Бренда Джойс - Завоевателят

Когато Сейдри заспа спокойно и дълбоко в леглото му, свита на кълбо като дете, Ролф стана и излезе.

Прекоси с решителни крачки коридора и блъсна вратата към чардака с такава ярост, че тя се удари в стената. Алис, която си беше легнала, скочи и го погледна с разширени от ужас очи.

Без да се колебае, той вдигна ръка и й зашлеви силна плесница. Алис нададе остър вик и падна на възглавницата. Той беше вложил в удара си само толкова сила, колкото лицето й да се подуе, но не й да й счупи челюстта. Съпругата му изплака и пропълзя към края на леглото. Той застана пред нея, лъхтейки от гняв.

— Омразата към Сейдри те заслепява и този път отиде твърде далече, Алис. От днес нататък си затворена в тази стая и ти е забранено да я напускаш. При никакви обстоятелства. Разбра ли ме?

Тя седна на крайчеца на леглото и втренчи поглед в него; малките й гърди се вдигаха и спускаха.

— Разбра ли ме? — изскърца със зъби той.

Алис отвори уста.

— Милорд — прошепна тя и гласът й беше потъмнял от страст. Погледът й се впи в устата му, после се устреми към слабините. — Милорд — повтори задъхано тя и от гърдите й се изтръгна накъсан сладостен стон.

Ролф си припомни как го бе умолявала да я набучи на кол, да я прониже. Задави го отвращение. Обърна се рязко и чу как тя се втурна след него, скочи на гърба му и се притисна към коравата плът. Той я отърси от себе си като ненужна вещ. Тя падна на пода и отново простена. Грубостта му не я уплаши, а увеличи възбудата и опиянението й. Ролф затръшна вратата зад гърба си.

Той хвърли бърз поглед в стаята си, за да се увери, че Сейдри спи дълбоко и без кошмари. Постоя малко над нея и сърцето му отново преля от нежност и съчувствие. Трябваше да стисне здраво зъби, за да свърши онова, което си бе наумил.

В голямата зала бяха само Гай, Белтен й Ателстън. Саксонецът единствен се осведоми за състоянието на Сейдри, но Ролф забеляза, че Белтен е угрижен, докато Гай изглеждаше напълно безразличен.

— Мисля, че ще се възстанови бързо — отговори той на Ателстън и удостои съпруга на Сейдри с хладен поглед. — Ти не си ли загрижен за състоянието на жена си?

Гай избягна погледа му.

— Но разбира се.

— Тя спи в леглото ми.

Гай не реагира.

Ролф беше неспособен да скрие недоволството си.

— Искаш ли да я събудиш и да я отнесеш в стаята ви? Ако не, по-добре е да остане там, където е. Аз ще прекарам нощта на някой от наровете в залата.

Гай пристъпваше смутено от крак на крак.

— Не искам да ви създавам неудобства, милорд.

— Всичко е наред — отговори остро Ролф. — Добре, значи Сейдри остава тук. — Той махна на Гай да си върви и се обърна към Белтен.

Рицарят се отпусна на едно коляно, извади меча си от ножницата и го постави в краката на Ролф.

— Аз съм на ваше разположение, милорд — проговори с твърд глас той.

— Прибери си меча — изръмжа Ролф. — Ако не бях видял искреното съжаление в очите ти, щях да те уволня от служба. Подземието не е място за дама. Но ще ти простя, тъй като не си знаел какво може да се случи. Не си можел да знаеш, че тя изпитва смъртен страх от затвора. Вдигни меча си, изправи се и се учи от грешките си.

Белтен се изправи и се поклони дълбоко.

— Благодаря ви за снизходителността, милорд.

Ролф го освободи с властен жест. Белтен дори не подозираше, че само преди няколко часа беше на косъм от смъртта — щеше да има честта да загине лично от ръката на господаря си. Ролф остана сам с Ателстън.

— Бих ви посъветвал да изпратите Сейдри в Дъмстънбъроу веднага щом оздравее, милорд.

Ролф се обърна гневно към стария саксонец.

— Положението започва да става непоносимо! Гай не ревнува, и това е във ваша изгода. Той ви се доверява сляпо, което е още по-голямо предимство за вас, иначе бихте загубили един смел рицар и верен боен другар.

— Да не мислиш, че не знам? Какво те е грижа за моите дела?

— Вие сте почтен човек и добър военачалник — отговори спокойно Ателстън. — Съжалявам, че дойдохте при нас сред бъркотията на войната, а не в мирно време.

— Тези размишления са за глупаци и поети.

— Изпратете Сейдри и съпруга й в Дъмстънбъроу — настоя невъзмутимо Ателстън. — Ако загубите най-добрия си човек заради нея, ще я намразите.

— Аз съм Ролф дьо Варен — отговори високомерно норманинът. — Аз съм Ролф Безмилостният, най-добрият сподвижник на краля. Да не мислиш, че не съм в състояние да победя едно бегло настроение, един каприз? Признавам, вещицата ме е омагьосала, но аз никога няма да забравя, че сега принадлежи на друг. Впрочем време е да си лягаш, старче.

— С радост ще се изтегна в леглото си — засмя се Ателстън и си тръгна, но на половината път се обърна отново към масата. — Дали това е бегло настроение, милорд, или се е превърнало в мания?

— Махай се оттук!

— В кое легло ще отидете сега?

Ролф преглътна резкия отговор и погледна мрачно след стареца. Саксонецът бе смел мъж и винаги казваше онова, което мисли. Как го бе нарекъл? Мания? Той не можеше да го допусне.

Сейдри се събуди и веднага разбра в чие легло се намира. А после я връхлетяха спомените.

Кошмарът на затворничеството, което беше продължило ден и половина, но й се беше сторило цяла вечност, вече не беше толкова ужасен. На преден план излязоха събитията след освобождаването й и мисълта за спасителя й.

Наистина ли ръцете му я бяха милвали с плаха нежност? Наистина ли гласът му беше звучал така утешително? Не, сигурно е било сън!

Слънцето беше високо в небето, тя беше спала цяла нощ и половин ден. Сейдри не преставаше да се пита учудено дали нежният, така загрижен за нея, спасител наистина беше Ролф дьо Варен. Споменът как я донесе в покоите си и я положи в леглото си не беше измама. Тя беше увита в ленени кърпи, под тях беше гола. Това откритие събуди в паметта й смътен спомен, че той я бе изкъпал. Предположението, че именно Ролф я е изкъпал, със сигурност беше плод на фантазията й. Вероятно страхът я е подлудил и в безумието си е сбъркала някоя от слугините с норманина.

Изранените и ръце бяха превързани и Сейдри потрепери от болка. Припомни си безплодните си отчаяни опити да се изкатери по стената на затвора, а после и да прокопае подземен проход. Тя се облече с мъка и се върна в старата къща, без да срещне жива душа.

Съпругът й се върна от вечеря и поиска да му приготвят вода за къпане, тъй като господарят цял ден бил с тях на площадката за военни упражнения и ги принудил да се сражават до пълно изтощение. Сейдри му донесе чисти дрехи, стомничка с топло подправено вино и сладкиши. Гай обходи с поглед стройната й фигура.

— Възстанови ли се вече? — В гласа му имаше съчувствие.

Тя се изчерви, засрамена от това, че се е държала като луда.

— Да, благодаря. Ела, ще ти помогна. — Тя застана пред него и му свали ризницата.

— Исках да те събудя за обяд, но лорд Ролф ми заповяда да те оставя да спиш, докато се събудиш от само себе си — каза Гай, докато тя му сваляше туниката.

Лицето й пламна още по-силно.

— Никога не съм спала толкова дълго. Мисля, че е крайно време да престана да мързелувам. Доволен ли си от онова, което видя в Дъмстънбъроу?

— Да. Земята е плодородна, макар че има много скали. Селяните не разбират нищо от земеделие, занимават се само с овце. Но това ще се промени. Ще им покажа как да обработват нивите си и да прибират реколтата — заговори оживено той, докато Сейдри сваляше ботушите и чорапите му. — Намерих чудесно място за крепостта. Намира се на едно възвишение. За съжаление няма вода, но смятам да изкопая дълбок ров, който ще плаши натрапниците.

Сейдри се изправи с усмивка.

— Радвам се, че си доволен — каза тя и беше напълно искрена. Гай беше добър съпруг, никога не я укоряваше, никога не вдигаше ръка срещу нея. Всяка нощ оставаше навън до ранните утринни часове и се забавляваше с други жени, но това не й пречеше. Сега стоеше гол пред нея, добре сложен, силен млад мъж с железни мускули, но голотата му не я смущаваше. Даже си позволи да го сравни с норманина. Сравнението беше еднозначно в полза на другия. Ролф беше по-едър, раменете му бяха по-широки, тялото му беше като бронзова статуя. Освен това норманинът нямаше да издържи и минута да стои гол пред нея, без да пламне от желание да я люби.