Бренда Джойс - Завоевателят

Щом стигна до първите ябълкови дървета, той стегна юздите и се огледа. Сейдри не се виждаше никъде. Какво ли е намислила? — запита се любопитно той, без да заподозре нещо лошо. Тя сякаш беше потънала в земята, макар да беше някъде наблизо. Той смушка коня си и продължи по пътеката, като се оглеждаше наляво и надясно.

— Сейдри?

Никакъв отговор.

В сърцето му се надигна тревога. Тя не можеше просто така да изчезне. Нарочно ли се беше скрила? Може би имаше среща с пратеник на бунтовниците? А може би беше паднала и си бе наранила главата? Гласът му прозвуча остро.

— Сейдри! Сейдри!

Никакъв отговор. Ролф пришпори коня си и скоро стигна до другия край на овощната градина. Зад нея започваше гората. Не беше възможно тя да е прекосила цялата градина и да е избягала в гората. Какво ли беше измислила?

Някъде наблизо се чу смях.

Звънък, дяволит смях, който му беше толкова добре познат, че би го различил между стотици друга. Ролф изпита безкрайно облекчение — и нарастващо желание. Той се врътна назад.

— Сейдри? По дяволите, момиче! Престани да си играеш на криеница. Къде си?

Отново прозвуча дръзкият смях, а в следващия миг една ябълка го улучи по темето. Ролф смаяно вдигна глава към клоните. Сейдри му се усмихна от високо.

— Защо ме проследихте, милорд? — попита развеселено тя.

При тази прекрасна гледка Ролф загуби ума и дума.

— Какво правиш горе? — попита след малко той с привидна строгост.

— Бера ябълки, какво друго! — изсмя се тя. — Искаш ли още една? — Преди Ролф да е успял да протестира, тя замахна. Този път обаче той се приведе светкавично и ябълката не улучи целта.

— Какво, по дяволите, правиш там? — повтори безпомощно той.

— Бера ябълки — отговори през смях тя. — Защо ме преследваш?

— А ти какво си мислиш? — промърмори сърдито той. — Щом те видя, тръгвам след теб.

Сейдри избухна в радостен смях.

— Не си въобразявай кой знае какво, момиченце, и престани да ме замерваш с ябълки!

— Слушам, господарю.

Сейдри спусна разголения си крак към земята. Полите й бяха вдигнати почти до хълбоците.

— Слез при мен — помоли нежно той.

Тя вдигна едната си вежда.

— Но аз трябва да набера ябълки.

— Слез долу — повтори още по-нежно той.

— Ако ме искаш, трябва да се покатериш на дървото и да ме свалиш — заяви тя и се качи по-нагоре.

— Ти си полудяла! Клоните няма да издържат тежестта ми!

— Ако ме искаш — повтори тя и го погледна многозначително — трябва да дойдеш да ме вземеш, милорд!

Ролф въздъхна и се предаде. Посегна към най-близкия клон, изтегли се нагоре и се качи на дървото. Клоните се разлюляха опасно под тежестта му. Един изпращя заплашително. Без да се тревожи, Ролф се изкачи по-високо и посегна към стройния й глезен. Сейдри му се изплъзна, метна се като катеричка встрани от него и скочи на земята. Ролф я погледна изумено, тя се изсмя тържествуващо и застана точно под него с ръце на хълбоците.

— Какви са тези детински занимания, милорд? Знаеш ли как изглеждаш, увиснал на ябълката? Да не говорим, че клонът скоро ще се счупи!

Той скочи и в същия момент тя се втурна да бяга. Ролф я последва, посегна да я улови, но тя му се изплъзна. Той се стрелна надясно, тя хукна наляво; той скочи наляво, тя зави надясно и отново се изсмя. Ролф се ухили. Направи лъжливо движение наляво с надеждата, че тя отново ще завие надясно. Сейдри направи точно това и попадна право в ръцете му. Той нададе бойния си вик, вдигна я високо във въздуха и я завъртя в кръг.

— Пусни ме — помоли тя.

— Нали обичаш да си нависоко — подразни я той. — Искаш ли още малко?

— Ами ако ме изпуснеш? — попита през смях тя.

— Никога — отговори твърдо той и я притисна към гърдите си.

Тя го прегърна и се сгуши в него.

— Приятно ли ти е да си играеш с мен, Сейдри? — попита дрезгаво той.

Теменуженосините очи се потопиха в неговите.

— Опитвам се да те развеселя, милорд — отговори невинно тя. — Не ти ли харесва?

Ролф изръмжа нещо неразбрано. Не беше играл на гоненица, откакто беше шестгодишно хлапе.

— Това ми харесва много повече — прошепна той и захапа брадичката й. Устните им се намериха и се сляха в дълга целувка.

— Тук ли ще се любим? — попита уплашено Сейдри, когато той коленичи и я положи на тревата.

— Разбира се — отговори задъхано той. — Отдавна искам това, още откакто те видях за първи път.

Сейдри го гледаше.

Той лежеше по гръб, главата му почиваше върху купчината дрехи в сламата, той се взираше с отсъстващ вид пред себе си. Сейдри лежеше наполовина върху него, брадичката и опираше в гърдите му, краката й бяха преплетени с неговите. Ръката му беше на седалището й и милваше нежно закръгленостите му.

Беше нощ и двамата отново се срещнаха в обора. Ролф беше спокоен, коравата линия на устата му я нямаше, от цялото му същество се излъчваше дълбоко доволство. Божичко, колко е красив, каза си Сейдри и сърцето й се сви от болка. Ролф я погледна и в сините му очи светеше такава страст, че тя беше готова да избухне в плач.

— Защо ме гледаш така? — попита той. Ръката му се плъзна нагоре и пръстите му се заровиха в косата й.

— Обичам да те гледам, милорд — отговори смело тя. — Ти си толкова красив, че жените губят ума и дума само като те видят. И ти го съзнаваш.

Ролф се усмихна.

— И ти ли смяташ, че съм красив?

— Знаеш, че е така. Ти ме привличаш все по-силно и дори ми пречиш да си върша работата.

— Много добре — отговори спокойно той и помилва изваяното й ухо. — Значи сме квит. Защото в твое присъствие аз изобщо не съм в състояние да разсъждавам разумно.

Думите му я поласкаха и за да скрие радостта си, тя зарови лице в гъстите косми на гърдите му. Щастието й беше пълно. Или почти. В най-задното ъгълче на ума й постоянно се обаждаше досадно, смущаващо гласче, което ставаше все по-шумно. Това не е действителност, говореше й то, ти го прелъсти само за да помогнеш на братята си. Никога не го забравяй!

Сейдри искаше да забрави, копнееше да забрави. Да забрави поне до деня, когато отново щеше да заработи за братята си. Когато им обеща да му стане любовница, тя съвсем не си представяше, че ще бъде толкова хубаво. Вярно, Ролф беше избухлив и самодоволен, можеше да бъде рязък и властен, но в същото време беше безкрайно нежен и мил. Тя отдавна бе престанала да го мрази. Когато бяха разделени, тя мислеше единствено за него: само при мисълта за него кръвта й се сгорещяваше. Откакто се бе пъхнала неканена в леглото му, копнееше вечно да лежи в обятията му.

Не искаше да мисли за бъдещето, искаше да живее ден за ден, да вярва, че онова, което беше между тях, е единствената действителност, необременена от политика, война и предателство.

Тя помилва рамото му, подръпна нежно гъстите косъмчета, наслади се на копринената кожа, коравите мускули и жили. Обърна лице към него и попита почти страхливо:

— Не ти ли доскуча с мен, милорд?

Ъглите на устата му се вдигнаха.

— Да ми е доскучало? Нима оставих у теб впечатление, че скучая? Не ти ли доставих удоволствие? Веднага ще се опитам да се поправя. — Ръката му се плъзна по гърба й и се мушна между краката й.

Сейдри се отдръпна, взе ръката му и я задържа.

— Аз съм напълно доволна от теб, милорд. Бъди сериозен.

— Сериозен ли? Ти си тази, която постоянно си играе с мен и ме разсмива — отговори той и загриза ушенцето й.

Сейдри извърна глава.

— Сега не ми се играе. Кажи ми сериозно: не скучаеш ли с мен?

Ролф седна и я привлече към себе си.

— Какво целиш с тези въпроси?

— Не ти ли се иска — обясни тя колебливо с лудо биещо сърце — да ти изпратя някоя друга? Може би Лети или Бет? — Тя го погледна несигурно.

— Да не искаш да си поиграем тримата?

Сейдри го смушка в ребрата, за да престане да се шегува.

— Много добре знаеш, че не искам! Моля те… — в гласа й имаше истински страх — … кажи ми истината.

Усмивката му изчезна.

— Не скучая с теб, Сейдри. Никога не скучая с теб. Не искам нито Лети, нито Бет, нито която и да било друга. Искам теб.

Сърцето й направи огромен скок. Беше готова да се разплаче от радост. Лицето й засия.

— Беше ти приятно да го чуеш, нали? — попита нежно той и помилва бузата й.

Тя сведе очи.

— Да…

Ролф я вдигна и я сложи в скута си.

— Харесва ми да ти доставям удоволствие, Сейдри — заяви с предрезгавял глас той. — Харесва ми как ме гледаше преди малко.

Сейдри престана да мисли, защото членът му беше съвсем близо до отвора на утробата й.

— Пак ли? — изохка тя.

— Само за да разпръсна съмненията ти — отговори страстно той. — Никога няма да ми доскучее с теб, никога.