— Не искам да се бориш с мен — прошепна дрезгаво той. — Ти ми принадлежиш, Сейдри. Ти си само моя.

Той я зацелува отново и силното едро тяло се разтрепери. Тъкмо това противоречие, нежността, чувствените докосвания на устните, макар че желанието му бликаше на могъщи вълни, накара нещо да покълне и разцъфти в сърцето на Сейдри, нещо, което беше много повече от физическа страст. Тя се вкопчи в него и отговори на целувката с нежна отдаденост. Той разтвори краката й и проникна внимателно в утробата й. Сейдри беше влажна и готова за него. Само след секунди двамата застенаха задавено и се понесоха на вълните на страстта. И този път експлозията дойде едновременно, замайващо силна, и остави след себе си удовлетворение и нежност.

Ролф я прегърна като някаква скъпоценност.

— Ти ми принадлежиш, Сейдри. Съзнаваш ли го?

Тя вдигна очи към него. Синият поглед беше изпълнен с решителност и дързост. Очите му блестяха като диаманти.

— Разбра ли ме?

Тонът му я уплаши.

— Но аз съм съпруга на Гай.

— Никой няма право да те докосва — заяви той. — Аз ще се погрижа за Гай. — Погледът му беше пронизващ. — Предупреждавам те сериозно, Сейдри. И се радвам, че изпитваш страх. Ако някой мъж се осмели да те докосне, собственоръчно ще му отсека ръцете с меча си. Разбра ли ме?

Тя кимна, останала без дъх и трепереща.

— А ако някой посмее да те вземе в леглото си, ще го убия — а ти ще стоиш и ще гледаш. Разбра ли ме?

— Да.

— Добре. — Усмивката му беше студена. — Аз не деля е никого онова, което ми принадлежи. От днес нататък ти си моя.

Тя бе уплашена и блажена едновременно. Докосна меко бузата му и коравият искрящ поглед на завоевателя стана мек и нежен.

— Аз не искам никой друг — прошепна нежно тя.

Очите му блеснаха.

— Истината ли казваш?

— Кълна ти се.

Той се усмихна топло.

— Ти ме направи мек като памук, Сейдри. Ще ми отнемеш мъжествеността.

— Няма нищо лошо в това, да се чувстваш щастлив, милорд. Мъжете също имат право на щастие.

— Така ли? И какво означава щастие? В живота на един воин няма място за такива чувства.

— Лъжеш се. — Показалецът й се плъзна леко по бузата му. — В сърцето на един силен мъж има място за всички чувства.

— Мъжът, който се поддава на моментни настроения, престава да бъде мъж, Сейдри. Вече не е в състояние да дава всичко от себе си в битката.

— Но ти си щастлив с мен и въпреки това даваш всичко от себе си — засмя се дяволито тя. — Бих казала дори, че си превъзходен.

Топлият мелодичен смях я смая.

— Много добре знаеш, че не говоря за такова раздаване. — Той я притисна нежно към себе си.

— Толкова е приятно да чуя смеха ти — прошепна Сейдри и се сгуши в него.

Усмивката замръзна на устните му.

— Никога преди това не съм се смял с жена — обясни сериозно той.

Сейдри се усмихна.

— Наистина ли? Това ме ласкае. И много ми се иска пак да те разсмея.

— Аз пък си мисля за друго.

— Естествено. Ако зависи от теб, ще се поддаваш на едно-единствено моментно настроение, и то е свързано с онова, което е между краката ти.

— Можеш по всяко време да го усетиш, Сейдри. Най-добре още сега. — Той дръпна ръката й към плоския си корем, но тя успя да се освободи.

— Стига за тази нощ. Достатъчно си се поддавал на мимолетни настроения.

— Нали каза, че искаш да ме развеселиш? — ухили се той.

— Ще го направя. Искам да чуя отново чудесния ти смях — прошепна дяволито тя и започна да го гъделичка под мишниците.

Ролф блъсна ръцете й с добре изиграно недоволство. Сейдри се изсмя предизвикателно и атакува ребрата му. Той сграбчи китките й и вдигна ръцете й над главата.

— Не можеш да спечелиш — подразни я той.

— А пък аз си мисля, че вече спечелих, милорд — отговори нежно тя.

49

На вратата на обора Ролф спря и се вгледа в тъмното. Едва когато вдигна лампата над главата си, той я видя. Разпуснатата й коса падаше до хълбоците; тя седеше на един сноп слама. Ролф се усмихна и тя отговори на усмивката му.

Той се озова с два скока при нея и я грабна в прегръдката си.

— Не бива така, милорд, ще изгориш обора! — възпротиви се тя.

Ролф я погледна разкаяно, излезе навън и угаси лампата. Понечи да се върне бързо, но заради тъмнината бе принуден да се движи пипнешком. Сейдри го примамваше с тихи звуци. Ролф я сграбчи и впи устни в нейните. Тя отвори устните си и го посрещна със същата страст. След безкрайно дълга целувка се отделиха задъхани.

— Като че не сме се виждали цяла вечност — изпъшка Сейдри и помилва бузата му.

— Времето от зората до вечерния здрач наистина е цяла вечност — отговори дрезгаво Ролф. — Не мога да чакам повече, Сейдри. — Той обхвана с две ръце задника й и я притисна към набъбналата си мъжественост.

— И аз не мога да чакам — прошепна страстно тя и отново го помилва.

Двамата се любиха бързо и буйно. След това дълго лежаха един до друг, наслаждавайки се на сладостния покой. Едва тогава Ролф започна да я разсъблича.

— Искам да те усещам гола.

— И аз теб — прошепна тя и му помогна да се съблече. После се сгуши в него.

— Утре Гай потегля за Дъмстънбъроу — съобщи Ролф. — Иска веднага да започне строежа на новия си замък и да обиколи още веднъж земите си. Дадох му две седмици отпуска.

— Знам. Той ми каза.

— И какво друго ти каза? — попита Ролф.

— Нищо.

— Не те ли попита къде си прекарала нощта?

— Не — отговори несигурно тя. — Макар да знам, че е прекарал нощта с Лети, изпитвам угризения на съвестта.

— След като се върне, ще си изясним отношенията, обещавам ти. — Ролф милваше рамото й.

Сейдри много искаше да знае какви промени беше замислил господарят, но се боеше от отговора му. Какво можеше да направи той? Можеше да поиска от Гай да обяви брака си за невалиден. Можеше също да го помоли да запази сегашната братска връзка с жена си. Той със сигурност нямаше да се разведе с Алис, за да се ожени за незаконната дъщеря на стария граф. Сейдри се уплаши от глупавите си мисли. Тя не можеше да се ожени за норманина, даже и двамата да бяха свободни. Той беше враг на братята й. Макар да разпалваше страстта й, тя беше станала негова любовница само за да направи услуга на братята си — никога не биваше да забравя това.

— Как реагира Алис? — попита тихо тя. — Направи ли… някаква забележка? Знае ли, че си бил с мен?

— Нямам представа — отговори Ролф. — Алис няма право да напуска стаята си. Наказах я за онова, което ти е сторила. Бях бесен от гняв. Тази жена е дяволски зла. Предупредих я веднъж завинаги да престане с интригите си. Надявам се, че е оценила снизходителността ми. Можех да я накажа много по-строго.

— Наистина ли го направи заради мен? — попита плахо тя.

— А за кого другиго? — попита рязко той. — Тя едва не те уби!

— Но… но ти си я наказал вчера, преди да дойда в леглото ти.

— Поведението й спрямо теб няма нищо общо с нас, също както и наказанието й. — Ролф целуна меката, ухаеща коса. — Днес бих й наложил много по-строго наказание, защото ти си част от мен, заемаш важно място в сърцето и ума ми, а аз не търпя да нарушават моята територия, Сейдри. Всеки, който иска да ти стори зло, застава срещу мен.

— Не искам Алис да знае, че съм ти любовница — прошепна тя. — Моля те.

— Ти да не ме мислиш за глупак? Аз ли ще ида да й го кажа? — засмя се Ролф.

— Тя и без това ще узнае — отговори мрачно Сейдри. — Макар че тази сутрин не срещнах никого, хората от замъка много скоро ще узнаят за срещите ни. Тук никой не умее да пази тайна.

— Няма значение. Аз съм господарят, всички се страхуват от гнева ми и няма да посмеят да говорят лошо за теб. — Ролф се усмихна. — Пък и ти си единствената, която някога е посмяла да ми се противопостави, Сейдри.

— Вещиците нямат страх от обикновените смъртни — отговори с привидно високомерие тя.

Ролф избухна в смях.

— Штт! — изсъска тя и затисна устата му с ръка. — Ще събудиш цялата къща!

— Вещица — проговори нежно той и отново се засмя. — Хората спят, никой няма да ни чуе, само конете и мишките.

— О, божичко, май до бедрото ми се размърда мишле? Първо си помислих, че си ти, но беше подозрително малко.

Ролф се ухили, претърколи се по гръб и я вдигна на бедрата си.

— Щом е било толкова малко, със сигурност не съм бил аз. — Той сложи ръката й върху грамадния си член.

— Каква дързост — промърмори тя. — Твоето копие не е чак толкова голямо.

— Уверен съм, че е достатъчно голямо, за да те накара да хленчиш за милост, да плачеш от радост и да повтаряш задъхано името ми.

— Правила ли съм това, милорд?

— О, да, всеки път — отговори самодоволно той.

— И ти си въобразяваш, че е заради него? — Тя помилва нежно члена му.

Самодоволството изчезна от лицето му и той простена.

— Много добре знам, че беше… заради него.

— Какво нахалство — извика сърдито тя и започна да го милва в ускоряващ се ритъм.

— Говориш с господаря си, момиче — изпъшка той. — Нямаш ли… нямаш ли уважение?

Сейдри се смъкна към коленете му и стисна пениса му между гърдите си.

— Какво ще кажете сега, милорд? Оказвам ли ви нужното уважение? — прошепна умилкващо се тя.

— Учиш се много бързо, малка вещице. — Той я вдигна и нахлу в утробата й с мощен тласък. — Кой е господарят тук?

— Ти — изохка тя и се задвижи ритмично върху него. — Ти, разбира се!



Ролф беше разсеян. Седеше на гърба на сивия си жребец и се питаше какъв ли въпрос му бе задал Белтен. Погледът му следеше Сейдри, която вървеше бавно по пътя към селото и зави в овощната градина. Беше минал цял ден след срещата им в плевнята. Къде ли отиваше тя?

— Да започваме ли, милорд? — попита Белтен.

— Да, да — отговори нетърпеливо Ролф. Сейдри изчезна от погледа му между дърветата и високите треви. — Поеми началството! — заповяда той на Белтен, пришпори коня си и препусна към овощната градина.