Сейдри изпищя пронизително. Моркар я блъсна настрана, извади меча си и зачака неприятеля. Саксонецът имаше светкавично бързи рефлекси, но едва бе успял да заеме позиция, когато Ролф връхлетя върху него и замахна да го прониже. Оръжията се сблъскаха и се чу оглушително дрънчене. Ударът на Ролф беше толкова силен, че Моркар падна на земята, но десницата му стискаше здраво тежкия меч. Гъвкав като котка, саксонецът скочи на крака и зае позиция за отбрана.

Ролф дръпна юздите на коня си и скочи от седлото с вдигнат меч. Очите му се разшириха от изненада.

— Моркар!

Противникът му се усмихна мрачно.

— Какво удоволствие, норманино — изскърца със зъби той. — Отдавна си мечтая за този ден!

— Престанете! — изпищя пронизително Сейдри, осъзнала, че единият от двамата щеше да загине в предстоящата битка. — Моля ви, не се бийте! В името на небесния отец, престанете!

— Хайде, саксонецо, приближи се — изръмжа Ролф.

Моркар замахна срещу него и норманинът парира светкавично.

Мечовете се стрелкаха като светкавици, кръстосваха се и се удряха със звън. Ехото на двубоя отекваше в околните скали. Противниците се дебнеха, нападаха и се оттегляха, парираха и удряха. Острието на норманския меч разпори ръкава на туниката на Моркар и му нанесе рана под лакътя. Моркар улучи Ролф над дясното око. От раните потече кръв, но това не разтревожи особено противниците. Те продължиха да се дебнат, изчаквайки удобния момент за нападение. Ролф връхлетя пръв и улучи бедрото на Моркар. Саксонецът отговори със светкавичен удар, който принуди Ролф да се отбранява; норманинът направи няколко крачки назад, престори се, че се препъва, размаха меча и безмилостно подгони противника си.

На полянката се чуваха само дрънченето на желязото и пъшкането на биещите се. И двамата бяха облени в пот, ризите бяха залепнали за мускулестите гърбове. Кръвта капеше в окото на Ролф и го затрудняваше, но той не посегна да я изтрие. Постепенно силите им отслабнаха. Движенията им станаха по-бавни и тромави. Моркар нападна, Ролф отрази удара. Очевидно бяха равностойни противници.

Сейдри наблюдаваше двубоя със затаен дъх. Ужасът я сковаваше. Не можеше да се намеси, защото това би означавало сигурна смърт за Моркар. Брат й трябваше да победи, за да избяга. Ала норманинът напрегна и последните си сили и доби превъзходство.

Кракът на Моркар се заплете в едно коренище. Той се олюля и норманското острие се устреми безмилостно към сърцето му. Сейдри изпищя като безумна, обзета от смъртен страх. Моркар се отпусна на едно коляно и тялото му се скова. Острието на вражеския меч се опря в гърдите му, но не го прониза.

— Защо се бавите, норманино? — попита глухо Моркар, който все още стискаше меча в ръката си, но позицията му беше твърде неудобна, за да нанесе удар. Това щеше да означава неминуема гибел. — Аз не се боя от смъртта.

— Пуснете меча си, саксонецо — заповяда дрезгаво Ролф. — Пуснете го или ще удари последният ви час.

— Не! — изпищя отчаяно Сейдри и се втурна към брат си. — Моля ви, господарю, не го убивайте!

Ролф не я удостои с внимание.

— Пуснете меча, ако ви е мил животът. Иначе ще ви пронижа.

Моркар срещна безстрашно погледа му.

— Моля те, предай се! — изплака Сейдри. — Моля те, Моркар, моля те!

Моркар отпусна меча си.

Ролф го изрита с крак по-далече от ръката му, без да сваля острието от гърдите на противника. Натисна по-силно с меча си и Моркар падна на колене.

— В името на крал Уилям — обяви тържествено норманинът, — вие сте мой пленник.

Сейдри стоеше точно зад Ролф. Сега беше моментът да се намеси! Без да се замисля, тя се наведе и сграбчи най-близкия камък, готова да го стовари върху главата на норманина.

Ролф се обърна светкавично, сграбчи я грубо за китката и едва не й счупи костите. Камъкът падна от изтръпналите пръсти и норманинът я блъсна грубо на земята. Моркар скочи, но преди да е успял да стигне до меча си, победителят отново го държеше в шах с оръжието си. Двамата мъже се погледнаха втренчено. Точно в този миг пристигнаха петима рицари, водени от Гай, очевидно алармирани от пронизителните викове на Сейдри.

Ролф се усмихна ледено, без да сваля поглед от саксонеца.

— Хвърлете го в подземието, Гай — заповяда той и добави по-тихо, без да поглежда към коленичилата Сейдри: — С нея ще се занимая по-късно.

20

Гай отведе Сейдри в къщата и двамата влязоха в голямата зала. Алис, която играеше с двете си рунтави кученца, вдигна учудено глава. Гай се обърна към Сейдри:

— Чакайте го тук.

Сейдри сведе поглед. Сърцето й беше пълно с отчаяние. Моркар беше хвърлен в подземието зад къщата. Освен това беше ранен. Някой трябваше да се погрижи за раните му. А тя беше длъжна да му помогне да избяга!

Алис, която милваше копринената козина на кученцето си, попита пронизително:

— Какво става тук? Защо моят господар е пожелал да го чакаш?

— Появи се Моркар, Алис — отговори беззвучно Сейдри. — Норманинът го взе в плен.

Алис пое шумно въздух.

— Ами Едуин?

Сейдри хвърли мрачен поглед към Гай.

— В този момент Едуин препуска към Елфгар начело на сто воини, за да прогони норманина в морето!

Ролф влезе в залата със звънтящи шпори. Лицето му беше напрегнато, очите искряха.

— Разкажи ми повече, скъпа — проговори учтиво той.

Сейдри се извърна рязко.

— Нали ме чухте!

— Вярно ли е това? — изкрещя Алис и закърши ръце.

Сейдри се обърна към нея.

— Как не те е срам! Единственото, което те притеснява, е, че връщането на братята ни би могло да осуети сватбата ти. Винаги ли мислиш само за себе си?

— За кого другиго да мисля, Сейдри? Може би за теб? Ти, която мърсуваш с годеника ми! Да не мислиш, че не знам? Ти искаш да попречиш на сватбата ни само защото го искаш за себе си. Не заради Едуин!

— Стига! — изръмжа Ролф. — Лейди Алис, оставете ни сами. И ти, Гай.

Алис се изчерви като рак, понечи да каже нещо, но само щракна пръсти и излезе от залата, следвана от кученцата си. Гай също се оттегли. Сърцето на Сейдри биеше болезнено в ребрата й. Какво ли възнамеряваше норманинът?

Погледът му беше леден.

— Моите съгледвачи не откриха и следа от сто въоръжени саксонци, Сейдри. Искам да узная истината!

Младата жена преглътна буцата страх, която беше препречила гърлото й.

— Скрили са се. Но не знам къде.

Мъжът я гледаше мълчаливо. Сейдри се опита да скрие треперещите си ръце в гънките на полата.

— Би трябвало да те е страх — проговори опасно тихо Ролф. — Да изпитваш смъртен страх.

Тя трябваше да го помоли за прошка даже ако това означаваше да падне на колене пред него. Но нямаше да го направи. Никога. Само го погледна, без да мръдне от мястото си, с разширени от ужас тъмносини очи.

— Храня опасението, че твоето присъствие в дома ми е като на змията в градината — каза след малко Ролф.

Сейдри не отговори.

— Вероятно знаеш — продължи мрачно мъжът — какво е наказанието за измяна?

Сърцето се качи в гърлото й и едва не я задуши. Дали щеше да заповяда да я бичуват? Или направо щеше да я прати на бесилката? Тя навлажни пресъхналите си устни.

— Да. — Гласът й едва се чуваше.

Ролф се заразхожда напред-назад като лъв в клетка. Мълчанието продължи безкрайно, като ставаше все по-мъчително. Най-сетне той се обърна и я прониза с поглед.

— Но не е измяна, ако случайно си срещнала брат си в гората.

Коленете й омекнаха. Какво облекчение!

— Сейдри!

— Да, милорд.

— Ти ме омагьоса, затова ти прощавам, но те предупреждавам, че следващия път няма да има милост. Ако извършиш предателство, ще бъдеш наказана като предателка. Разбра ли ме?

Кръвта пулсираше в слепоочията й. Тя преглътна мъчително и успя да произнесе едва чуто: „Да“.

— Разбра ли ме? — повтори рязко той. И на неговото слепоочие пулсираше вена.

— Да — прошепна тя.

— Тогава се махни от очите ми, преди да съм променил решението си.

Сейдри скръсти ръце на гърдите си.

— Милорд?

Очите му святкаха от гняв.

— Сейдри…

— Моля ви… може ли да превържа раните на брат си?

— Не! Излез оттук!

Сейдри се обърна, направи няколко колебливи крачки в посока към вратата, после изведнъж побягна. Щом излезе на чист въздух, тя се облегна на една бъчва и се опита да спре треперенето на тялото си. Спаси се на косъм от най-тежкото наказание и сега благодареше от все сърце на бога, на Свети Едуард в светилището му в Уестминстър и на Свети Кътбърт. Но страшната действителност оставаше: Моркар беше пленник на норманина.

И тя беше единствената, която можеше да му помогне.

Сейдри много бързо измисли как да улесни бягството на Моркар.

Щеше да поръси яденето на войника, който го пазеше, със стрити билки. Той щеше да заспи, след което тя щеше да отвори вратата на затвора и да освободи брат си. Конят щеше да го чака в горичката.

След това всичко зависеше от него.

Дотогава тя не биваше да мисли за заплахата на норманина.

Ала когато излезе от къщата и тръгна към гората, за да събере билки, Сейдри установи уплашено, че Гай върви на крачка след нея. Когато спря, и той спря.

— Сър — попита мрачно тя, — защо ме следвате като сянка?

— Лорд Ролф ми заповяда да ви придружавам навсякъде — отговори учтиво младият рицар.

Сейдри извърна лице, за да скрие стъписването си. После продължи пътя си. Щеше да събере билките, които й трябваха, а по-късно щеше да помисли как да се отърве от Гай, за да освободи брат си. Ужасът й нарасна, когато вечерта Гай пренесе нара си до нейния и се изтегна да спи. Значи норманинът беше решил да я охранява ден и нощ. Сейдри почака малко и се надигна. Когато се запъти навън, Гай я последва.

— Искам само да удовлетворя естествените си нужди — изфуча тя.

— Съжалявам, госпожице — отговори той. — Но където сте вие, там ще бъда и аз.