— Тя призна — отговори студено Ролф.

Уилям погледна към коленичилата фигура.

— Станете! — заповяда остро той.

Ролф я дръпна за косата и я изправи, без да обръща внимание на плача й.

Сейдри вдигна поглед към краля.

— Значи ти си изпратила човек да предупреди Херуорд, че се очаква нападение?

Тя прогони сълзите си и вдигна глава.

— Да. — Гласът й трепереше.

— От кого узна плановете ни?

Сейдри се поколеба. Тя беше предала Ролф, но беше длъжна да го предпази от гнева на господаря му.

— Ослушах се в града, говорих с някои войници…

— Тя лъже — намеси се Ролф. — Аз се доверих на тази вещица, защото усърдно топлеше леглото ми. Казах й къде отиваме, за да разсея страховете й за съдбата на братята й. Аз съм един жалък глупак.

Уилям наблюдаваше внимателно пленницата.

— Красива жена. Много прилича на онзи негодник Моркар. Ти имаш дяволски късмет, жено, че лорд Дьо Варен те е омъжил за сър Гай дьо Шант. И аз имам шпиони навсякъде, затова знам, че това е второто ти предателство. Знам, че си освободила Моркар от подземието на Елфгар. И не си се разкаяна. Затова те осъждам на доживотен затвор. — Той повика стражите.

Сейдри се вцепени. Не можеше нито да мисли, нито да диша. Двама войници застанаха зад нея. Уилям заповяда да я хвърлят в затвора! Отчаяният й поглед се устреми към Ролф. Той не биваше да допусне това! Не можеше да им позволи да я хвърлят в тъмница. Трябваше да стори нещо, за да я защити.

Но той не я удостои дори с поглед. Когато двамата войници я хванаха от двете страни, Сейдри затвори очи. Съдбата й беше подпечатана. Всичко свърши. Тя щеше да гние в затвора до края на живота си. Нямаше да плаче, нямаше да се моли — щеше спокойно да погледне смъртта в очите. Защото, ако я хвърлеха още веднъж в подземна килия, това беше сигурна смърт. Тя пое дълбоко въздух и незнайно как успя да раздвижи краката си и да напусне залата между двамата стражи. Вървеше гордо изправена, само ръцете й трепереха.

Когато Сейдри излезе, Уилям се обърна към Ролф, който се отпусна на едно коляно и сведе глава.

— Заслужавам най-тежко наказание, милорд.

— Напълно сте прав — отговори Уилям и му обърна гръб. Взе чашата си от масата, отпи глътка вино и отново се обърна към смирено коленичилия васал. — Станете, Ролф.

Норманинът скочи на крака.

— Каква странна история. Първо премълчахте пред мен, че крепостната, помогнала на Моркар да избяга, е несъщата му сестра.

Ролф беше толкова ожесточен, че изобщо не се уплаши.

— И в този случай постъпих като глупак.

Уилям не обърна внимание на думите му.

— Тогава не ви разпитах по-подробно, защото се доверих на оценката ви. Все още не разбирам напълно защо след това я омъжихте за Гай. А най-странното е, че я направихте своя любовница. Изневерихте на съпругата си, сложихте рога на най-добрия си приятел… Вярно ли е, че момичето има зъл поглед?

— Да, но не е вещица.

— Може би ви е дала упойващо питие — предположи Уилям. — Никога не съм ви виждал такъв. А най-малко ви подхожда да разкривате тайните ни — и то в леглото! Велики боже! Жената е красива, но все пак…

Ролф мълчеше. Само очите му искряха.

— Гневен сте. Това ме радва. Мисля, че сте достатъчно наказан. Не сте имали намерение да подкрепите плановете й, а и загубихте дузина от най-добрите си рицари. Не искам да увеличавам мъченията ви.

— Приемете моята дълбока благодарност, месир. — В гласа на Ролф нямаше и следа от благодарност. Челюстите му работеха.

Уилям въздъхна.

— Въпреки предателството ние успяхме да намалим бойната сила на неприятеля и да прогоним онези изчадия от гнездото им. Такова беше намерението ни. Претърпяхме тежки загуби, но в крайна сметка ще постигнем успех и ще ги победим.

— Предавам пленницата във ваши ръце. Моите затвори и без това са препълнени. Но не ме разбирайте погрешно. Тя е кралска затворница.

Ролф се усмихна студено.

— С радост приемам това поръчение, милорд.

54

— Затворничеството ти приключи — проговори студено Ролф, застанал на прага.

Алис скочи учудено от леглото си. После се втурна към него, падна на колене и улови ръката му.

— Благодаря ви, милорд — прошепна смирено тя. — Моля ви за прошка. — Тя вдигна лице към него и той видя треперещите й устни.

Ролф нетърпеливо кимна и й махна да се изправи. Обърна се и прегледа внимателно тежката врата и резето. Зад него стоеше селският дърводелец.

— Махнете това резе — заповяда рязко норманинът. — Ще сложиш ново от външната страна, най-здравото, което имаш, за да не може никой да го счупи. Разбра ли ме?

— Да, господарю — поклони се дърводелецът и започна да опипва вратата.

Ролф прекоси стаичката и огледа тясната бойница, през която не можеше да се промъкне дори дете. Това го изпълни със задоволство. От този затвор никой нямаше да избяга.

— Засега можеш да поставиш дървено резе. Но кажи на ковача незабавно да изработи желязно.

Алис наблюдаваше сцената с разширени от изненада очи. Накрая се осмели да попита:

— Какво възнамерявате, милорд?

Ролф я удостои с презрителен поглед.

— От днес нататък ще нощуваш отново в моята спалня — съобщи кратко той. — Тук ще затворя сестра ти.

— Сейдри?

Ролф се запъти към изхода. Алис забърза след него и го хвана за ръкава.

— Какво е станало, милорд?

Той се отърси от нея и продължи към стаята си, за да свали прашното пътническо облекло.

— Трябва ми баня.

Алис се втурна да даде заповеди на слугините.

— Сестра ти извърши предателство за втори и последен път — съобщи равнодушно Ролф и започна да се съблича. — Кралят я осъди на доживотен затвор и я постави под мой надзор. Тя ще остане в стаичката на чардака до смъртта си.

Алис прехапа устни, за да скрие усмивката си. Не можеше да повярва в щастието си, гореше от желание да узнае подробности… Но не биваше да бърза.

— Аз исках да ви предупредя — заговори нежно тя, — но вие заминахте за Йорк, без да се сбогувате с мен.

Ролф я прониза със студен поглед.

— Ах, така ли? — попита подигравателно той.

Алис се изчерви.

— Тя дойде при мен ден преди заминаването ви, милорд.

— Ако имаш да ми кажеш нещо, ще те изслушам.

Той бе груб и неучтив, както винаги, и тя го мразеше. Но си спомни как бе викала от удоволствие, припомни си болката и блаженството. И си представи как той отново ще я вземе, груб и рязък, как ще й причини болка, ще я накара да плаче и да го мрази — и да го желае още по-силно. Дърводелецът вече чукаше оглушително по вратата на съседната стаичка. Новото резе скоро щеше да бъде готово. Алис вирна брадичка.

— Тя дойде при мен и се извини, че ви е станала любовница, милорд. Опита се да ме убеди, че го е направила само от чувство за дълг пред братята си.

Ролф я гледаше безизразно.

— Двамата й наредили да ви прелъсти и да спечели доверието ви, за да ви шпионира. Каза ми, че само поради тази причина споделяла леглото ви. С това искаше да ме успокои. — Алис го наблюдаваше остро и вътрешно се смееше злобно, като виждаше как лицето му потъмнява от гняв и в очите му искри студена омраза. Той й обърна гръб. Лицето й се разкриви в грозна гримаса.

Слугините напълниха ведрото с гореща вода и Ролф се отпусна вътре. Сърцето му биеше болезнено. Припомни си как беше намерил вещицата гола в леглото си. Каква дяволска игра, колко добре обмислен план — и всичко само за да помогне на братята си. А той, глупакът, се поддаде на чувствата си. Е, това никога вече няма да се случи, закле се той и на устните му заигра усмивка.

Гневът го задушаваше. Откакто бе чул признанието й, не можеше да мисли за нищо друго. Омразата му непрекъснато нарастваше.

Тя беше предателка и сега беше в ръцете му. Щеше да гние в онази жалка стаичка до края на дните си.



Един войник отведе Сейдри в стаичката на чардака. Въведе я вътре, излезе и затвори шумно тежката врата. Тя чу как резето бе спуснато с глух удар. Злокобен шум. Всичко беше свършило.

Тя скръсти ръце на гърдите си и се огледа.

В тази стаичка беше затворена Алис, но сега помещението беше променено. Леглото беше изнесено. На голия под беше хвърлен сламеник, завит с одеяло.

Бяха й оставили свещ, кана с вода и нощно гърне. Голото помещение изглеждаше огромно.

Сейдри пристъпи към тясната цепка в стената и погледна навън. Сълзи замъглиха погледа й. Беше останала само половин ден в затвора на Йорк, който беше направо разкошен в сравнение с ужасното подземие на Елфгар. Огромен затвор, който заемаше цялото мазе под замъка, осветен от безброй факли по високите сводове. Имаше много килии и всички бяха препълнени със затворници. Сейдри не изпита усещането, че се задушава, макар че страхът стягаше гърдите й. Дишаше повърхностно и с мъка, но ужасяващото предчувствие за близка смърт от задушаване, което я бе нападнало в дупката на Елфгар, не се появи. Може би причината беше, че затворът бе пренаселен, а и изглеждаше твърде голям. Отведоха я в единична килия, наполовина колкото стаичката на чардака. Тя се сгуши в един ъгъл, цялата в пот. Дълго пъшкаше и се мъчеше да си поеме въздух, но не се хвърляше срещу влажните стени като луда и не се опита да прокопае подземен проход.

Само седеше и плачеше. Болката в сърцето й унищожи всичко останало. Нямаше никакво значение, че стените ще се стоварят отгоре й и ще я размажат, нямаше никакво значение, че я чака ужасна смърт от задушаване. Тя плачеше и плачеше, потънала в тъга и безнадеждност. Тя беше предала любимия си и той никога нямаше да й прости. Плачеше, защото го обичаше. Накрая сълзите й пресъхнаха и в душата й остана само пустота. Прозрението дойде твърде късно.

Но даже да го беше разбрала по-рано, какво друго можеше да стори? Тя обичаше и братята си. Двете непримирими страни щяха да я разкъсат помежду си. Но поне щеше да откаже да шпионира в полза на Едуин. Ох, сега нямаше смисъл да преценява какво щеше да стане, ако… Безнадеждно начинание. Вече нищо не можеше да се промени. Той никога нямаше да й прости.