Ръката му спря за момент, после отново започна да гали гърдите й.

— Толкова ли си сигурна, че трябва да замина, малка вещице? — прошепна шеговито той.

Какъв добър артист, каза си сърдито тя и й стана тъжно.

— Не съм сляпа, милорд. Виждам приготовленията на войниците. Ти и рицарите ти отивате на война. — Тя седна до него и очите й се замъглиха от сълзи.

— Защо плачеш? — попита почти сърдито той и също се надигна.

Сейдри поклати безпомощно глава. Сълзите се търкаляха безспир по бузите й.

— Не се страхувай — продължи той с безкрайна нежност. — Няма да воюваме срещу братята ти.

Облекчението беше толкова силно, че й се зави свят. Едновременно с това изпита угризения на съвестта и мъка пред жестоката действителност, която не й позволяваше да се наслаждава на любовта си. Сълзите й не спираха да текат.

— Защо плачеш? — Ролф помилва бузата й.

Какво да му каже? Че се измъчва, защото не му е само любовница, а трябва да го следи и да докладва на братята си?

— Страх ме е. Страхувам се от онова, което може да се случи — пророни тя.

— Да се надявам ли, че поне част от този страх е за мен? — попита той и вдигна брадичката й.

Тя го погледна измъчено и кимна безмълвно.

Ролф се усмихна и нежно целуна устните й.

— Не се страхувай за мен. Аз ще се върна при теб, Сейдри. Нищо няма да ме спре.

— Ще има ли битки? — попита едва чуто тя.

Той се поколеба, погледна я изпитателно в очите.

— Надявам се.

— А аз се надявам, че няма да намерите Херуорд! — извика тя.

— Ние знаем къде се е скрил, скъпа — обясни той, без да отмества поглед от нея. В очите му имаше съмнение, но тя беше твърде разстроена, за да му обърне внимание.

— Откъде можеш да знаеш? Не можеш да бъдеш сигурен!

— Ние имаме много шпиони. Нашите са навсякъде.

Погледът му я прониза.

— Значи ще го унищожите — проговори измъчено тя.

— Да. Той е подготвил ново въстание.

Настойчивият му поглед я потисна, макар да знаеше, че той не би могъл да разгадае съкровените й мисли. Тя го прегърна, усети сковаването му, колебанието, преди да я притисне до себе си. Вкопчи се в него като удавница.

— Кога ще потеглиш?

Нещо липсваше на прегръдката му.

— След два дни. Чакаме пристигането на Роджър от Шрюсбъри.

Велики боже, значи и Роджър Монтгомъри щеше да вземе участие в похода! Срещу тези превъзхождащи го сили Херуорд Будният нямаше никакъв шанс. С част от разума си Сейдри осъзнаваше странната празнота на прегръдката му, напрежението, с което той очакваше отговора й.

— Щом армията ви е толкова голяма, мога поне да бъда спокойна, че няма да ти се случи нещо лошо — прошепна до рамото му тя.

Тя вдигна глава и видя смръщеното му чело.

— Наистина ли се тревожиш, Сейдри? — попита рязко той. — За мен ли те е страх?

— Да! — извика отчаяно тя и беше напълно искрена. Но между тях имаше толкова много лъжи и полуистини, че очите й отново заплуваха в сълзи.

Той я притисна към себе си и я смачка под тежестта си. Устата му завладя нейната с цялата страст, която допреди миг беше липсвала на милувката му. Целувката беше толкова силна, че устните й се спукаха. Сейдри не го забеляза. Грубата целувка беше добре дошла, за да успокои разбунтуваните й чувства.

52

На следващия ден Ролф напусна палатката си чак към обяд, за да седне на кралската маса. Сейдри отчаяно се опитваше да скрие тревогата си, но любимият й сякаш не забелязваше възбудата й.

Щом Ролф излезе, Сейдри хукна към града. Този път беше много по-предпазлива и постоянно се озърташе, но не забеляза някой да я следи. Когато мина през портите на крепостта, стражите поздравиха учтиво. Тя бе помолила Ролф да й даде няколко монети. Даде ги на сина на ковача и го помоли веднага да изпрати вест на Херуорд Будния, който според сведенията на Ролф се криеше в уелското село Кавлидок.

— Далече ли отивате? — беше го попитала тя.

— Само до Кавлидок — гласеше отговорът. — Аз ти вярвам, Сейдри — беше добавил той и я бе погледнал изпитателно в очите. Тя бе успяла да се усмихне, но бързо извърна лице, за да скрие изчервяването си.

Какво друго й оставаше? Трябваше да предупреди Херуорд за заплашващата го опасност. Иначе щеше да стане кървава баня.



На следващия ден Ролф се сбогува с нея на разсъмване. Беше още хладно, но това не беше единствената причина, поради която Сейдри трепереше под набързо хвърлената наметка. Ролф беше в пълно бойно снаряжение, с плетена ризница и наколенници, с подплатена черна наметка; на гърдите му блестеше огромен златен топаз. Той я прегърна и я притисна до гърдите си.

— Бог да те закриля, милорд — произнесе с пресекващ глас тя, без да отмества поглед от искрящо сините очи.

Мускулите на бузите му потръпнаха.

— Не можеш ли поне веднъж да кажеш името ми?

Сейдри навлажни пресъхналите си устни.

— Бог да те закриля, Ролф.

Той се засмя и отново я прегърна, Сейдри се вкопчи в него.

— Бог да те закриля, Сейдри — прошепна той и впи устни в нейните.

Погледна я за последен път и се откъсна от нея. Обърна се рязко и изчезна. Сейдри не излезе пред палатката, за да му помаха за сбогом. Тъжна и нещастна, тя се сви на кълбо в леглото, зави се с одеялото през главата и се раздвижи едва когато слънцето се изкачи високо на небето.

Унинието й не се разсейваше. Тя се изми, облече се и седна да яде. Все някак трябваше да прекара дните до завръщането му след една седмица, беше обещал той. Трябваше да преодолее сковаващия страх, страха за него, за братята си, за Херуорд, за всички мъже, които участваха в кървавите сблъсъци.

Велики боже, повтаряше си тя, аз държа на него, аз обичам норманина, а това не биваше да става. Не мога да го допусна. Той е наш враг, присвои си Елфгар. Той е съпруг на сестра ми! Аз съм само негова любовница. Искам и трябва да остана вярна на братята си!

Отчаяна, тя излезе от крепостта и тръгна безцелно из града, опитвайки се да се отърси от опасенията си, превърнали се в горчиво признание. Видя една опожарена овощна градина, чиито дървета се издигаха като черни скелети към мрачното небе, спомен от опожаряването на Йорк преди няколко месеца, спря под едно дърво, падна на овъглената земя и заплака горчиво. Когато вдигна глава, видя да се приближава едно момиченце. Сейдри скочи на крака и изтри сълзите от лицето си.

Момиченцето беше плахо, но много красиво младо същество. Сейдри го познаваше от скитанията си в града.

— Прощавай, господарке — заговори то и се изчерви смутено, когато забеляза мокрото й лице. — Трябва да говоря с теб, но ако искаш, ще дойда друг път. — И се обърна да си върви.

— Не, остани. Тези глупави сълзи… — Сейдри направи опит да се усмихне. — Името ти беше Мод, нали?

— Да. — Малката се изчерви и хвърли страхлив поглед през рамо. — Брат ти Моркар иска да те види.

Сейдри пое шумно въздух.

— Какво?

Мод се усмихна.

— Аз съм му приятелка — призна тя гордо и засрамено едновременно. — И му помагам да се бори срещу норманските кучета! Веднага му разказах за твоето пристигане. Разказвам му за всичко, което става в Йорк — прибави усърдно тя. — Той ми предаде, че приятелят му Алби ще те чака на шест мили северно оттук, където река Уейд завива покрай пътя. Той ще те отведе при него.

Сейдри изплака зарадвано и притисна Мод до гърдите си.

— Ти си прекрасно момиче — каза тя и благодарно стисна ръката й. — На колко си години?

— Ще стана на четиринайсет… след един месец — отговори малката и вирна брадичка.

Сейдри се приготви да се скара на брат си за новото му завоевание. Защо беше избрал това дете, след като жените тичаха на тълпи подире му? Какво от това, че малката беше красива и закръглена? Имаше стотици като нея.

— Благодаря ти, Мод. Никога няма да забравя какво стори за мен.

Мод се усмихна.

— Поздрави Моркар от мен — помоли тя и отново се изчерви.



— Моля те, Едуин, трябва да промениш плановете си!

Едуин я погледна тъжно.

— Не мога, Сейдри.

— Този път ще ви разбият. Норманите имат шпиони навсякъде. Самият той ми го каза! Знаят къде се е скрил Херуорд. Много скоро ще открият и вашето скривалище!

— И аз имам шпиони навсякъде, Сейдри.

— Още е рано! Не можеш ли поне да отложиш въстанието? Ще ви победят, може би дори ще ви убият! Едуин, моля те, помисли малко!

Моркар наблюдаваше внимателно сестра си.

— Какво става с теб, Сейдри? Защо си толкова възбудена? Той ли ти нареди да ни разубедиш?

— Не, разбира се, че не!

— Ти не разбираш ли — продължи сърдито Моркар, — че той го прави само за да получи Елфгар на сребърна табла?

— Не ме е изпратил той — повтори упорито Сейдри.

— Причини ли ти болка? — попита замислено Едуин.

— Не — отговори смутено Сейдри и лицето й пламна.

— Ти свърши добре работата си, сестрице — продължи признателно Едуин. — Очевидно норманинът ти има доверие, иначе нямаше да ти каже нищо за плановете си и за скривалището на Херуорд.

— Значи… значи той не ме е излъгал? Херуорд наистина ли се намира в близост до Кавлидок?

— Да.

Дълбоко в сърцето си Сейдри таеше страх, че Ролф е прозрял играта й и й е дал погрешни сведения. Но той не я бе излъгал и това означаваше, че й има доверие. Господи, как се отвращаваше от себе си и как мразеше тази проклета война!

Едуин я стисна за раменете.

— Ти си привързана към него, нали? — Гласът му трепереше.

Сейдри поклати енергично глава, но не можа да спре сълзите си.

— Разбира се, че не се е привързала към норманското куче! — извика гневно Моркар и сините му очи засвяткаха опасно.

— Във време на война — продължи Едуин, без да обърне внимание на избухването на брат си, — всички сме принудени да вършим неща, от които се отвращаваме. Войната е жестока и причинява много нещастия.