По време на двудневното пътуване към Елфгар Сейдри можеше да вижда Ролф само в гръб, и то от време на време. Той я бе прогонил от живота си веднъж завинаги. Тя го прие, както бе приела, че за нея няма връщане назад. Добре че сълзите й бяха пресъхнали. Само сърцето и кървеше от болка по изгубената любов. И всеки път, когато виждаше широките му рамене, чуваше студения глас и я обхващаше сладка омая. А той не погледна нито веднъж към нея.

Падна здрач. Сейдри реши, че няма да пали свещта, защото вероятно нямаше да й донесат втора. Очакваше, че ще получава само най-необходимото, за да остане жива.

Много странно, че не я бяха хвърлили отново в подземието.

Тогава чу как някой вдигна тежкото резе. Предположи, че й носят хляб и бира. Откакто беше затворница, й носеха храна два пъти на ден. Обърна се и опря лице в стената. Ала когато вратата се отвори, разбра, че беше дошъл Ролф. Усети присъствието му, заваляващо, силно, вибриращо от враждебност. Обърна се и очите й се разшириха от ужас.

Ролф стоеше в рамката на вратата, осветен от факлите в коридора.

Сърцето на Сейдри направи огромен болезнен скок. В душата й пламна искрица надежда. Защо беше дошъл? Велики боже, ами ако беше готов да й прости? Това беше най-важното.

Ролф обходи с поглед празната стая и се усмихна с жестоко задоволство. После я прониза с поглед. Сейдри прочете в очите му презрение и омраза и надеждата й угасна. Тя се сви, сякаш я бе ударил.

— Нямах избор — прошепна отчаяно тя. — Трябва да ми повярвате!

Устата му се разкриви в подигравателна гримаса.

— Да не мислиш, че ме е грижа дали си имала избор, или не?

— А вие никога ли не сте били принуждавани от обстоятелствата да действате против волята си?

— Красиви думи. — Мъжът се изсмя дрезгаво. — Красиви думи от устата на една красива курва. Доказателството е в действието, а ти доказа каква си.

Сейдри пое шумно въздух.

— Моля, изслушайте ме, моля ви! — проплака тя. — Нямах избор! Направих го, за да защитя Херуорд, не за да ви причиня зло. Никога през живота си не съм искала да ви сторя зло. Аз…

Той се озова при нея с два дълги скока, хвана ръцете й и ги изви на гърба.

— Престани! — изкрещя той. — Престани да лъжеш! Думите текат като мед от устните ти, като отровен мед… също като медът, който тече от другия ти отвор! — Той я удари болезнено по слабините.

Сейдри изпищя.

— Но аз те обичам!

Ролф я пусна и се изсмя дрезгаво.

— Още отровен мед.

— Това е истината.

По лицето му се четеше отвращение. Очите му бяха ледени.

— Наистина ли ме обичаш, Сейдри? — попита той.

— О, да!

— Покажи ми — заповяда рязко той. — Покажи ми колко ме обичаш, докажи го. Искам дела… не думи.

Сейдри застина, сърцето й спря да бие. Погледна го безпомощно. Как да го убеди? Нима той наистина, искаше да й даде шанс? Можеше ли да смекчи сърцето му? Да прогони омразата му?

Ролф се изсмя горчиво и се обърна да си върви.

Сейдри се втурна след него, притисна буза в гърба му, вкопчи се в силните му рамене. Ролф спря.

— Не си отивай — помоли задавено тя. — Искам да ти го докажа, да, искам!

Ролф не се помръдна от мястото си.

Треперещите й ръце опипваха отчаяно широките рамене. Тя обсипа с целувки гърба и ръцете му, прегърна го през кръста и се притисна здраво към него.

— Аз те обичам, Ролф! — прошепна отчаяно тя. Дланта й милваше мястото, където биеше сърцето му. Другата й ръка се плъзна в панталона му, започна да милва копринената кожа под пъпа му. Беше веднага възнаградена с набъбналата му мъжественост, която се устреми към ръката й. Обзе я безкрайно облекчение. Той все още я желаеше!

— Позволи ми да те любя, милорд — прошепна страстно тя. Сърцето й биеше като безумно. — Искам да ти докажа…

Изведнъж усети как Ролф я отърси от гърба си и полетя назад към стената. Удари се, изохка и се опита да си поеме дъх.

— Спести си мръсните номера за някой нещастен селянин — Произнесе дрезгаво той. Очите му искряха от омраза. Обърна й гръб и си отиде.

55

Лъжливата курва отново се опита да го прелъсти. Да не би да го смяташе за глупак? Побеснял от гняв, Ролф се разхождаше напред-назад в стаята си. Нищо не можеше да уталожи бурята, която бушуваше в сърцето му. Тялото му беше реагирало на милувката и с дива сила и това го отвращаваше, опита се да си внуши, че е реагирал, както мъжът реагира на всяка жена, все едно грозна или красива, не само на вещицата, която беше затворена в стаята до покоите му. Бог да я убие! Може би трябваше да я остави да продължи, за да види докъде ще стигне и как ще му докаже „любовта“ си. Може би трябваше да се нахвърли върху нея и да я блъска, докато краката и се разтреперят и не може да се изправи. Да, трябваше да го направи.

— Няма ли да си легнете, милорд? — попита плахо Алис.

Ролф хвърли презрителен поглед към жена си, защото много добре знаеше какво означаваше тази покана. Тя искаше да се любят. Е това беше лесно за уреждане, защото копието му беше кораво и подуто от гняв. Той се съблече спокойно, пъхна се в леглото, дръпна я под себе си и я прониза, без да каже нито дума.

Алис изхленчи уплашено. Не беше очаквала такова бурно нападение. Ролф се движеше ритмично в нея, затворил очи, и си представяше, че под него лежи Сейдри. Вещицата пищеше от болка и се опитваше да го отблъсне, както правеше в момента Алис. Той се заби още по-дълбоко в нея, членът му стана болезнено твърд. Трябваше да причини болка на тази курва! Алис хълцаше и се извиваше под него, ноктите й дращеха гърдите му. Той улови китките й и ги вдигна над главата. Задвижи се с безмилостна бързина. Трябваше да накаже предателката, вещицата! Жената под него се опъна като струна и тялото й се разтресе от силни тръпки. Ролф не можеше да се отърси от желанието си да причини болка на Сейдри и тласъците му продължиха безкрай.



След изпълненото с омраза и желание да я унижи нощно посещение Сейдри не видя повече норманина. След два дни видя как той замина нанякъде с малък отряд рицари. Проследи заминаването му през бойницата; парещата мъчителна болка в сърцето й не беше отслабнала. Ролф изглеждаше замайващо красив върху могъщия си жребец. Затворени, корави черти на лицето, както в деня, когато го видя за първи път край село Кесоп. Не можеше да повярва, че този корав мъж беше същият, който беше лудувал с нея в овощната градина, който я чакаше всяка нощ в плевнята и я любеше до изнемога. Той се беше научил толкова бързо да се смее и да люби, размишляваше тя с тиха тъга, а сега също толкова бързо се научи да я мрази.

Мери беше единствената, която влизаше при затворницата и й носеше хляб, сирене и бира, веднъж преди обед и веднъж на здрачаване. Носеше и й стомничка с вода. Сейдри не смееше да запали свещта, за да не поставя на изпитание щедростта на мъчителя си. Изнасяха нощното гърне всеки втори ден. Отказаха й леген за миене. Мери й обясни, че можела да се измие с водата, която всеки ден й носела за пиене. Сейдри се отказа и престана да обръща внимание на външността си. Какво я беше грижа, че беше мръсна и се занемаряваше?

Сейдри знаеше, че Мери е доверената слугиня на Алис. Явно норманинът също го знаеше и именно по тази причина беше избрал нея да я обслужва. Обаче Мери беше непоправима клюкарка, не беше коварна, само бъбрива. Скоро Сейдри заподозря, че Алис нарочно я снабдява с новини, за да ги носи на затворницата.

Мери й разказа с похотливо кискане как Алис цяла нощ не затворила очи, защото норманинът я изтормозил с огромния си член. Накрая трябвало да го моли за милост. Стомахът на Сейдри се сви на топка. Естествено той щеше да отреагира омразата си към нея върху други жени, но тя не бе помислила, че болката ще я прониже с такава сила. Все пак се направи на равнодушна, защото знаеше, че Мери веднага ще изтича при Алис и ще й разкаже всичко.

Сейдри узна, че норманинът е отишъл да укрепи един граничен пост, североизточно от Уелс. Щял да се върне след две, може би и чак след четири седмици. Искал да издигне гранична крепост в планинската пустош. По-късно там щял да се засели Белтен и да охранява границата. Сейдри узна още, че съпругът й се е върнал малко след заминаването на господаря.

Дните течаха монотонно. В началото Сейдри се опитваше да прогони скуката, като си припомняше всяка минута, прекарана с Ролф, от онзи юнски ден, когато за първи път го срещна в Кесоп. Последствието беше, че раните в сърцето й отново се разтвори. След това се опита да спре потока на спомените, но претърпя пълен провал. По цял ден стоеше и се взираше в стената, измъчвана от тревога за братята си. Наближаваше есен, а това значеше, че въстанието може да избухне всеки момент. А тя не можеше да стори нищо друго, освен да се моли за оцеляването им. Макар че беше безсмислено да брои дните, тя го правеше и непрестанно си внушаваше, че не чака завръщането му… Така й се искаше да го прогони окончателно от сърцето и мислите си. Но никога нямаше да успее.

Една седмица, след като норманинът замина, тя установи, че месечното й кървене не е дошло. Освен това гърдите й станаха чувствителни на натиск и всяка сутрин й се гадеше. В сърцето й се надигна подозрението, че е забременяла. Още от тринадесетата си година имаше напълно редовна менструация. След още една седмица тя беше уверена, че носи под сърцето си детето на норманина.

Това бе дар от бога. Тя милваше корема си и плачеше с часове, изпълнена с безкрайна благодарност. В нея растеше едно мъничко същество, частица от него, която тя можеше да обича. Щеше да е син, голям, силен и горд като баща си — или дъщеря, красива и нежна като нея. Тя обичаше до болка бебето, което растеше в утробата й, обичаше го с цялото си сърце, дори повече от бащата, защото беше негово дете, създадено от любовта между двамата. Цялата й нежност се съсредоточи върху нероденото, то й даде сила, вдъхна й спокойствие и задоволство. Детето бе заченато в нощта на сватбата й. От венчавката й с Гай бяха минали шест седмици, гърдите й се подуваха, а продължаващото сутрешно гадене беше необоримо доказателство, че е забременяла още през първата прекрасна нощ с Ролф. Това знание я изпълваше с искрена радост.