— Милорд, аз не й вярвам. Може би е по-добре да я затворим.

Представата да хвърли Сейдри в мрачното подземие беше ужасяваща.

— Тя няма да извърши второ предателство — отговори твърдо той, макар че сам не си вярваше. — А и ми е необходима тук. — Гай го погледна объркано и Ролф се ухили. — Ако някой влезе във връзка с бунтовниците, това може да бъде само тя.

Очите на Гай светнаха. Беше разбрал.

Сейдри застана на прага. Слънчевата светлина падаше в гърба й и обграждаше тъмния силует със светло сияние. Ролф й даде знак да влезе. Тя се приближи колебливо. При вида й норманинът отново усети болка. Въздействието, което тази жена упражняваше върху него, му напомни, че снощи се бе постарал да прогони дивия копнеж да я има. Но не можа. Беше толкова развълнуван, че напълно забрави уговорката със слугинята. Тази жена не само го подлудяваше, тя бе ограбила и мъжката му сила. Тази мисъл беше особено горчива.

Гай се обърна да си върви.

— Остани — заповяда Ролф, усмихна се на Сейдри и й посочи стола на Алис. — Седни.

Тя го изгледа подозрително, но послушно седна на посоченото й място. Ролф се изправи пред нея в целия си грамаден ръст.

— Къде са братята ти, Сейдри?

Тя примигна слисано.

— Не знам.

— Не ме лъжи. Аз съм господарят тук и те питам още веднъж: къде са братята ти?

— Не знам — отговори упорито тя.

Той вдигна ръка и помилва бузата й — застрашително бавно и нежно.

— Заради подлото ти предателство загубих Йорк. И с твоя помощ ще си върна онова, което ми бе обещано и трябва да ми принадлежи. Нищо няма да ми попречи да издиря Моркар и да го отведа при краля. Разбра ли ме?

Очите и потъмняха от гняв.

— Ако разчитате на моята помощ, няма да я получите!

— Имам намерение да те омъжа — проговори замислено Ролф.

Сейдри извика стреснато.

Ролф знаеше, че свободата й е извънредно важна за нея и се надяваше да й изтръгне истината с помощта на тази заплаха.

— Ако се съгласиш да ми дадеш исканите сведения, може би ще променя решението си. Но ако продължиш да упорстваш, ще ти избера съпруг — още днес. Човек от народа, който няма да се уплаши да ти изтръгне истината с бой. Мъж, който ще иска да услужи на новия си господар и няма да допусне жена му да прояви непокорство. Разбра ли ме?

— Няма да го направите.

— Напротив, и то с удоволствие — отговори с опасна мекота той.

Сейдри сведе поглед към конвулсивно стиснатите си ръце.

— Наистина не знам къде са. Единственото, което научих, е, че се крият в блатата — отговори тихо тя и вдигна глава. В очите й блестяха сълзи.

Ролф разбра, че тя казваше истината. Беше му крайно неприятно да я мъчи така, да я заплашва. Но трябваше да се отърси от това проклето съчувствие.

— Е, добре. — Тя не му каза нищо, което той вече не знаеше.

— Моля ви, милорд — проговори нерешително Сейдри.

Той я погледна очаквателно.

— Не ме омъжвайте.

— Ще помисля още малко — отговори мрачно той, даде знак на Гай, обърна се и напусна залата.

32

Сейдри не изпускаше от очи кралския пратеник.

От разпита беше минала цяла седмица. Всяка сутрин тя се будеше с боязливата мисъл, че норманинът ще я повика отново, за да й съобщи името на избрания от него съпруг и датата на сватбата. Ако той си беше наумил да я омъжи, тя не можеше да стори нищо, за да му попречи.

Но той не я повика. Дните се точеха мъчително. Нищо не се случваше. Обитателите на господарския дом се преместиха в новата крепост. Сега в старата къща нощуваха войниците и домашните роби. В каменната норманска кула, която нямаше прозорци, а само тесни бойници, беше мрачно и задушно. Сейдри мразеше внушителната сграда. Приземният етаж беше определен за склад, голямата зала беше на първия. Най-отгоре бяха спалните на господаря и съпругата му, чардакът и още една стая. Сейдри спеше в голямата зала под постоянния надзор на Гай.

Откакто Ролф се върна, не я караха да работи. Тя прекарваше по-голямата част от деня при баба си в селото, далече от норманина и грозната му крепост. Възстанови се от болестта си и силите й се възвърнаха. Заплашителната среща със смъртта остана само като страшен кошмар.

Сейдри бе влязла случайно в голямата зала, за да си вземе чиста риза. Малкото й дрехи бяха прибрани в дървена ракла, скрита под нара й. Светлината, която падаше през тесните високи отвори, осветяваше съвсем слабо огромното помещение и почти не достигаше до задните ъгли. Когато влезе Ролф, придружен от непознат мъж с прашно пътническо облекло, Сейдри се стресна. Тя присви очи, огледа внимателно влезлия и разбра по цветовете, че е пратеник на краля.

Ролф нареди да донесат вино и храна; двамата мъже заеха място на дългата трапеза. Ролф се облегна удобно във високия си стол. След минута Мери донесе табла с хляб, сирене, месен пастет, бира и вино. Пратеникът се нахрани с видима охота, изпи чаша вино и си наля втора.

Сейдри се сви по-навътре в сенчестия ъгъл.

— Няма защо да бързаме — заговори Ролф. — Не гълтай яденето като изгладнял вълк.

— Яздих ден и нощ, милорд — отговори с пълна уста пратеникът. — По заповед на краля.

Без да избърше мазните си пръсти, той извади от ризницата си навит на руло пергамент и го подаде на норманина. Ролф го пое, дръпна замислено шнура, но не го отвори.

— Има ли нещо ново в Йорк?

— Стражата на брега забеляза два датски кораба — отговори мъжът, като продължаваше да мляска. — Опасяват се от нови нападения. Но корабите се отдалечиха.

Ролф мълчеше.

— Кралят е доволен от новата крепост и назначи за кастелан Жан, незаконния син на Одо. Шотландците нападнали Ларби и опожарили селото. Одо потегли срещу тях с кралски отряд. Казват, че ги разбил и ги отблъснал далече към Кимбрия. Мисля, че това е всичко — завърши разказа си пратеникът и посегна към пастета.

Сърцето на Сейдри биеше болезнено в гърлото. Посланието, посланието, молеше се безмълвно тя. Защо не говореха за писмото на краля? Тя не смееше да се помръдне. Беше чула твърде много неща и вече не можеше да издаде присъствието си.

— Къде са сега датските кораби? — попита Ролф.

— Отминаха на юг.

Ролф си наля вино и отпи голяма глътка.

— А, да, има и още нещо: Уилям съобщи на всеослушание, че ще смачка бунтовниците още преди зимата. Планира да прекара Колелата в Уестминстър.

Ролф разкриви устни в едва забележима усмивка.

Точно в този момент нещо мъхесто се стрелна през голите крака на Сейдри. Тя не се страхуваше от плъхове, но се пазеше от тях, тъй като ухапването им беше отровно. Но беше слушала толкова внимателно, че при допира на плъха изохка уплашено.

Ролф скочи от мястото си, обърна се към нея и погледът му пламна от гняв.

Сейдри се изчерви до корените на косите. Изправи се колебливо и притисна към гърдите си чистата риза. Не можеше да отмести поглед от него, прикована от някаква неведома сила.

Усмивката му стана по-широка.

— Ела при нас, Сейдри — покани я любезно той.

— Исках само да си взема чиста риза — оправда се смутено тя. — Аз… не исках да ви преча.

Мъжът продължаваше да се усмихва.

— Ела, Сейдри. — Той направи широк жест с ръка.

Тя излезе отсянката и застана на метър от него. Сърцето й биеше до пръсване. Норманинът изглеждаше напълно спокоен.

— Седни при нас — покани я той.

Сейдри беше смаяна. Той й придърпа стола на Алис и преди тя да е успяла да откаже, ръката му меко, но непоколебимо я притисна да седне. Той зае отново мястото си до нея. Пратеникът изяде пастета, изтри с опакото на ръката мазнината от устата си и се оригна доволно.

— Милейди — поздрави учтиво той.

— Това не е милейди — обясни невъзмутимо Ролф. — Тази дама е сестра й.

Той продължи да разпитва кралския пратеник за пътуването му, за селата, през които е минал по пътя си, как са го приемали местните хора, добра ли е житната реколта, разпита го даже добри ли са пътищата. Сейдри непрекъснато поглеждаше пергамента в ръката му. Мъжете заговориха за времето. После за Хю дьо Брамбър, който наскоро щял да се ожени за дъщерята на един богат саксонски земевладелец. Говореха за какво ли не, само не за кралското послание.

Сейдри седеше тихо, стараейки се да не привлича вниманието им върху себе си, и се чудеше защо норманинът я бе поканил да им прави компания. Погледът й все по-често търсеше свитъка с посланието на Уилям. Ръката на Ролф почиваше спокойно върху масата.

— От сърце се радвам, че Хю дьо Брамбър си намери такава жена — каза най-сетне Ролф. — Той е почтен човек и ще управлява добре имението си.

— Това е и моето мнение — съгласи се пратеникът и се облегна назад, сит и доволен.

Ролф посегна към кралското послание и най-после удостои Сейдри с поглед. Тя усети как бузите й пламнаха и се смути още повече. Той се обърна учтиво към пратеника.

— Свободен си.

Мъжът се поклони почтително и напусна залата. Ролф подръпна шнура на свитъка. Лицето му изразяваше досада. Сейдри се изпоти цялата. Той си играеше с нея на мишка и котка. Най-после тя се осмели да вдигне поглед към него. Този човек умееше да изглежда равнодушен. Тя можеше да се закълне, че е открила в очите му дори весела искрица.

— Можеш ли да четеш, Сейдри?

Тя не повярва на ушите си.

— Аз… да, мога — заекна смутено тя.

Мъжът склони глава настрани.

— Необичайно за жена.

— Да.

— Но ти и без това си необикновена, прав ли съм?

Тя издържа на погледа му. Какво беше замислил? Дали забележката му се отнасяше до обвиненията в магьосничество? Той се усмихна и разви посланието, вдигна го и го прегледа набързо. После го остави на масата.

— Аз не мога да чета. Прочети ми какво пише кралят.

Сърцето на Сейдри спря да бие, след това продължи с удвоена сила. Ръцете й трепереха. Пое пергамента и зачете, без да смее да го погледне.