Бренда Джойс - Завоевателят

Сейдри седеше трепереща на влажната земя под дървото и дишаше тежко.

Конският тропот все още отекваше болезнено в ушите й, тя усещаше горещия дъх на жребеца върху кожата си. За малко да бъде стъпкана до смърт. Колко често беше виждала норманите да тъпчат с могъщите си бойни коне безпомощните селяни. И този рицар беше способен на това. Вероятно убийството на едно беззащитно момиче би му доставило извратено удоволствие.

Тя имаше чувството, че ръцете му продължават да я прегръщат, да я държат в желязната си хватка и да я притискат към влажната трева. Ръката му се плъзгаше към срамните й части, устата му целуваше гърдите й… омърсяваше я. А горещият му член… Света майко божия!

Тя разбираше сравнително добре норманския език, но сега беше твърде развълнувана, за да проумее набързо разменените изречения. Ала при името на графството наостри уши. „Мерсия“ това беше разбираемо за всички. Тя се опита да спре треперенето си и се вслуша, все още с извърнато лице.

— Кълна се в кръвта на разпнатия — изръмжа норманинът и тя усети, че е обърнал глава да я погледне. — Това не може да бъде.

Тя усети горещината в погледа му.

— Узнах го от селяните — обясни другият. — Елфгар не е далече оттук.

Сейдри се скова. Мъжете говореха за родното й място! Явно знаеха коя е. Без да бърза, тя се изправи, притисна разкъсаната одежда към гърдите си и впи в норманина поглед, изпълнен с омраза.

Той я измери с хладни сини очи, но след секунди погледът му потъмня, на слепоочието му запулсира дебела вена. Явно беше разгневен. Защо? Защото тя бе посмяла да го мрази? Защото не бе получил, каквото искаше? Тялото й? Или защото бе узнал коя е жертвата му?

Той пристъпи към нея. Сейдри понечи да се отдръпне, но се овладя и упорито вирна брадичка. Сърцето й се удряше болезнено в ребрата, страхът стягаше гърлото й. Даже ако този мъж я изнасилеше, даже ако заповядаше да я бият до смърт, тя нямаше да му покаже страха си. Гневът направи очите и лицето му още по-тъмни.

Изведнъж обаче изразът му се промени, той се стъписа, погледна я изненадано.

Много хора я поглеждаха по този начин, когато за първи път забелязваха очите й. Първо се стъписваха, след това в погледите им се четеше смущение, блесваше разбиране, накрая идваше ужасът. Спътникът на норманина, застанал зад господаря си, се отдръпна уплашено.

— Чувал съм за такива жени — прошепна несигурно той, без да отделя поглед от Сейдри. — Тя има зъл поглед.

Ролф също беше впил очи в нейните. Сейдри мразеше недъга си, защото той правеше живота й още по-труден. Така беше, откак се помнеше: от време на време дясната й очна ябълка се извърташе неволно навън. Това не ставаше често, само когато беше много уморена или разтревожена. Хората го забелязваха само когато стояха съвсем близо до нея и я гледаха право в лицето. Те си мислеха, че тя е способна да гледа едновременно в двете посоки — но това не беше вярно. Непознатите се впечатляваха силно от кривогледството й, прекръстваха се, промърморваха нещо за „злия поглед“ и се държаха ла разстояние от нея. Селяните от Елфгар, близките и роднините й по майчина линия, които я познаваха отдавна, знаеха, че у нея няма нищо зло. Във всеки случай обаче обстоятелството, че подобно на баба си тя умееше да събира лековити билки и да цери болни, укрепваше вярата на хората, че си имат работа с вещица. Затова дори роднините се отнасяха към нея с известна плахост. Единствено братята й не се страхуваха да общуват с нея и Сейдри беше дълбоко благодарна на бога за тази милост. Само дето веднъж Моркар я помоли да омагьоса едно младо момиче, което му отказвало твърде дълго…

Сейдри се изчерви, намрази недостатъка си повече от всякога, намрази себе си, че беше изложена пред безсрамния поглед на проклетия норманин.

Хладният син поглед обходи бавно фигурата й и отново се върна на дясното око.

— Тя не е вещица — прозвуча дълбокият му глас. — Тя е от плът и кръв. Нищо повече.

— Не бива така, милорд — възрази нерешително Гай. — Вие сте непредпазлив.

Норманинът се изправи заплашително над нея. Мечът беше в ножницата си, ръцете му бяха стиснати в юмруци.

— Вие ли сте лейди Алис?

Сейдри примигна слисано. Но много скоро разбра. Той я беше объркал с несъщата й сестра. Сейдри не беше глупава. Алис беше от благороден произход и в това отношение превъзхождаше сестра си. Но в момента тя можеше да се възползва от това обстоятелство, за да му попречи да я изнасили — или да и стори нещо по-лошо.

— Да, аз съм — отговори твърдо тя.

Отговорът й явно му хареса, защото на лицето му се появи усмивка. Сейдри беше слисана — не защото норманинът се усмихна, а защото изобщо беше способен да се усмихне. Докато я преследваше с коня си, той изглеждаше като отмъстителен езически бог. Едва сега й направи впечатление, че беше замайващо красив с късите си златни къдрици, сините очи и блестящите бели зъби. Тя не можеше да откъсне поглед от смело изсечените черти на лицето му.

— Какво мислиш за това, Гай? — попита Ролф, полуобърнат към васала си.

Гай не каза нищо. Ужасът му беше достатъчно ясен отговор.

Сейдри не хареса собственическото дръзко оглеждане, което беше предприел норманинът. Гневът й избухна с нова сила, примесен с нещо ново — неясно предчувствие за беда. Тя стисна зъби и се опита да стане. Ролф й подаде ръка, но тя я отблъсна възмутено. Не й трябваше помощта му. Защо той не се уплаши от нея, след като вече знаеше истината? Чаровната му усмивка угасна.

— Уважаема госпожице — заговори учтиво той, — какво търсите толкова далече от Елфгар, и то сама? Защо сте в тези селски дрехи? Времената са несигурни.

Да не би да се подиграваше с нея?

— Какво ви засяга всичко това? Да не съм ваша пленница? Защо смятате, че ви дължа сметка за деянията си? — попита тя с гордо вирната брадичка и святкащи от гняв очи, стараейки се да скрие треперенето си.

Устата му се опъна в тънка линия. Мина доста време, преди да й отговори.

— Вие не сте моя пленница. Ще ви придружа обратно до Елфгар, за да не ви се случи нищо лошо.

— Нямам нужда от придружител — отговори хапливо тя. — Дотам са само четири мили.

— Не са ли ви учили да уважавате мъжете?

— Аз уважавам само нашите мъже.

Ролф не откъсваше поглед от очите й.

— Ще ви придружа до Елфгар. Смятаме да лагеруваме наблизо.

— Вие се отнасяте към мен като към пленница! — изсъска ядно тя.

— Вие сте моя гостенка — обясни спокойно той. — Гай ще се погрижи за личните ви нужди. — Той хвърли бегъл поглед към верния си сподвижник. — Но вие не отговорихте на въпроса ми.

Тя беше негова пленница, бе попаднала във властта на омразния враг. Може би той беше един от хората, които искаха да вземат в плен братята й и дори да ги убият!

— Шпионирах ви — отговори язвително тя. — Какво друго бих могла да правя толкова далече от дома си в тези несигурни времена?

— Не поставяйте на изпитание търпението ми — проговори предупредително той.

— Познавам лечебната сила на билките — отвърна тя и го изгледа враждебно. — Исках да се погрижа за болната свиня.

— Дошли сте да лекувате свиня? — попита невярващо той. Този човек беше глупак! Или може би беше глух? Очевидно и двете, това норманско куче.

— Да — изсъска тя. — Аз съм вещица, или вече сте го забравили?

Ъглите на устата му се вдигнаха едва забележимо.

— Вашето магьосничество май няма особена сила.

Сейдри стисна зъби. Норманинът й се надсмиваше.

— Животното беше добро за разплод, но страдаше от запек. Тъкмо се беше опрасила. Но това вече няма значение…

— Изминали сте четири мили само за да лекувате свинята?

— Четири и половина.

Ролф се обърна към Гай.

— C’est incroyable! Вярваш ли й? — Без да иска, той бе заговорил на френски.

— Може би трябва да я пуснем да си върви — промърмори нерешително Гай. — Иначе ще ни прати някое проклятие.

Погледът на Ролф я прониза като остро копие.

— Онова, което й трябва, е съпруг и легло, за да проумее къде е мястото на жената. — Очите му се присвиха. — Гай, тя е знаела, че бунтовниците намират убежище тук. Една красива жена е много подходяща за пренасяне на тайни послания, не намираш ли? Виж дрехите й! Дошла да лекува свинята! Според мен се е преоблякла като селянка и е дошла да предаде вест на скъпите си братя, предателите! Много хитро, от нейна страна, да предположи, че няма да повярвам в откровеното признание, че е шпионка.

— Исусе… — прошепна стреснато Гай, и двамата рицари отново се обърнаха към жената. Сейдри сведе поглед и се престори, че не е разбрала. Но бе запомнила всяка дума. Защо, за бога, не си беше мълчала? Как можа да се нарече шпионка, и то само заради едно моментно настроение? Намираха се във война. Какво щеше да стане сега с нея? Може би беше ценна за норманите като заложница и докато вярваха, че тя е Алис, нямаше да я измъчват. Но ако наистина я сметнеха за шпионка… И какви бяха тези приказки за съпруг и легло? В гърдите й отново се надигна лошо предчувствие.

— Моята съпруга не шпионира срещу законния си крал — заговори остро Ролф. Пламтящият му поглед я изгори.

Сейдри го погледна слисано.

— Не ви разбирам.

Чертите на лицето му отново се изостриха. Не беше свикнал на такава липса на уважение от страна на жените.

— Скоро ще ме наричате „повелителю“ — изръмжа той. — Все едно дали това ви харесва, или не.