Сейдри се обърна стреснато. Норманинът ги беше последвал и сега стоеше приведен в ниската колиба. Беше хвърлил тежката наметка върху голите си рамене. В колибата се възцари пълна тишина. Децата гледаха великана с разширени от уплаха очи. И Джон не беше способен да се помръдне.

— Трябват ми вода, сапун и чисти кърпи — проговори Сейдри, наведе се отново над стенещата Тилди и обърса запотеното й чело. Сега нямаше време да се разправя с норманина.

— Аз ще ти донеса — отговори Джон, зарадван, че може да се махне.

— Как е тя? — попита тихо Ролф.

— Загуби съзнание. Това е по-добре, защото ме чака доста работа. — Сейдри продължи да милва лицето на родилката.

Петгодишното момченце с червена косичка отново се разплака.

— Мамо, мамо! — хълцаше то.

Сейдри, която беше коленичила край сламеника, се обърна, за да го утеши. Безкрайно беше учудването й, когато Ролф взе малчугана в скута си и нежно помилва червените му къдрички. Никога не беше помисляла, че норманинът може да изпитва нежни чувства.

— Viens, mon petit — прошепна той. — Знаеш ли кой съм аз?

Момчето примигна.

— Н… не.

— Това е новият ни господар — напомни му страхливо голямата сестричка.

Ролф кимна усмихнато на момичето и притисна малкия към себе си.

— Сестра ти е права, аз съм новият ви господар, Ролф дьо Варен. Знаеш ли къде се намира Варен?

Момченцето страхопочтително поклати глава.

— Намира се много, много далече, от другата страна на морето. Искаш ли да узнаеш как пътувах с рицарите си през морето?

Детето кимна с отворена уста.

Сейдри се обърна облекчено към родилката и заслуша с половин ухо как Ролф разказа историята си на наобиколилите го деца с дълбок, тих глас, без да споменава кървавите подробности. След малко се върна Джон, натоварен с кърпи, сапун и ведро топла вода. Сейдри изми ръцете си и сложи мокра кърпа на челото на Тилди. Жената бавно се върна в съзнание.

— Тилди? — Сейдри се наведе над нея. — Аз съм тук, при теб. Ще се опитам да обърна бебето, защото е решило да излезе с крачетата напред. Трябва да го направя веднага.

Тилди отвори очи.

Сейдри се усмихна и посегна към кърпата на челото й. Но родилката изпищя и рязко извърна глава. Сейдри се сгърчи като от удар. Ролф спря насред думата, Джон и децата се уплашиха.

— Не!

— Тилди…

— Не, не ме докосвай! Моля те, не ме пипай! — Жената захленчи.

Сейдри се поколеба само секунди.

— Тя е твърде изтощена. Ще й дам успокоително.

— Не! Няма да изпия магьосническата ти напитка!

Сейдри имаше чувството, че е получила удар в корема. Преглътна мъчително и се опита да успокои родилката.

— Тилди, аз съм, Сейдри. Нали сме приятелки. Аз…

— Ти си виновна — изграчи Тилди. — Ти прокле и мен, и детето, защото те ударих. Махни се! Махнете тази вещица от къщата ми!

Ролф подаде момченцето на баща му и коленичи до постелята.

— Чуй ме, жено. Аз съм господарят ти.

Тилди го погледна уплашено и по бузите й се затъркаляха сълзи.

— Тя не е вещица. Ще ти даде успокоително, а после ще обърне детето в утробата ти. Прави го по моя заповед.

Тилди не можеше да спре да плаче.

— Много съжалявам — изхълца тя. — Но толкова ме е страх…

— Дай й питието — заповяда Ролф и погледна Сейдри в лицето. Болката в очите й го жегна. Защо тази глупачка беше причинила това на Сейдри, която само искаше да и помогне?

Сейдри разбърка прахчето в чаша вода, подаде го на родилката, като през цялото време мълвеше утешителни думи. Тилди се успокои и потъна в тежка дрямка. Ролф наблюдаваше с учудване Сейдри, решително заела се за работа. Без да се колебае, тя пъхна ръка в отвора на утробата и Тилди простена от болка. Сейдри обърна внимателно детето. Когато на челото й избиха капчици пот, Ролф грижовно ги попи с чиста кърпа, за да не й влязат в очите.

— Готово — извика облекчено Сейдри. — Мисля, че успях. Детето се обърна. Сега ще се роди нормално.

— Добре направено — похвали я тихо Ролф.

Тя вдигна поглед. В очите му светеше топлина. Тя се изчерви и отново се зае за работа. Болките на Тилди бяха достатъчно силни и детето скоро щеше да излезе. Сейдри посегна към главичката му, изтегли го навън — и веднага разбра, че бебето е мъртво.

Пъпната връв се беше увила около шията му и го бе задушила.

Борейки се със сълзите си, Сейдри уви мъртвото дете в бяла кърпа. Ролф го пое от ръцете й.

— Аз ще го погреба — проговори безизразно Джон. Тилди вдигна натежалите си ресници.

— Детето ми?

Сейдри се поколеба и Ролф реши да я отмени.

— Бебето не оживя. Умря в майчината утроба.

— Не!

— Много съжалявам, но нищо не може да се направи. Ти си млада и силна. Бог те е дарил с четири здрави деца и ако желае, ще имаш и други.

— Не!

Ролф докосна рамото на Сейдри.

— Време е да си вървим. Тук вече нямате работа. Жената трябва да се справи сама с тъгата си.

— Ще й дам лекарство, за да заспи.

— Не! — изкрещя Тилди и се опита да се изправи. — Не! Искам си детето! Дайте ми детето!

Сейдри стисна ръката й.

— Много съжалявам, мила. Направих всичко възможно… — Гласът й отказа. Ако беше дошла по-рано, може би щеше да успее да спаси детето.

— Детето ми, бедното ми дете! — захълца Тилди.

Джон коленичи до жена си и Сейдри се изправи мъчително върху схванатите си крака. Изтри лицето си и се огледа като замаяна. Беше направила всичко, което беше по силите й. Ако беше прегледала Тилди днес следобед, ако беше дошла поне час по-рано, може би щеше да успее да спаси бебето. Тя изскочи от тъмната задушна стаичка, за да вземе малко чист въздух. Имаше чувството, че се дави. Едва след време забеляза, че се е втурнала да бяга. Тичаше слепешката, без да знае къде отива.

15

Сейдри тичаше като безумна към края на прясно окосената ливада.

— Сейдри! Спрете веднага!

Той! Норманинът бе последният човек на света, когото искаше да види в този момент. Сейдри продължи да тича, спъна се, политна да падне, но се задържа и продължи безумния си бяг. Ролф я повика отново. Тя изтри мокрото си лице, приглади назад влажните кичури. Спря едва край първите дървета, опитвайки се да си поеме въздух. Дробовете й горяха. Защо този човек не я оставеше на мира?

Тя се облегна на грапавото стъбло на близкия дъб и коленете й омекнаха; главата й натежа. Сейдри изплака от болка, отпусна се в тревата и се сви на кълбо.

— Сейдри!

Тя обърна лице настрани и видя крака му. С върховни усилия на волята успя да се надигне.

— Оставете ме на мира. — Гласът й се задавяше от сълзи.

Ролф стоеше пред нея и я гледаше нерешително. Копнееше да я докосне, да изтрие запотеното лице, да приглади косата й.

— Хайде… станете — проговори безпомощно той и се смая от тона на гласа си. Наведе се да й помогне, но тя се отдръпна.

— Оставете ме на мира! — изкрещя сърдито тя и зарови лице в тревата. — Не искам да ме съжалявате!

Ролф отпусна ръце и се почувства още по-безпомощен.

— Имаш моето съчувствие, все едно искаш ли, или не. Аз изпитвам съчувствие към всички хора в Елфгар.

Сейдри затвори очи и си пожела норманинът да изчезне. След малко попипа изстиващото си лице.

— Нека се върнем в къщата — проговори Ролф тихо, почти умолително.

— Вървете си! И ме оставете сама.

Той можеше да я принуди, но не посмя отново да заповяда.

— Да не искаш да прекараш нощта на открито? — Не знаеше какво да й каже.

— Не — изсъска тя. — Искам да бъда сама. Вървете по дяволите! — Сейдри избухна в плач и цялото й тяло се разтърси от ридания.

Ролф никога не беше изпитвал такова безсилие. Сейдри лежеше в краката му и хълцаше несдържано. Желанието да я докосне стана непоносимо. Но той никога не бе докосвал жена, за да я утеши, и не знаеше как да го направи. Стисна ръце в юмруци и остана прав, безпомощен като малко момче.

Изведнъж Сейдри скочи на крака и мина покрай него. Ролф я последва облекчено. И двамата мълчаха. Тя вървеше пред него с гордо изправена глава, макар че явно беше уморена до смърт. Тази жена имаше повече смелост и решителност от мъжете. Щом стигнаха в къщата, тя му кимна сковано, без да го погледне. Той отговори на поздрава й и се запъти бавно към стълбата. На първата площадка спря и се обърна. Погледът му я потърси в слабо осветената зала. Тя стоеше пред нара си, беше свалила наметката, изглеждаше крехка и ранима в тънката си риза. Отпусна се на твърдата постеля и повече не се помръдна. Ще замръзне, ако не се завие, каза си той, но не се върна при нея.

След секунди до леглото на Сейдри се изправи мъжка фигура и Ролф изпита дива ревност. Мъжът вдигна газената лампа.

Беше Ателстън и погледът му беше устремен право към норманина. Без да се помръдне, Ролф изчака, докато старецът я зави с дебело одеяло и прошепна в ухото й някакви успокоителни думи. Ревността го задушаваше. При това за Сейдри се бе погрижил само верният Ателстън, старият саксонец.



Алис, която стоеше до прозореца в покоите на Ролф, изскочи като безумна през вратата и хукна по тъмния коридор към стаята, в която спеше. Едва бе успяла да се пъхне в леглото си, когато сянката му мина покрай отворената й врата. Тя лежеше неподвижно на сламеника си и напразно се опитваше да спре треперенето на крайниците си. Знаеше го. Знаеше, че когато напусна покоите си преди часове, той искаше да отиде при курвата. А сега двамата се върнаха заедно и това беше доказателството. Алис никога не беше мразила така силно Сейдри, както в този миг. Мразеше и Ролф.

Сестра й щеше да си плати за стореното. Но първо щеше да я махне от дома си — и от леглото на годеника си. Трябваше да почака до сватбата. Щом станеше законна съпруга на норманина, тя щеше да намери начин да се отърве окончателно от Сейдри. Щеше да се погрижи Ролф никога вече да не може да задоволява похотта си с робинята. Щеше да я омъжи за някой роб, който живееше в граничните области на Елфгар. Или още по-добре, щеше да се споразумее с някой шотландец да я отвлече. И никой никога нямаше да я види и чуе!