Сейдри преглътна мъчително.

— Знам — проговори задавено тя и прегърна брат си.

— Но да обичаш врага си — това вероятно е най-жестокото от всички.

Тя примигна упорито.

— Аз не го обичам.

— Видя ли Изолда?

Сейдри потрепери. Изолда беше дъщерята на Уилям, която след битката при Хейстингс беше обещана на Едуин, но после бе станала съпруга на един от кралските васали.

— Не.

— Чух, че била със съпруга си в Йорк. И била бременна — за втори път.

Едуин я погледна въпросително.

Сейдри си припомни как бушуваше Едуин, когато Уилям наруши обещанието си и не му даде Изолда за съпруга. Но никога не беше предполагала, че той я харесва. Хората разправяха, че била руса красавица с висок ръст и царствено държание.

— Ще се осведомя за нея — обеща тя.

— Не е нужно — отговори брат й. — Някога беше важна за мен… но оттогава е минало много време. — Той помълча малко и добави: — Важен е единствено и само Елфгар. Няма да се успокоя, докато не си възвърна имотите. Затова имам нужда от теб, Сейдри.

Сърцето й биеше до пръсване.

— Не се тревожи. Няма да те изоставя.

— Знам, че мога да разчитам на теб. — Едуин се поколеба. — Сейдри… бъди предпазлива. Норманинът е много хитър. Ако разбере, че го мамиш…

В гърлото й заседна буца. Страхуваше се да изрази страховете си с думи. Ами ако той заподозреше, че именно тя беше предупредила Херуорд да избяга? Разбира се, той не можеше да го докаже, но…

Сейдри прогони съмненията си и не посмя да заговори на Едуин за страха си. Брат й можеше да й заповяда да остане при саксонците, във въстаническата войска. А тя трябваше да се върне в Йорк, при норманина — защото отчаяно желаеше да се върне при него.



Стотината нормански воини яздеха в редица по двама през гористата местност на около пет мили южно от Кавлидок. Ролф и рицарите му бяха начело, Уилям и благородниците му в средата, а Роджър в ариергарда. Досега норманите не бяха открили и следа от бунтовниците. След един час трябваше да спрат, да разузнаят наоколо, да открият лагера на Херуорд Будния, да го обкръжат и нападнат. Ролф се усмихна мрачно. Много скоро щяха да унищожат още едно змийско гнездо — ако всичко минеше добре.

В този момент тишината бе пронизана от болезнен вик.

Ролф разбра веднага, че бяха попаднали на засада. Обърна се към воините си и им заповяда да извадят оръжията си. От близките дървета се посипаха стрели. Белтен, който яздеше от дясно на господаря си, извика задавено и се сви на седлото. Беше улучен в рамото. Ролф препусна с изваден меч към най-близкия стрелец и с могъщ удар отсече клона, на който се беше настанил. Мъжът се строполи на земята и норманинът му разцепи черепа.

Скоро пламна люта битка. С добре прицелени удари на меча Ролф се справи с дузина саксонци методично, хладнокръвно, всеки удар беше точен. След минути над полянката надвисна злокобна тишина.

И последният саксонец беше обърнат в бягство и Ролф свика хората си. Обзет от ужас, той обходи с поглед полесражението. На тревата лежаха безброй окървавени и умиращи бунтовници с отсечени крайници и разпорени кореми. Но поне дузина от умиращите бяха от неговите хора, които яздеха начело на армията и бяха посрещнали първия страшен удар.

— Предателство! — изкрещя Уилям и препусна към военачалника си. — Аз кръстосах меча си лично с предателя Херуорд! Само че подлото куче избяга и се скри в гората. Загубих трима от воините си, а Роджър само един. Какво стана при вас?

В гърлото на Ролф се надигна гадене.

— При нас е много по-лошо — произнесе с мъка той. Дузина от рицарите му, най-добрите в цялата норманска войска, лежаха на бойното поле и кръвта им изтичаше. Той откри Белтен, който продължаваше да се държи на седлото, макар че от рамото му струеше кръв. Пришпори коня си и препусна към него.

— Лоша ли е раната?

— Надявам се да оживея — изскърца със зъби Белтен, блед като призрак.

Ролф скочи на земята, помогна на младия рицар да слезе от коня и успя да спре кръвта с дебела превръзка, за която откъсна ивици от наметката си. Белтен се отпусна на земята и загуби съзнание.

Преди да дойде на себе си, раната му беше превързана. Ролф лично се погрижи за верния си спътник. Съсредоточените му движения издаваха дълга опитност. Но в главата му бушуваше буря. Дузина от най-добрите му воини загинаха… засада…

Направиха носилки от дебели клони и шума, погрижиха се за ранените, вързаха мъртвите за седлата, за да ги откарат в Йорк, където ги чакаше християнско погребение. Уилям отново отиде при Ролф.

— Много съжалявам за загубите ви — проговори той с искрено съчувствие.

— Ще продължим ли пътя си? — попита студено Ролф.

— Кавлидок ще бъде изгорен до основи, макар че бунтовниците отдавна са офейкали — отговори Уилям. — Роджър, който е наместник на Шрюсбъри, вече получи заповед да тръгне след тях. А ние двамата ще се върнем в Йорк… за да си ближем раните.

Ролф се взираше мрачно в падналите си другари — облени в кръв, обезобразени, младият Хайнрих без глава. Дванадесет от хората му, най-добрите воини в кралството, мъртви… предадени.

— Тези проклети саксонци имат шпиони навсякъде — процеди през зъби Уилям.

— Да, навсякъде — повтори безизразно Ролф. Предадени.

Беше му толкова зле, че се боеше да не повърне. Господи, чувстваше се като младеж след първата си битка! Внезапно се закашля и наистина повърна.

53

Ролф се върна!

Вестта, че Уилям и войниците му препускат към крепостта, се разнесе бързо и гарнизонът се оживи. Сейдри много искаше да изтича във външния двор, за да посрещне любимия си, но не посмя. Приличието изискваше да го изчака в палатката, колкото и усилия да й струваше това. Не можеше да отрече — тя чакаше с нетърпение завръщането му. Едновременно с това се страхуваше да го види отново, боеше се, че нечистата съвест ще я издаде. Дали Херуорд беше успял да се изплъзне от нападателите? Но на първо място беше страхливият въпрос: дали Ролф беше жив и здрав?

Някой отметна платнището на палатката.

Ролф застана на входа, слънцето го осветяваше отзад. Сейдри видя само силуета на широкоплещестата величествена фигура.

— Милорд? — прошепна задавено тя. Лицето й трепереше от напрежение.

Той влезе и спусна платнището. Лицето му бе като изсечено от камък, очите ледено студени. Сейдри се сгърчи, сякаш я бе ударил.

— Какво… какво се е случило?

Той я погледна втренчено, устата му се опъна.

— Какво се е случило ли? Южно от Кавлидок попаднахме в засада.

Очите на Сейдри се разшириха.

— Засада? Господи!

Челюстите му се раздвижиха.

— Е, виждам, че поне това не си знаела! — процеди през здраво стиснатите си зъби той.

Ръката й се стрелна към гърдите. Тя притисна треперещото си сърце и отстъпи крачка назад.

— Какво искаш да кажеш?

Ролф направи крачка към нея.

— Нима не знаеш какво имам предвид, Сейдри?

— Не — отговори с изтънял гласец тя.

— Истината! Кажи ми истината, Сейдри!

— Не знам… — Тя млъкна и очите й се напълниха със сълзи.

Той я сграбчи за раменете и я разтърси грубо.

— Ти ли ме предаде? Ти ли го направи? Знаеше, че сме тръгнали към Кавлидок! Аз бях глупак, че ти се доверих. Отговори ми!

Сълзите й преляха. Тя разтърси безпомощно глава. Искаше да отрече, да му възрази, но й липсваха думи. Беше изпълнена с чувство за вина и не можеше да го скрие. Изведнъж Ролф я блъсна грубо и тя падна на леглото.

— Ти си била! — изрева той. — Чета го в очите ти. Отговори ми! — изкрещя той. Лицето му беше тъмночервено, очите изпущаха светкавици, жилите по врата изпъкваха, корави като железни вериги; стиснатите в юмруци ръце трепереха.

Сейдри вдигна ръце към устата си.

— Трябваше да го направя — изхълца задавено тя. — Разбери, трябваше да го направя!

Ролф отпусна ръце.

Едва сега осъзна, че не е искал да вярва в подозрението си, че тя би могла да го убеди в невинността си. Но сега беше признала и нямаше връщане назад. Тя вдигна към него обляното си в сълзи лице.

— Поне ти се върна жив — прошепна нежно тя. — Надявам се, че не е имало сражение, че никой не е бил…

— Попаднахме на засада! Дузина от хората ми са мъртви… по твоя вина!

Сейдри изпищя ужасено.

Ролф се наведе с разкривено от гняв лице и я издърпа да стане.

— Ти си най-отвратителната лъжкиня, най-коварното същество, което съм срещал. Преструваш се на страстна любовница, а в това време хладнокръвно обмисляш как да ме предадеш и само чакаш сгоден случай!

Сейдри отвори уста да възрази, но пак не намери думи. Защото обвиненията му отговаряха на истината.

Той я изправи на крака и я потегли към изхода.

— Къде ме водиш? — изплака тя.

Ролф не отговори. Лицето му изразяваше студена решителност. Сейдри бе обзета от смъртен страх.

Когато и стана ясно, че отиваха в крепостта, тя започна да се отбранява.

— Какво ще правиш с мен? — извика гневно тя.

Ролф вдигна ръка да я удари и Сейдри изпищя. Той отпусна ръката си и отново я повлече след себе си.

— Ако не се подчиниш, ще те завлека за косата — изсъска той и ускори крачка.

Сейдри едва успяваше да върви в крак с него. Страхът я душеше. Не, той не можеше да направи онова, което тя подозираше…

Голямата зала беше пълна с рицари. Повечето седяха на високата маса, три пъти по-дълга от тази в Елфгар. Ролф блъсна Сейдри към подиума, където беше тронът на крал Уилям.

Там я принуди да падне на колене. Ръката му се вкопчи в косата й, сведе главата й, така че лицето й почти докосна пода.

— Ето я шпионката, месир.

В помещението се възцари тишина.

Уилям погледна военачалника си право в очите.

— Вашата любовница?

— Да.

Уилям се надигна.

— Опразнете залата! — Погледът му остана прикован в лицето на Ролф, докато мъжете излизаха един по един. Заговори едва когато останаха сами. — Сигурен ли сте?