Бренда Джойс - Завоевателят

В близост до Йорк, юни, 1069 година

— Господарю?

— Изгонете селяните от колибите.

Ролф дьо Варен проследи равнодушно как васалът му Гай дьо Шант обърна бойния си кон и предаде заповедта на воините си. Неподвижен като статуя, норманинът седеше на гърба на могъщия сив жребец, тежкият шлем почиваше в лявата му ръка. Буйните къдрици с цвят на лен бяха полепнали по челото му, широките гърди опъваха плетената ризница, дясната ръка беше небрежно отпусната върху дръжката на меча.

Той проследи как хората му прогониха жителите на селото от сламените им колиби, леко врътна глава наляво и обходи с поглед дузината убити саксонски бунтовници, чиито трупове вече издаваха сладникавата миризма на смъртта под жаркото юнско слънце. Разбунтувана от скорошната битка, кръвта шумеше в ушите му, мускулите му все още бяха напрегнати. Бяха унищожили още едно гнездо на саксонски бунтовници. Войната в дивия север на Англия нямаше край. Само преди четиринадесет дни крал Уилям събра васалите си в Йорк след като армията му отблъсна датските натрапници, освободи Йорк и обърна саксонците в бягство. Това беше второ въстание през последните две години и Уилям бушуваше от гняв, защото саксонските лордове Едуин и Моркар повторно успяха да се изплъзнат и да се скрият в трудно проходимите мочурища на Уелс. Железният му юмрук се стовари върху тежкия плот на масата и всички се разтрепериха.

— Никаква милост! — изгърмя разярено той. — Ще опожаряваме всички къщи и плевни, докато варварите проумеят кой е законният им миропомазан господар!

Така гласяха заповедите му.

И сега Ролф безучастно следеше как рицарите му гонеха от къщите им дузината окъсани мъже и жени. Като повечето подобни поселения, селото се състоеше от няколко покрити със слама колиби и воденица и беше заобиколено от пасища за овцете, ниви с жито и лехи със зеленчуци. Пронизителен гневен вик го накара да се обърне.

— Не! — Една млада селянка, облечена като ратайкиня, се вкопчи в ръката на Гай, който беше вдигнал меча си и се готвеше да заколи една свиня. Без да се безпокои от виковете й, рицарят блъсна ръката й и с един замах отсече главата на животното. Рукна кръв, която опръска одеждата на жената и коня на Гай.

Интересът на Ролф се събуди. Тази саксонка беше безумно смела, но и глупава, щом се осмеляваше да се противопостави на Гай. Тя беше млада, с медноцветна коса, която блестеше под слънчевите лъчи, сякаш посипана със златни люспи. Плитката на тила й бе дебела като конски крак. Ролф никога не беше виждал такава коса.

Жената не се отдръпна от умиращата свиня, само обгърна с две ръце тялото си, сякаш искаше да се предпази. Гай препусна надолу по прашния път. Ролф не можеше да отдели поглед от младата саксонка. Слабините му се затоплиха. Гай спря коня си и махна на един от хората си да откара съпротивляващата се жена при купчината разтреперани селяни. Ролф се запита как ли изглеждаше момичето отблизо. Всъщност отговорът беше без значение — тя щеше да изпълни предназначението си.

— Милорд? — Гай очакваше други заповеди.

Бяха убили още два вола и дузина овце, които бяха достатъчни да изхранят хората му в продължение на седмица. Ролф изчака, докато един от рицарите изтегли трупа на свинята по-далече от пътя и устреми студените си сини очи към Гай.

— Изгорете всичко.

— И житото ли?

Ролф се поколеба. Без жито и добитък селяните нямаше да оцелеят през зимата. Е, поне никога вече нямаше да дават убежище на саксонските бунтовници.

— Всичко!

Гай прие заповедта с каменно лице. Той и воините му не бяха жадни за плячка и разрушение, не приличаха на наемниците, които бяха дошли с Уилям в Англия. Сподвижниците на Ролф бяха войници, грижливо обучени във военното изкуство, те представляваха елита на норманската войска, личната гвардия на краля — воини, изпитани в дългите години на войната, която трябваше да заздрави позициите на Уилям в херцогство Нормандия. Войските бяха потушавали въстания във Франция и Анжу и бяха завладели Мейн. В сравнение с тях битката при Хейстингс беше дреболия. Три години след завладяването на Англия саксонците вече не представляваха опасност. Само в планините и горите на северните гранични области, където се криеха и нападаха от засада, можеха да заплашват живота на норманските рицари.

Без да погледне, Ролф усети страха и тревогата на селяните. Една възрастна жена и едър тъмнокос мъж удържаха с мъка момичето с медноцветната коса, което се дърпаше отчаяно и накрая успя да се освободи. То събра полите си, разкри изкаляните си боси стъпала и добре оформените глезени и хукна през праха към Ролф.

Кръвта отново зашумя в слепоочията му, нахлу неудържимо в слабините. Той я погледна с добре изиграно равнодушие.

— Моля ви, господарю! — изплака момичето и вдигна ръце към него. — Заповядайте на хората си да спрат, още не е късно!

Ролф я наблюдаваше мълчаливо. Непознатата беше неумита, лицето, ризата, туниката и ръцете й бяха мръсни, но той не се разтревожи от мръсотията. Видя само равномерния овал на лицето, високите аристократични скули, правия нос и големите тъмносини очи. И устата. Тя беше твърде пълна, за да е истински красива, но изглеждаше специално създадена да достави удоволствие на мъжа. Сигурно е незаконно дете на някой уелски лорд, каза си Ролф и ъглите на коравата му уста за миг се издигнаха към скулите.

Без да обръща внимание на молбата й, той извъртя глава и погледна към най-близката колиба, която вече гореше; сламеният покрив пламна за секунди. Скоро се запали и втората колиба. Ролф не изпита удовлетворение. Той беше верен сподвижник на краля, беше положил клетва като негов васал и сега изпълняваше дълга си. Като военачалник и доверен човек на Уилям той беше убеден, че кралят има право да постъпи така. Само по този начин щяха да сломят окончателно съпротивата на бунтовниците.

Момичето се вкопчи в крака му.

Ролф се отдръпна рязко, конят му затропа нервно и вдигна предния си крак. Младата жена отстъпи, и Ролф едва успя да удържи огнения жребец, който като нищо щеше да я стъпче. В пронизващия му поглед блесна смесица от гняв и смайване.

— Моля ви, спасете поне житото! — изплака момичето. Сълзите оставиха светла следа по замърсените му бузи. — Моля ви, господарю, моля ви!

И тя ще умре от глад заедно с другите селяни, каза си Ролф и едно мускулче на бузата му трепна. Той проследи как пламъците се приближиха към голямата нива и жадно се впиха в узрелите класове, чу задъханото хълцане на момичето и разбра, че му е обърнало гръб. Нещо го принуди да я погледне. Тя се втурна слепешката към гората, не се върна при съселяните си. Той видя чувствено поклащащите се хълбоци и напрежението в слабините му стана болезнено. Към небето се издигнаха черни облаци, замириса на изгоряло жито и жените избухнаха в плач. След като рицарите свършиха работата си, двама от тях обърнаха конете си и се втурнаха да преследват момичето. Очевидно хранеха същите намерения като Ролф, който пришпори коня си и препусна към гората.

Гай и Белтен надаваха весели викове и не бързаха да настигнат бягащото момиче. Ролф притисна колене в хълбоците на коня си, усети как тялото му се напрегна и как жребецът ускори ход и се понесе в буен галоп. Двамата рицари се огледаха и в този миг момичето изчезна в гъстия храсталак. Ролф мина покрай хората си, без да им обърне внимание, защото знаеше, те ще прекратят преследването. Много скоро отново забеляза бегълката.

Всеки мускул на силното му тяло беше напрегнат. Членът му пулсираше болезнено. Вече усещаше под себе си мекото женско тяло, влажността на топлата утроба, която обхващаше твърдата му мъжественост… Тя се препъна, политна да падне и изпищя, хвърли трескав поглед през рамо, изправи се и продължи да тича. Ролф я настигна, препусна покрай нея, посегна с едната си ръка, сграбчи я с лекота, вдигна я и я хвърли напреки пред себе си. Тя изпищя и се вкопчи в него. Жребецът продължи да препуска в галоп; тя веднага осъзна, че падането би било гибелно за нея. Ролф намести плячката на бедрата си. Усети меките й гърди до плътта си, ребрата й притиснаха твърдия му член. Изведнъж дръпна силно юздите и конят спря.

Момичето се изви като змия, заби лакти в слабините му, за малко да улучи болезнено пулсиращия член. Ала Ролф беше твърде бърз и силен за нея. Смъкна я от седлото, клекна в тревата и я просна по гръб. Погледите им се срещнаха. Очите й бяха разширени от ужас и гняв, неговите блестяха трескаво.

Трябваше да я има сега, веднага. Той улови дебелата плитка на тила, приближи устата си до нейната и вдигна полата и ризата й до талията. Тя се извиваше и се опитваше да го ритне, но ръката му я стисна в желязна хватка. Коляното му раздели бедрата й.

— Братята ми — изхърка тя, — братята ми ще…

Устата му се сведе над устните й, езикът се втурна в сладките им дълбини. Десницата му мачкаше меката топла гръд под грубата вълнена риза. Пръстите му се спуснаха надолу и обхванаха твърдата издатина на венериния хълм. Тя се опъна като струна, ужасена от интимното докосване. Ролф дръпна по-силно плитката й. Бягството беше невъзможно.

Момичето лежеше с разкрачени крака пред него и при вида на розовата й плът Ролф едва не загуби самообладание. Той мушна ръка в деколтето на ризата й и с един замах я раздра от горе до долу. Разкри пълните й гърди и видя кожената торбичка, окачена с връв на шията й. Гледка, която го стъписа. В този миг момичето нададе пронизителен вик, изплъзна се от него и посегна да одере лицето му. Ала Ролф притежаваше светкавични рефлекси. Сграбчи ръцете й и я задържа със сила. Могъщият му член се притискаше в тесния панталон и заплашваше да го спука. Ролф вдигна ръцете на момичето над главата и ги задържа с едната си ръка. Тя продължаваше да се съпротивлява отчаяно. Устата му улови зърното на гърдата й, и това предизвика нова отчаяна съпротива. Той легна върху нея, ръцете му я стиснаха до болка. Усети топлината й съвсем близо до коравия си член, притисна се към нея и простена от диво желание. Хълцането й се примеси с пъшкането му, но това не го спря… След миг обаче долови тропот на копита, който го накара да вдигне глава — точно когато беше готов да нахлуе в нея. Без да се бави нито секунда, Ролф скочи на крака и извади меча си.