Бренда Джойс - Завоевателят

Не че Ролф се вълнуваше от проблемите й. От сърце й желаеше да си живее добре в Дъмстънбъроу със съпруга, когото обичаше! Може би тя щеше да дойде с Гай още следващия път и щеше да живее тук дори когато той се върнеше в Елфгар, за да поеме отново службата си. Трябваше да бъде доволен от развитието на нещата. Гай беше смел рицар; да знае, че той охранява северната му граница, щеше да бъде голямо облекчение за него. Ролф вече беше решил да наеме още хора и да разположи на север голям гарнизон.

Сейдри. Дали сега копнееше за съпруга си? Болка гризеше вътрешностите му, задавяше го горчивина. Той стана и се отдалечи от лагерния огън, опитвайки се да прогони необяснимото си безпокойство.

Тя се бе влюбила в Гай. Лекомислена, това беше точната дума. Тази жена беше лекомислена и непостоянна. Как беше възможно това? Той съзнаваше, че е невъзможно да спечели сърцето й с едно изнасилване. Но нима след първия буен изблик не беше проявил нежност и внимание? Ролф изпухтя презрително. Какво го беше грижа за чувствата й? Любовта беше за глупаците — за жените и невръстните хлапета. В действителност любовта не съществуваше, тя беше само деликатно описание на плътската страст. Дали в обятията на Гай Сейдри изпитваше същата страст, както в неговите? Той си повтори за хиляден път, че повече не се интересува от нея, че може свободно да избира между красавиците на страната, които в тъмнината надали се различаваха много една от друга.

Той беше стигнал почти до селото и вече се готвеше да се връща, когато до ушите му внезапно достигна дрезгав смях. Това беше Гай! Ролф напрегна очи и се взря в мрака.

Под един дъб, слабо осветен от бледата луна, седеше любовна двойка. Любопитството му се събуди. Трябваше да разбере дали това наистина е Гай. Той се приближи безшумно и най-после ги видя.

Гай се беше облегнал на едно дърво, жената седеше на слабините му, полите й бяха усукани на кръста. Двамата се движеха ритмично и стенеха задавено. Ролф усети нарастващ гняв.

Той застина неподвижен и почака, докато двамата свършиха. Жената се надигна, изкиска се и приглади полите си. Гай също стана, вдигна панталона си и я плесна по задника. В този миг видя Ролф и се стресна. Момичето също го бе забелязало и в погледа му блесна възхищение. Но Ролф не й обърна внимание и тя се отдалечи разочаровано.

— Търсите ли ме, милорд?

— Не, минах случайно. — Двамата закрачиха бавно към лагера.

— Ти не си верен на съпругата си — заговори без заобикалки Ролф. Това беше твърдение, но прозвуча като начало на разпит.

Гай се покашля смутено.

— Не. И не мисля, че е нужно. Още съм твърде млад, за да се задоволя с една-единствена жена, още повече пък с вещица.

— Тя не е вещица — отговори гневно Ролф.

— Съжалявам, забравих, че вие сте на друго мнение. — Гай изведнъж загуби самоувереността си.

— Учудвам се — продължи замислено Ролф, — че след като веднъж си я държал в обятията си, изпитваш желание да се любиш с други жени. — Искрящият му поглед прониза младия рицар.

Гай мълчеше потиснато. Ролф не можеше да разбере дали се е смутил от неприкрития му намек, че той, а не законният съпруг, е спал пръв със Сейдри. Най-сетне Гай проговори едва чуто:

— Аз съм още млад и не мога да се откажа от тези неща. — Той сведе глава и продължи пътя си.

Ако аз бях женен за Сейдри, каза си Ролф, нямаше да имам нито енергия, нито желание да се забавлявам с друга жени. Той гледаше приятеля си и се питаше какво ли щеше да изпита Сейдри, ако узнаеше, че съпругът й безгрижно се люби с други жени.

— Арестувайте я! — изкрещя Алис.

Сейдри, която палеше факлите по стените на голямата зала, се обърна стреснато. Двама нормани се втурнаха към нея, единият хвана ръката й. Белтен стоеше с мрачно лице до Алис.

— Какво искате от мен? — попита възмутено тя.

Лицето на Алис се изкриви в грозна, жестока гримаса.

— Ти отново извърши предателство, но това ти е за последен път, Сейдри. В отсъствие на господаря аз съм задължена да пазя живота и имуществото му. Арестувайте я!

— Какво предателство? — попита смаяно Сейдри. — Нищо не съм сторила.

Белтен пъхна под носа й парче пергамент.

— Една слугиня го е намерила в стаята ви — произнесе обвинително той.

Сейдри погледна бегло изписания лист.

— Нямам представа какво е това.

— Адресирано е до вас. Написано е от брат ви Едуин.

Сърцето и спря за миг и продължи да бие с удвоена бързина.

— Това е лъжа! Нямам нищо общо с това. Никога не съм го виждала! Повярвайте ми!

Лицето на Белтен помрачня още повече.

— Адресирано е до вас, подписано е от брат ви и беше намерено в стаята ви. Някой ви го е дал. Кой?

— Никой — извика гневно тя, потресена от нелепото обвинение. — Това е фалшификация. Искат да ми припишат вина. Не съм предала никого!

— Веднъж вече извършихте предателство — отговори невъзмутимо Белтен. — Преди да ви омъжи за Гай, господарят беше заповядал да ви охраняват ден и нощ, защото ви подозираше във връзки с бунтовниците. Аз също не ви вярвам, и тук е доказателството.

— Тя е коварна и хитра — изграчи Алис. — Тя е вещица. Ако не я хвърлите в подземието, ще избяга, и господарят ще побеснее от гняв.

Сейдри се вцепени от ужас.

— Няма да избяга — възрази уверено Белтен. — Тя е съпруга на Гай и аз нямам право да я хвърля в дупката. Но ще я охранявам лично.

Сейдри затвори очи и изпита безкрайно облекчение.

— Не! — изкрещя пронизително Алис. — Тя ще омагьоса и вас, както стори с другите. Вие сте безсилен срещу магията й. Повярвайте, знам какво говоря.

Сейдри се обърна към сестра си, побесняла от гняв.

— Ти си измислила всичко това, нали? Знам, че не можеш да пишеш. Кой написа това фалшиво послание под твоя диктовка?

Алис не й обърна внимание.

— Предупреждавам ви — заговори настойчиво тя, обърната към Белтен. — Спомнете си как избяга Моркар!

Белтен се обърна неохотно към Сейдри.

— Съжалявам, но лейди Алис е права. Хвърлете я в подземието — заповяда той на двамата войници.

— Почакайте! — извика отчаяно Сейдри. — Нека да прочета посланието!

Белтен вдигна рамене и й подаде пергамента. Сейдри прочете няколко думи и се обърна умолително към него.

— Това не е почеркът на Едуин!

— Няма никакво значение дали го е написал той, или го е продиктувал на друг — възрази рицарят. — Може би той не умее да пише и се е обърнал за помощ към някой монах, както правят повечето господари. Отведете я.

— Не, моля ви! — Сейдри се вкопчи в ръкава му. — Моля ви, не ме затваряйте! Заклинам ви!

Мъжете я блъснаха немилостиво. Белтен гледаше подире й със съчувствие и презрение едновременно. Сейдри хвърли отчаян поглед към сестра си.

— Алис, моля те, не го прави — прошепна с пресекващ глас тя. — Какво си мислиш, че ще постигнеш? Когато норманинът се върне…

— Ще те обеси! — завърши триумфално Алис.

Тежката каменна плоча падна с глух удар над главата й и я потопи в мрак.

Сейдри не се помръдна. Не смееше дори да диша, беше обгърнала с ръце раменете си. Сърцето й биеше с такава сила, че я беше страх да не се пръсне. След малко се опита да поеме дълбоко въздух, но това не й се удаде. Въздухът в дълбоката дупка беше малко и миришеше на човешки изпражнения. Мократа хлъзгава глина проникна между босите й пръсти. В затвора беше студено и влажно, но не това беше причината, поради която тялото й се разтърсваше от ледени тръпки.

Тя не беше сама и го знаеше. Чуваше тихи шумове, в краката й се стрелкаха мъхести животни — плъхове. Сълзи запариха в очите й. Колкото и да мразеше норманина, сега се молеше за завръщането му, уверена, че той ще я освободи. Ако се беше задържал повече от един ден в Дъмстънбъроу с хората си, щеше да се върне чак след два дни. Но тя нямаше да оживее дотогава.

Продължителен измъчен стон се изтръгна от гърдите й. Треперенето се усили, дъхът й излизаше едва-едва, тънък, накъсан. Дробовете й се свиха и не искаха да се пълнят с въздух.

Сейдри напразно се стараеше да се успокои. Опитът й да се освободи от спазмите в дробовете беше обречен на провал. Очите й излязоха от орбитите, по лицето й потекоха сълзи. Трябваше веднага да излезе от тази дупка! Трябваше да се махне оттук! Не й стигаше въздух — стените идваха по-близо и заплашваха да я смажат! Тя щеше да се задуши, щеше да бъде жива погребана под каменната плоча. Обзета от ужас, тя изпищя и с тежко пъшкане се опита да се изкачи по отвесната стена, за да стигне до падащата врата. Подскочи, впи нокти в камъните и мазилката, пое отчаяно въздух. Кръвта шумеше в ушите й. „Трябва да изляза оттук! Трябва да изляза оттук!“ Не можеше да мисли за нищо друго. Ноктите й отново и отново се впиваха в коравата глина и камъните.

— Пуснете ме да изляза! — изпищя пронизително тя. — Пуснете ме навън!

Отчаяна, тя издра пръстите си до кръв. Успя да се изкачи малко, но загуби равновесие и безпомощно се свлече на пода.

Нещо топло и мъхесто докосна стъпалото й.

Сейдри изпищя дрезгаво, захърка от недостиг на въздух и започна да скача към стената като диво животно. Ноктите й се изпочупиха, по ръцете й потече кръв, но тя не обърна внимание на раните, а удвои усилията си. Отново и отново търсеше път към свободата и извади на бял свят свръхчовешки сили — силите на една луда.