Рицарите стигнаха в Елфгар малко преди обяд на следващия ден. Ролф вече се опасяваше, че замъкът е бил нападнат от неприятеля и е сравнен със земята. При вида на новата кула и селото, които мирно дремеха под обедното слънце, той изпита облекчение, но лошото предчувствие, което стягаше сърцето му, не го напусна. Алис, добродетелната послушна съпруга, го поздрави в двора на замъка и съобщи, че е наредила да му приготвят банята. Ролф кимна и я освободи с нетърпеливо движение. После се обърна към Белтен, който чакаше наблизо с мрачно изражение.

— Какво се е случило, докато ме нямаше? Говори!

— Не е станало нищо особено. — Белтен се поколеба. — Само дето в стаята на лейди Сейдри беше намерено тайно послание.

Гай изпъна рамене и се приближи.

— Какво послание? — попита той.

— От брат й — отговори Белтен.

В гърдите на Ролф се надигна гняв.

— Тази жена никога няма да се вразуми — изръмжа той. — Доведете я при мен, донесете и посланието. — Значи Сейдри отново беше извършила предателство.

— Доведете пленницата от затвора — заповяда Белтен на стражите.

Ролф се обърна като ужилен.

— Ти си заповядал да я хвърлят в дупката?

— Вашата съпруга настоя, че само така можем да възпрепятстваме опит за бягство — обясни Белтен и погледна господаря си в очите. — Отначало се поколебах, но после сметнах, че е по-добре да ви представя затворница вместо съобщение за избягала предателка.

Ролф махна нетърпеливо с ръка и се втурна като луд надолу по хълма. Гневът му бе отстъпил място на дълбока тревога. Гай мрачно крачеше след него, Белтен го следваше по петите. Ролф премина моста и веднага щом видя старата господарска къща и подземието зад нея, изкрещя на пазача да вдигне тежката каменна плоча. Войникът дръпна желязното резе и отмести падащата врата. Без да се колебае, Ролф скочи в черната дупка.

Посрещна го пълен мрак. Той примигна и почака очите му да свикнат с тъмнината.

— Сейдри? Сейдри?

Никакъв звук, никакъв признак, че в тази черна, влажна дупка беше затворен човек. В първия момент Ролф повярва, че тя е избягала. След това чу тихо пъшкане, обърна се и забеляза очертанията на свита на кълбо фигура.

— Сейдри!

Той се хвърли към нея, но бе посрещнат с дрезгав животински вик. Коленичи пред нея, но тя го нападна като разярена тигрица. Пръстите й се вдигнаха да издерат лицето му, но паднаха безсилно. Ролф вдигна на ръце изнемощялото й тяло. Тя беше ужасно мръсна, цялата в кал и изпражнения, и вонеше непоносимо. За момент остана неподвижна в прегръдката му, после се замята безпомощно и отново се опита да го одере.

— Аз съм, Ролф. Престани да се браниш — прошепна той и изкрещя да му спуснат стълбата.

Сейдри не престанала го удря с безсилните си ръце. Дъхът й излизаше на мъчителни тласъци и беше заплашително слаб. Стомахът на Ролф се сви на топка.

— Аз съм, Ролф — повтори настойчиво той.

— Пусни ме да изляза — изпъшка тя. Гласът й едва се чуваше. — Пусни ме да изляза!

— Ей сега ще те изведа на чист въздух — отговори задавено той. — Не се бий с мен, дошъл съм да те взема.

Той я сложи на рамото си, тъй като тя беше твърде слаба, за да се изкачи сама по въжената стълбичка. После сръчно се изкатери по нестабилните стъпала. Пазачът пое от ръцете му безжизнения вързоп и Ролф излезе на повърхността.

Обърна се към Сейдри и не можа да удържи ужасения си вик.

Цялата в кал, с разбъркани коси, Сейдри клечеше в тревата. Ръцете й бяха омазани с кръв, ноктите изпочупени, по лицето също се виждаха кървави петна. Устните й бяха напукани и подути. Изранените й пръсти се бяха обезформили, раните по тях бяха покрити със засъхнала кал и кръв. Но най-страшен от всичко беше безумният поглед в разкривеното лице, стъклените очи, които примигваха безпомощно срещу слънчевата светлина. Очите на смъртно уплашено, полудяло от болка, животинче.

Ролф пристъпи към нея и тя се сгърчи, сякаш очакваше удар. Той се отпусна на колене в тревата.

— Сейдри, аз съм, Ролф. Ти си свободна… Всичко ще се оправи.

Тя го погледна в лицето, примигна няколко пъти, изпълнена с подозрение и страх. Напомняше му на лисица, хваната в капан, който всеки момент ще щракне. В гърлото му се надигна ридание. Той й протегна треперещата си ръка, без да я докосва.

— Сейдри?

Повярва, че е забелязал в мътния й поглед нещо като бегло просветване на разум. Тя простена и сведе глава. Все още пъшкаше задавено, ноктите й бяха заровени в земята. Ролф докосна нежно рамото й. По тялото й пробяга тръпка. Но този път не се отдръпна, не се възпротиви. Без да бърза, той я взе в прегръдката си.

Тя се вкопчи в него.

Ролф се изправи с товара си на ръце. Лицето му беше замръзнало в ледена маска, зад която бушуваше буря. Душата му ридаеше безгласно. Сейдри скри мръсното си лице във врата му, сълзите й намокриха кожата му. Лудото биене на сърцето и неравномерното дишане го уплашиха. Тя го стискаше с такава сила, че едва не го удуши. Ръцете му я обгърнаха, силни и нежни едновременно.

Погледът му потърси Белтен, който стоеше наблизо с разширени от ужас очи.

— Много съжалявам, но аз нямах представа… — заекна младият рицар и се обърна разкаяно към Гай: — Наистина съжалявам. Допуснах голяма грешка.

Гай кимна.

— Полудяла е — установи делово той. — Не си могъл да предположиш, че ще стане така. И друг път съм виждал такива неща. Дори силни мъже обезумяват, когато са затворени под земята. Той се обърна към Ролф: — Искате ли аз да я нося, милорд?

— Не — отговори почти сърдито Ролф, обърна се и понесе Сейдри към кулата. Прекоси с големи крачка залата, изкачи на един дъх стълбите, внесе я в стаята си и внимателно я положи на леглото. Тя се вкопчи в него като маймунка и захълца несдържано, отказвайки да го пусне. Ролф седна при нея, помилва израненото лице, зарови пръсти в разбърканата, мръсна коса. Тя плачеше на гърдите му и трепереше с цялото си тяло. Голямата топла мъжка ръка се плъзгаше по гърба й отново и отново, утешителна и нежна, вдъхваше надежда и сила.

— Стига вече, не плачи — шепнеше той. — Успокой се, мила, не плачи повече, шери. Аз съм тук, при теб, и всичко ще бъде добре.

И тогава тя започна да разказва с много мъка, прекъсвана от пристъпи на плач. Обясни му, че едва не е умряла, че не е могла да диша, че стените се срутили върху нея и я погребали жива. Пищяла и умолявала да я освободят, но никой не я чул. После се опитала да се изкатери по стената, докато ноктите й се изпочупили и кожата на пръстите й увиснала на парцали. Накрая започнала да копае с голи ръце подземен проход, но се изтощила и загубила съзнание. Гласът й беше дрезгав, накъсан шепот, безизразен и едва се чуваше след продължителните отчаяни викове.

— Не говори повече, скъпа — прошепна той, докато нежно разтриваше тила й. — Не говори, трябва да щадиш гласа си.

Постепенно треперенето й престана и тя затихна, скрила лице на гърдите му. Дишането й се успокои, но все още не беше нормално. От време на време я побиваха тръпки. Ролф беше безкрайно облекчен, но заедно с това в сърцето му бушуваше убийствен гняв.

Той усети присъствието на друг човек, обърна глава, без да престане да милва Сейдри и да я люлее в ръцете си. На прага стоеше съпругата му. Във втренчения й поглед се четяха омраза и сатанински триумф. Като видя гнева в очите му, омразата се превърна в страх и тя се отдръпна крачка назад. Ролф беше готов да избухне. Ала гласът му прозвуча спокойно и твърдо:

— Вън! — заповяда хладно той. — Чакай ме на чардака. И не смей да мърдаш от мястото си, преди да съм дошъл при теб.

Алис избяга. Ролф се разтрепери. Опитвайки се да се овладее, той поглади косата на Сейдри, която спокойно лежеше на гърдите му. Смразена от безумен страх и цялата в мръсотия като нещастно захвърлено животинче. Той се отдели внимателно от нея. Копнееше да чуе гласа й, искаше да се увери, че умът й се е върнал. Сейдри изхленчи и отново се вкопчи в него. Той я целуна по брадичката, нежно помилва с палец бузите й и усети как тя се отпусна. Едва тогава вдигна лицето й, за да я погледне в очите.

В тях имаше безгранична мъка, душевно мъчение, което беше много по-страшно от физическите болки. Но в очите й имаше и благодарност, искрица доверие и безкрайна безпомощност. Ролф не забелязваше мръсотията, не усещаше вонята. Сведе глава и устата му докосна нейната.

Устните й бяха меки и не оказаха съпротива. Ролф бе разтърсен от нежност и отчаяние, обич и бащински инстинкт за закрила. Устата му притисна нежно устните й, езикът му ги помилва и се отдръпна. След малко обаче се осмели да раздели устните й и се плъзна по зъбите.

Желанието го връхлетя така внезапно, че бе готов да се пръсне.

Опиянен от неутолимото желание да се потопи дълбоко в нея, да я утеши и сам да намери утеха, да се убеди, че тя все още е Сейдри… неговата Сейдри, той се отдели от нея и стана. Този път тя не се възпротиви, само погледът й го помоли да остане. Тя се отпусна на възглавниците и Ролф установи облекчено, че дишането й се беше нормализирало.

Той отиде до вратата и извика на слугините да донесат гореща вода и вана. Не смееше да се доближи до нея, бореше се да запази самообладание, боеше се от напиращото в слабините му желание. Усети погледа й и се обърна. В големите, устремени към него, теменужени очи се четеше страх, смесен с доверие. Пръстите й стискаха конвулсивно меката завивка.

— Няма да те оставя сама, не се тревожи — прошепна дрезгаво той. Пръстите й се отпуснаха, погледът се проясни. Ролф пристъпи към леглото. — По-добре ли се чувстваш, Сейдри? — Тя не отговори. — Кажи ми нещо. Моля те.

Тя извърна глава настрана.

— Толкова ме беше страх…

Ръката му помилва косата й.

— Знам.

Сухо хълцане се изтръгна от гърлото й.

— Молих се — прошепна тя. — Молих се да дойдеш.

Ролф я прегърна нежно.

— И аз дойдох. Дойдох, но не навреме, и безкрайно съжалявам затова. — Тя се притисна към него. В този миг на вратата се почука.