб расте детето ми — проговори задавено той, докато ръката му бавно се плъзгаше по корема. После се поправи: — Нашето дете.

Сейдри се засмя с преливащи от любов сърце. Той се наведе и зацелува пълните й гърди, после се спусна към корема. Когато стигна до тъмния триъгълник, тя се възпротиви.

— Какво правиш там, милорд?

— Ролф — поправи я той, разтвори бедрата й и отново я зацелува. Този път езикът му се потопи дълбоко в нея. Сейдри простена.

— Обичам те — изрече сериозно той и вдигна глава. Погледите им се срещнаха.

Сейдри се засмя доволно. Той щеше да се научи да я обича, вече се учеше. Ала усмивката й изчезна, когато той сведе глава и продължи да я милва с ръце и устни. Езикът му затанцува около малката твърда перла, нежно я засмука в устата си. Сейдри извика и в тялото й избухна гръм. Облекчението дойде със силни спазми. Когато екстазът отшумя, той се потопи дълбоко в нея.

— Никога вече няма да си помислиш да ме напуснеш — прошепна до ухото й той и се задвижи в бърз ритъм.

— Но аз никога не съм имала желание да те напусна — възрази тя. Оттук нататък думите бяха излишни. Останаха само докосванията, целувките, съединените тела, които се движеха в единен ритъм, докато дойде мигът на екстаза.

— Ще се върнеш ли при мен? — попита след часове Ролф.

Сейдри стоеше до огнището и разбъркваше яденето. Тя го погледна през рамо, видя несигурността в очите му и сърцето й преля от любов към този силен, горд мъж, който се учеше да моли, не да заповядва. Под желязната си броня той беше мъж от плът и кръв, с голямо сърце и отворена душа.

— Да. Аз те обичам, Ролф.

Той се усмихна щастливо и отново я прегърна.

— Аз се нуждая от любовта ти, Сейдри — призна той. — Не мога да живея без нея.

Тя го погледна дълбоко в очите.

— Значи ли това, че ми прощаваш за Кавлидок?

— Да — отговори той. — Ти обичаш родината си, както аз обичам своята.

Погледите им се потопиха дълбоко един в друг. Колко много непроизнесени, тревожни мисли се преливаха от единия към другия.

— Трябва да си поговорим — каза сериозно Ролф, взе ръката й и я отведе до масата. — Жалко е — започна той, — че аз съм норманин, а ти саксонка. Но ти въпреки това ме обичаш.

Тя разбра. Никога нямаше да се умори да го уверява в чувствата си.

— Да, обичам те.

Той се усмихна и продължи:

— Много съжалявам, че Моркар трябваше да загине, а Едуин попадна в кралския затвор. Но поне е жив. Ще ме приемеш ли като господар на Елфгар, Сейдри?

— Да, ще го направя. — Тя изпитваше тъга и щастие едновременно. — Има неща в живота, които не зависят от човешката воля. Аз тъгувах дълго за Моркар и никога няма да престана да мисля за Едуин. Но аз те обичам, Ролф, и никога вече няма да те предам.

— Знам. — Той се поколеба. — Сейдри, има нещо, което трябва да знаеш. Ако се върнеш с мен, и занапред ще живееш като кралска затворница. Не мога да променя положението ти. Ще се опитам да говоря с Уилям, но се боя, че той няма да изневери на принципите си. Кралят не прощава държавната измяна. Ако се върнеш с мен… — Ролф пое дълбоко въздух, — ще останеш под мой надзор.

— Разбирам — отбеляза равнодушно тя.

— Никога няма да ти причиня болка — увери я енергично той. — Ще те защитавам с живота си. Никой и нищо не е в състояние да ме отдели от теб. Кълна ти се. Ти ми принадлежиш. А това означава, че всичко мое е и твое, че ще бъдеш под моя закрила до края на живота ми. Разбираш ли?

— Да. — Тя пое дълбоко въздух. — Аз ще се върна с теб в Елфгар, защото там е моят дом. Даже ако не ми беше казал всичко това, пак щях да се върна с теб. Не мога да живея без теб.

Той се усмихна, целуна ръката й и я погледна дълбоко в очите.

— Иска ми се да можехме да се оженим — неочаквано рече той.

Тези прости думи означаваха за нея повече от най-тържествената клетва! Тя сведе очи и се опита да задържи сълзите си.

— Ти ме ласкаеш — прошепна едва чуто тя.

— Знаеш, че това не е възможно, въпреки че Алис бе заточена в един френски манастир и никога няма да се върне — обясни глухо той, вдигна брадичката й и я погледна в очите.

— Да, знам.

— Но в сърцето ми — продължи той, впил поглед в теменуженосините очи, — ти си моята съпруга.

Нищо не можеше да я направи по-щастлива.

— Никога не приех Алис като своя съпруга — прибави той. — Ти ме познаваш. Аз дарявам сърцето си само веднъж. Предлагам ти закрилата си, верността и… — Той се поколеба и се изчерви.

Сейдри стисна ръката му.

— Как може мъж като теб да се страхува от една толкова хубава дума? — попита шеговито тя, макар че в очите й блестяха сълзи.

Ролф се усмихна криво.

— Ти имаш любовта ми, Сейдри, имаш я завинаги. В сърцата си сме мъж и жена, а се надявам, че и пред бога.

Сейдри седна в скута му и го прегърна. Той скри лице на гърдите й. Тя зарови пръсти в косата му, целуна русите къдрици, засмя се и отново се разплака. Никога през живота си не беше изпитвала такова щастие. Той беше нейният съпруг, Ролф дьо Варен, Ролф Безмилостният, горд и могъщ и преди всичко човек на честта. Току-що й беше дал всичко, за което беше мечтала, всичко, което притежаваше. Подари й сърцето и любовта си.

— Приемам с голяма радост, милорд — прошепна тя и той я притисна нежно до гърдите си.